Клей Харви
Идеален ден за убиване (3)

1.

Свърнах с колата в паркинга на банката към банкомата и се озовах зад един олдсмобил с бронзов цвят, последен модел, паркиран малко встрани от гишето, с работещ двигател. Автомобилът беше така спрян, че запушваше и двете платна. Странно. Вероятно шофьорът извършваше някакви операции с влоговете си и не беше забелязал, че човекът в колата пред него е приключил работата си в банката и е потеглил. Ако изобщо е имало такъв.

Протегнах ръка към копчето на радиото и рязко прекъснах нежните звуци на виолончелото на Йо-Йо Ма. Ауспухът на олдсмобила изкашля облак дим и сякаш сиво було се спусна за миг пред огнените лъчи на залязващото слънце. Изчаках няколко секунди, като едва се сдържах да не натисна клаксона. Тогава забелязах, че шофьорът нервно се оглежда като пуритан, попаднал на нудистки плаж. По всичко личеше, че е силно притеснен.

Покрай банката профуча полицейска кола с присветващи светлини, но сирената не беше включена. Катастрофа ли беше станала някъде? Появата й оказа изненадващо въздействие върху шофьора на олдсмобила. Той настъпи газта, колата поднесе и потегли с бясна скорост, като остави след себе си две черни следи по асфалта. Няколко секунди по-късно олдсмобилът изскочи от паркинга и едва не се сблъска с един стар, ръждясал нисан на входа. Пътниците от последния автомобил яростно изругаха шофьора на олдсмобила и му показаха среден пръст. Този факт ни най-малко не го притесни и автомобилът профуча по улицата в посока, обратна на тази, в която отмина полицейската кола.

Странни работи ставаха наоколо.

От дете имам силно развито чувство за самосъхранение, което дължа до голяма степен на Чичо Сам, макар и при не дотам спокойни обстоятелства. По тази причина сега не се помръднах от мястото си. Вместо да придвижа колата напред до прозорчето на касиера и да изтегля парите си, аз се протегнах към жабката на колата и извадих оттам автоматичен колт, четирийсет и пети калибър. Издърпах плъзгача, за да го заредя и опрях оръжието на десния си крак, като продължавах да го стискам. Зачаках.

Не се наложи да чакам дълго. От страничната врата на банката, приблизително на десетина метра от пикапа ми, изскочи средно висок мъж, облечен в спортен бледолилав клин, маслиненозелено поло и оранжева шапка за ски. Държеше „Смит & Уесън 357 Магнум“ от неръждаема стомана. Прехвърлих колта в лявата си ръка и го скрих между себе си и вратата на пикапа, така че да не се забелязва. Стиснах волана и дадох на заден ход. По много причини не желаех да имам нищо общо с въоръжен грабеж. Трябваше да се измъкна незабелязано и най-подходящо ми се стори да се върна назад.

Лилавия Клин се вторачи към мястото, на което би трябвало да чака олдсмобила, тропна гневно с крак и по устните му успях да разчета присъщ за уличния жаргон евфемизъм за изпражнение. Колоритно издокараният нещастник беше доста притеснен.

Той сграбчи скиорската си шапка за горния край, яростно я изхлузи от главата си и пред мен се разкри рунтава черна брада, изпъстрена тук-там с посребрели кичури. На дясното му ухо гордо висяха четири, очевидно златни обеци, които обаче, на фона на грубото му излъчване имаха напълно противоположен ефект.

Направих всичко възможно да не се набивам на очи. Чудех се дали ще постигна успех, ако се сниша на седалката, бързо дам газ и изчезна от полесражението, без беззащитното ми тяло да бъде сполетяно от ужаса на няколко болезнени перфорации. Прецених, че шансовете ми са нищожни.

Ами ако бързо и рязко обърна? Тогава между мен и проклетия му пистолет щеше да има сериозно препятствие от метал, автомобилни гуми и тапицерия? Може и да се получи, разсъждавах аз точно в момента, в който той изкрещя:

— Излизай от пикапа!

По дяволите.

Имах две възможности. От една страна можех да пусна колта на пода и да отстъпя автомобила си, като се надявам, че този тук няма да ме застреля, да ме удари с пистолета по главата или да ме вземе за заложник. Подобна алтернатива беше в разрез както с достойнството ми, познанията ми относно човешката природа и разбиранията ми за обществен ред, така и със значителния ми — макар и позабравен — опит в справянето с подобни ситуации.

