Клей Харви
Идеален ден за убиване (25)

23.

Психиатърката ми каза, че Кълън се справя доста добре с последната си психическа травма, не потиска чувствата си и не говори с нежелание за който и да е аспект на преживяното.

— Добър знак е, че говори за това — завърши тя.

— Радвам се — отговорих аз, благодарих й и платих. Уговорих още един сеанс за Кълън и друг — за Хедър и Уеб. Доктор Лий Дериън си записа, сестрата ми даде рецепта и двамата с Кълън си тръгнахме.

През целия път към болницата той говори за посещението си при психоложката. Играли на „добър-лош“, впускал се в монолози с плюшени животни, рисувал й и картини и играли на думи. Дълго разказва и накрая ме погледна виновно.

— Какво има? — попитах аз.

Кълън продължи да ме гледа, но не отговори.

— Какво има? — повторих аз.

— Тя ми даде сладолед.

— Веднага след закуска? С какъв аромат?

— Позволи ми да си избера.

— И ти избра…

— От зеления с парченцата.

— Парченца ментов шоколад?

Той кимна.

— Любимият ти. И сега си готов за един хубав, обилен обяд.

Кълън поклати глава.

— Натъпках се.

— Само с една купа сладолед? Трудно ми е да си го представя.

Той ме погледна жално и каза:

— Тя ме накара да изям две купи.

— Накарала те е? Вещица!

— Не точно. Попита ме дали искам още.

— Аха. И ти си казал да.

Кълън отново кимна.

— Трудно ми е да си го представя.

— Сърдиш ли се?

— Бесен съм.

В очите му блесна пламъче и на лицето му засия усмивка.

— Не си.

— Напротив.

Пламъчето се усили.

— Не си!

Не можах да се въздържа и се усмихнах.

— Обичам те.

Грейна.

— И аз те обичам, татко.

 

 

Баща ми седеше на ръба на леглото и посрещна внука си с отворени обятия. Кълън реагира с безпокойство и предпазливо докосна превързаната страна.

— Много ли те боли, дядо?

— Не по-зле, ако ме бе ухапала акулата от „Челюсти“.

Кълън не остана достатъчно удовлетворен от отговора и го погледна недоверчиво.

— Къде те простреляха? — попита той.

— Тук, отстрани.

Татко посочи засегнатото място.

— Там, където Тома е сложил ръцете си ли?

— Тома?

— Тома Неверни.

Татко ме погледна озадачено.

— Сещаш ли се за апостол Тома, който се усъмнил в думите на другите ученици за възкресението на Иисус. Искал да се увери с очите си в раните на Учителя. Иисус се явил на група от своите ученици и казал на Тома да постави ръцете си в раните от меча на ребрата му — обясних аз.

Татко се обърна към Кълън и каза:

— Да, точно така, в ребрата.

— Ще се оправиш ли?

— Разбира се. Утре си идвам вкъщи.

На лицето на момчето се изписаха радост и облекчение. Едва не затанцува от въодушевление. Аз също.

Заведох го да види Дейв, като обещахме на дядо му, че ще се върнем след няколко минути. Кълън се укроти. Явно се притесняваше повече за дядо си.

— Имаш нова терминаторска фланелка? — попита Дейв.

— Да — отговори Кълън.

— Дали и аз ще си намеря така?

Кълън недоумяваше как може човек, едър като Дейв, да намери подобна фланелка в детски магазин.

— Искаш да кажеш, че съм дебел?

— Не. Голям.

— Имаш право — съгласи се Дейв и разроши косата му.

После отидохме да видим и Джейсън.

 

 

Стаята на Джейсън беше пълна с още букети, което малко ме притесни. Кълън беше виждал толкова много цветя само веднъж в живота си — на погребението на майка му. Наблюдавах го внимателно.

Макар да изглеждаше малко притеснен, той се приближи до леглото на Джейсън и сложи ръка на рамото му. Изглежда не забеляза тръбата, излизаща от ръката на Джейсън, или не му пукаше.

— Добре ли си? — тихо, но решително попита Кълън.

— Е, още не съм готов да играем футбол, но лекарите казват, че скоро ще мога. Ти как си?

— Добре.

Спогледаха се за момент.

— Много се уплаших — добави Кълън.

— И аз.

— Когато те видях да кървиш и да лежиш неподвижно, помислих, че си умрял.

От очите му бликнаха сълзи.

