Клей Харви
Идеален ден за убиване (21)

19.

Кълън, който в момента спеше, беше пазен по-надеждно от Форт Нокс, Жан-Вертран Аристид и трима колумбийски наркобосове, взети заедно. Бяха пристигнали не само четиримата от „Делта“, благодарение на полковник Макелрой, но и двама от хората на шерифа и един от специалните части, който в момента не беше на работа, но дойде като доброволец.

Единия от хората на шерифа се казваше Бен Адкокс — измаменият от мнимите ченгета и напуснал поста си по-рано. Много разкаян, той ми каза, че имал на разположение три свободни дни, започващи от днес и щял да ми бъде безкрайно задължен, ако му позволя да наглежда малкия, с което всъщност е трябвало да започне. Какво можех да кажа? На негово място и аз бих се чувствал по същия начин.

А с Фанър бе станала огромна промяна. Очевидно беше доста засрамен от начина, по който отхвърли първоначалната ми молба за протекция, и сега ми предлагаше личните си услуги и тези на всичките си подчинени. Не исках да бъда злопаметен и приех, макар и, разбира се, с нежелание.

След като видях как се бяха разположили силите на реда — отрядът „Делта“ беше навън, по целия периметър, Адкокс и партньорът му на горния етаж, а Фанър заедно с онзи от специалните части на партера, аз сварих достатъчно кафе за всички и извадих чашки и чинии в количества, които можеха да нахранят цял румънски отбор по лека атлетика. После отидох в кабинета си.

Оттам се обадих на доктор Лий Дериън, детската психоложка, която беше помогнала на Кълън да преживее кризата след загубата на майка си. Тя ме изслуша много внимателно, както винаги. Будният й ум обръщаше внимание на всяка сричка на всеки нюанс на гласа ми, и ги анализираше светкавично. Ако трябваше да изслушвам неволите на хората, както правеше тя всеки ден, бих се наложил с тояга, докато вече не чувствам нищо.

— Смятате ли, че мога да оставя Кълън с Етъл, докато отида да видя ранените в болницата? — попитах аз.

— Той в момента спи, така ли?

— Да.

— Баба му ще остане ли с него?

— Да. И е добре пазен, така че е малко вероятно нещо друго да се случи тази вечер.

— Добре. И аз мисля така. Можете да отидете до болницата. Не стойте цяла нощ там. Той ще има нужда от вас, когато се събуди. Но ще спи дълго.

Така редеше думите тази жена, а да не говорим за интонацията на гласа й.

— В такъв случай ще отида да видя баща ми. Ще се върна колкото може по-скоро.

Тя наистина ме убеди да го направя.

— Ще доведете ли Кълън при мен утре? Рано сутринта?

— Да, разбира се.

— Добре. Довиждане.

Отидох в стаята на Кълън. Беше толкова мъничък и измъчен, но не и беззащитен. Седнах на леглото до него, погалих ръчичката му и го понаблюдавах как спи.

Етъл изскочи отнякъде и застана до мен. И тя се вторачи в него. След минута каза:

— Тежък ден за малкия мъж.

Кимнах и прошепнах:

— Надявам се да не е бил чак толкова тежък. Не сънува кошмари, както беше, след като умря Тес.

— Тя е убита — поправи ме Етъл. — Моята дъщеря не умря, тя беше убита.

Погледнах я.

— Знам, Етъл.

— Днес едва не убиха и него. — Тя посочи Кълън, който се бе сгушил под завивките. — Доколкото разбрах от думите на лейтенант Фанър.

— И това знам, Етъл.

— И какво ще направиш по въпроса? — Очите й блеснаха предизвикателно. — Същото, което направи и когато убиха майка му?

— Онзи тип беше пиян. Какво искаше да направя?

— Онова, което би сторил един истински мъж. Да му светиш маслото, както той направи с жена ти.

— И къде щеше да е Кълън сега без майка и без баща?

Тя поклати глава и стисна устни. Знаех отлично какво си мислеше: „При мен, където му е мястото“. Подобно на много други хора, Етъл вярваше, че само жена може да отгледа правилно едно дете.