Задействах вариант Б.

Прострелях го в брадата.

От силата, с която куршумът се заби в него, главата му отскочи назад. Залитайки, той пририта конвулсивно с десния си крак и се сгромоляса на земята, а револверът му издрънча върху асфалта. Не успях да наблюдавам самото му падане, тъй като бях прекалено зает да си обирам крушите от пикапа.

Тъкмо бяхме започнали да се опознаваме с моя човек, Лилавия Клин, когато страничната врата на банката се отвори с трясък. Тъй като нямаше вероятност маскираният мъж на входа да е управителят с моя лотариен чек в ръка, аз отново стрелях и после незабавно се хвърлих към спасителната дясна врата на пикапа. Оказах се на висота.

Не повече от три секунди ми трябваха, за да офейкам от пикапа, но точно когато краката ми стъпиха на асфалта, над главата ми се изсипа дъжд от парченца натрошено стъкло. Докато градушката от деветмилиметрови куршуми унищожаваше старата ми тойота, аз се прислоних до предната дясна гума на автомобила, приклекнал плътно до земята. Звучи като узи, помислих си, като продължавах да се снишавам. Стрелбата спря също толкова внезапно, колкото и беше започнала, а в настъпилата гробна тишина се чуваше само острото потракване от сменянето на пълнителя. С патешко ходене се придвижих до предната броня. В същия момент прокънтя единичен изстрел. Проклетият куршум се заби някъде отстрани на пикапа, от което моторът на автомобила внезапно изхърка и спря. Сигурно бе уцелил резервоара. Е, по-добре него, отколкото мен.

Но защо само един изстрел? Автоматът ли е засякъл? Или мъжът има и пистолет, освен узито? Дали пък няма още един? Реших да рискувам и да надзърна от другата страна на пикапа. Леко подадох глава и после светкавично се дръпнах назад.

Видях дългуча да издърпва затвора на автоматичното си оръжие. Точно когато хвърлях още един, малко по-продължителен поглед, той дръпна спусъка, но в отговор се чу само едно звучно изщракване на ударния механизъм в празен патронник.

Явно не беше засякъл. Просто мъжът не бе пъхнал пълнителя докрай.

Докато вниманието му беше заето с непокорното му оръжие, подпирайки левия си лакът на фара, аз се прицелих към снежнобялото му яке и изкрещях:

— Хвърли автомата!

Но трудно се плаши човек, държащ узи в ръка. Той вдигна глава, вторачи се в мен и удари пълнителя с дланта на лявата си ръка. Пълнителят щракна и зае мястото си.

В момента, в който мъжът посегна да издърпа затвора, аз стрелях и го улучих в сърцето. Той се хвана за гърдите, залитна, като едва не изпусна оръжието си, и падна на колене. Дясната му ръка здраво стискаше автомата, от който върху асфалта се сипеха деветмилиметрови куршуми, придружени от смразяващата мелодия на насеченото тракане на дулото и от грозното свистене на рикошетите. Отново стрелях в него, като се надявах да спра пукотевицата, но вторият ми куршум не постигна очаквания ефект. Стрелбата секна едва когато мъжът се просна по лице на земята и не помръдна повече.

В продължение на няколко минути стоях и го наблюдавах, все още държейки го на прицел. Нищо не помръдваше в обсега на полезрението ми. Най-вече аз самият.

Изсвистяването на гуми ме накара да се опомня. Едно лъскаво червено волво комби изскочи от паркинга от другата страна на банката, рязко зави и за миг изчезна от погледа ми. От мястото, където стоях приклекнал, ми беше трудно да преценя още колко човека имаше в колата, освен шофьора, но трябва да бяха трима.

Изправих се, без да изпускам от поглед повалените нападатели. Полицейска кола с примигващи светлини връхлетя и спря на ивицата тревна площ, която разделяше паркинга на банката от улицата. Вероятно бяха повикани по сигнал за грабеж. Дали им бяха съобщили, че е прераснал в престрелка? Внимателно оставих пистолета си върху капака на горката ми изтерзана тойота и отстъпих встрани на прилично разстояние от оръжието. Нямах желание да ги изнервям допълнително в и без това нажежената обстановка. Вдигнах високо двете си ръце и зачаках до болка познатото, но вече позабравено усещане от повишен адреналин да отслабне.