Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайлър Ванс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Flash of Red, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клей Харви. Идеален ден за убиване

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1999

Редактор: Саша Попова

Худ. оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-013-2

История

  1. — Добавяне

18.

Синята светлина блесна в огледалото внезапно и аз веднага разбрах, че ченгетата ще се покажат от някоя странична уличка. Не бях превишил скоростта, или поне не много, и си бях сложил колана като добро момче, затова се чудех за какво се канеше да ме мъмри полицаят. Сигнализирах му, отбих, спрях, изключих двигателя и понечих да сляза от колата. Той ме спря, като хукна към мен.

— Господин Ванс? Тайлър Ванс?

Отново ме полазиха ледени тръпки.

— Да?

— В дома ви имаше престрелка. Преди не повече от половин час. Само баща ви е ранен от семейството и доколкото разбрах раните му не са опасни. И господин Дейв Майкълс е там с неясно състояние.

— А синът ми?

— Нищо му няма — успокояващо отговори ченгето. — Всъщност, той се е обадил на полицията. Искахме да ви открием колкото е възможно по-скоро. Ако ме последвате, ще разчиствам пътя.

— Водете ме — рекох аз и включих двигателя.

 

 

Пред къщата имаше толкова много полицейски коли и линейки, че нямаше къде да паркирам. Оставих тойотата по средата на улицата, изскочих от нея и хукнах към градината. Видях Кълън да седи на едно от малките си сини столчета. Беше сам-самичък, бял като платно. Той също ме видя, но не дойде при мен. Седеше и ме гледаше безучастно. Приближих се до него, но той не вдигна глава. Клекнах до столчето и попитах:

— Добре ли си, синко?

Кълън се хвърли в обятията ми. Плачеше и трепереше, направо се тресеше. Вкопчи се в мен и аз в него.

Всички насочиха погледи към нас, но никой не се намеси.

Плакахме дълго. И той, и аз.

Когато се поуспокоихме, останахме за миг прегърнати, допрели лица.

Около нас непрекъснато профучаваха коли. Камионите надуваха клаксони, когато трябваше да завият. Изнесоха Дейв на носилка. Придружаващия ме полицай, млад чернокож, каза:

— Ще се оправи.

Кимнах в знак на благодарност.

Той ми отдаде чест, усмихна се, качи се в колата си и потегли.

В този момент пристигна Етъл. Слезе от колата и се втурна към нас. Кимнах за поздрав и я успокоих, че всичко е наред. Тя се намръщи и влезе вътре.

Кълън се раздвижи в ръцете ми и ме погледна. Беше блед, но вече не плачеше, поне засега. И това беше нещо.

— Не исках да нараня онзи полицай — каза той.

Не разбирах за какво говори, но рекох:

— Но си бил убеден, че трябва да го направиш, нали така?

Кълън кимна.

— Отначало не бях сигурен дали е лош. Изглеждаше гаден. Но ти винаги ми казваш да не съдя за хората от начина, по който изглеждат. Той обаче се промъкна като невестулка и насочи онази голяма пушка срещу мен. Видях бащата на Уеб да върви след него. Затова реших, че е лош, дори да е полицай.

— Казваш, че бащата на Дейв се е промъкнал зад него?

— Да. — Кълън избърса нос, като размаза сополи и по двете си бузи. — Сетне полицаят се обърна и насочи пушката срещу него. И тогава хвърлих онзи стар котлон по него.

— Какъв стар котлон?

— Онзи от къщичката на дървото на Бари. Взех го от твоята каравана.

Още бях объркан, но започвах да схващам.

— Значи ти си хвърлил стария газов котлон върху полицая?

Личицето му стана сериозно и много обезпокоено. Едва не се разплака.

— Ама той щеше да застреля бащата на Уеб! Наистина щеше да го направи! Кълна се!

Вкопчи се в раменете ми и сълзите му отново рукнаха.

— Трябваше да го направя — каза той и наведе глава.

Повдигнах брадичката му и го погледнах право в тревожните детски очи.

— Разбира се, че е трябвало. И това е било най-правилното решение.

Лицето му леко просия.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Ще имам ли проблеми с полицията?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Сто процента.

С въздишка на облекчение той се притисна към мен. Дишането му беше се нормализирало. Държах го в прегръдките си, докато краката ми отмаляха и двама мъже трябваше да ми помогнат да пристъпя нататък.