— Ти спаси живота ми, Кълън. Ако не беше ти, сега щях да съм мъртъв, няма две мнения по въпроса. Ти направи онова, което много възрастни не биха сторили. Спаси и Уеб. Ти си истински мъж.

По личицето на Кълън се търкулна още сълза, но този път придружена от изражение на гордост и самоуважение, сякаш искаше да каже: „Направих нещо добро, нали?“.

Джейсън хвана ръката му и я стисна. По мъжки.

— Благодаря, че спаси живота ми и този на сина ми.

— Но проблемо — тържествено заяви Кълън.

Джейсън погледна фланелката на Кълън, от която го гледаше неумолимо Шварценегер, и разбра за какво става дума.

— Благодаря ти, че спаси моя живот — рече Кълън.

— Но проблемо — със същата тържественост отговори Джейсън.

Трябваше да бъдете там, за да ги видите.

 

 

Оставих Кълън в стаята на татко. Двамата започнаха да играят покер с колода, на която бяха изобразени американски самолети, а аз отидох при Дейв във временното му жилище, за да поговорим. В неговата стая нямаше цветя.

— Защо не ми изпрати цветя? — започна той. — Стаята на Джейсън е пълна с цветя и бонбони. Храносмилателната му система беше пред унищожение, затова изядох половината от неговите.

— Аз не съм му изпратил цветята.

— Е, добре де, можеше поне бонбони да ми изпратиш.

— Ще ти се развалят зъбите — рекох аз и му предадох разговорите с Макелрой и Фанър.

— Нещо притеснява ли те в настойчивостта на Макелрой да се справиш сам с Резович и с неговото говедо?

Кимнах.

— Че може да има скрити мотиви?

— Аха.

— Като например да те използва като удобно, добре тренирано оръдие, за да освободи света от един болестотворен вирус?

— Колко си циничен.

— Но и мъдър.

— Истинска далновидност.

— И какво смяташ да правиш?

— Да освободя света от онзи вирус.

— И как ще го направиш?

— Иман план.

— Брей.

— Какво искаш да кажеш?

— Като онзи план, когато бяхме на шестнайсет и наемахме старата лодка на капитан Хари, за да показваме на богатите въдичари къде има риба.

— Но изкарвахме по шейсет долара на ден, нали?

— А по колко ни взимаше добрият капитан за наема на лодката?

— По седемдесет и пет долара на ден.

— Не печелехме много тогава нали, приятел?

— Неблагодарник.

— Или, когато бяхме десетгодишни. Линди Паркър обра всичките ябълки от овощната градина на вуйчо й. Ти смяташе, че няма да е лоша идеята да ги купим от нея, по пет цента бройката и…

— Тогава бях съвсем малък.

Той се ухили.

— Кажи ми за плана си, а аз ще се престоря на заинтересуван.

— Това е хубаво, защото и ти си включен.

— Защо ли не съм изненадан?

Разказах му плана си, както и резервния план и кого имах предвид да ни помогне в непредвидени ситуации.

— Звучи добре — рече Дейв. — Само че полицията не действа ли в тази насока?

— Вероятно, но не много ентусиазирано.

— Ние можем да се справим по-добре, нали? Само ние двамата.

— По-умни сме и имаме мотивация. Те нямат.

— Но имат значки, връзки и хора.

— И много други случаи, които да разследват.

— Кога започваме?

— Кога излизаш от тук?

— Утре, ако мармотът не осуети плановете ми.

— Ще трябва да говоря с някой счетоводител.

— Счетоводител ли? Как ще помогне това?

— Ти си тук с моята застраховка под предлог, че си по-големият ми братовчед. Моят много по-възрастен братовчед.

— Толкова ли са наивни? Кой би повярвал, че си по-млад от мен? Добре, ще уредя въпроса с Търман. Кажи му да не приема повече поръчки за вкъщи.

— Добре — казах аз и станах. — Имаш ли нужда от нещо?

— От нова сестра.

— Остави я на мира. Твоята е олицетворение на милосърдието.

— Но грозно.

— Непоправим си — рекох аз и прекосих стаята.

Спрях до вратата и погледнах стария си приятел, който лежеше там, в болничното легло, бинтован и изпочупен, но все още изпълнен с готовност и желание да направи онова, което бях решил.

Само заради мен.

Правеше го от трети клас.

— Обаче изкарахме пари от сделката с ябълковия сладкиш.

— Трябваше да бъде ябълков сладкиш.

— На някои хора не можеш никога да угодиш.

Той пак се ухили, а аз отидох да взема Кълън.