Но грешеше.

— Няма да се бавя повече от два-три часа. Мисля, че е важно ти или аз да сме тук в случай, че се събуди. Съгласна ли си?

Тя кимна рязко.

Подпъхнах завивките под брадичката му и го целунах по нослето. Не се размърда. Преди да изляза, целунах Етъл по бузата. Тя се намръщи неодобрително, но не се отдръпна.

Това беше гигантски скок в историята на човечеството.

 

 

Пристигнах в болницата късно следобед. Движението по пътищата беше ужасно натоварено, защото хората се прибираха от работа, но поне намерих място за паркиране, макар и трудно. Докато отивах към входа, една катерица подскочи на близкото дърво, изпускайки жълъда, който носеше. Не беше по моя вина, но зверчето реши да си го изкара на мен и ушите ми доловиха пронизително цвъртене. Ако имах сладкиш, щях да й го дам. Това би подобрило настроението ми. Пък и щях да я науча на обноски. Погледнах я още веднъж, докато тя сипеше упреци срещу мен от засенченото си с листа убежище и сякаш ме обвиняваше за всичките си нещастия. Приличаше на професионален атлет, който се оплаква от оскъдната си надница. Само дето катерицата го правеше по-добре.

На рецепцията една много красива дама, облечена с бяла престилка, ми каза къде са скрили баща ми, моя приятел и човека, който беше спасил живота на сина ми. Стаите им бяха на един и същ етаж, за което бях благодарен. Мразя асансьорите, а стълбищата винаги са препълнени с пушачи, които си мислят, че са се скрили там.

Първо отидох при татко. Влязох в стаята и го видях да седи превит с термометър в уста. В очите му играеха весели пламъчета. До него стоеше симпатична млада медицинска сестра — цялата цици и къдрици — и чакаше да види дали температурата му се е повишила.

Той ме видя и рече:

— Здравей, синко. Как е Кълън?

Термометърът подскочи в устата му.

— Добре е. Спи.

— Таласъмът ли се грижи за него?

— Хайде, престани.

Чу се гърленият смях на симпатичната сестра, която се намеси точно навреме. Извади термометъра от устата му и се вторачи в него, после каза с глас, две октави по-висок от този на сопрано от Метрополитън:

— Трийсет и девет градуса. Предполагам, че ще оживееш.

Сетне го тупна дружелюбно по коляното и излезе от стаята така, сякаш я гледаше Том Круз.

— Мъничко, миловидно същество — отбеляза похотливият ми баща.

— Не те ли е срам? Та тя е много по-млада от теб.

— Хей, не аз я тупнах по коляното.

— Тогава намеренията ти не са чак толкова лоши.

— Разбира се. — Той се ухили, но потръпна от силната болка. — Старците също могат да си спомнят, нали?

— Да, разбира се. И внимавай с кръвното налягане.

— Що за забавление е това?

— Имаш нужда от някой да те пази.

— Гласувам за онова малко сладко момиче.

И двамата се засмяхме.

Той ми беше баща и аз исках да се оправи.

— Колко опасно е това всъщност? — попитах аз и посочих превръзките.

— Ще изляза оттук веднага щом се уверят, че няма да последва инфекция. Куршумът е рикоширал в реброто и е разкъсал плътта. Разбира се, счупил го е. Раната кървеше много силно. Казаха ми, че като са ме довели, съм бил по-лек с половин литър, но са ми прелели четири банки кръв и са възвърнали предишното ми тегло.

Той посочи с палец в посоката, накъдето беше тръгнала медицинската сестра.

— Момиченцето ми каза, че може да ми позволят да се поразходя, ако се чувствам достатъчно добре. Мислех, че няма да е лошо да навестя Дейв. Той наистина извади късмет, доколкото може да е късметлия човек, който е бил прострелян. Но има мозъчно сътресение и почти толкова лоша рана на главата, колкото аз в ребрата.

— След като се уверих, че няма да умреш пред мен, мисля да отида и да се видя с Дейв — казах аз.

— Отивай. Кажи му, че и аз ще дойда след малко. Онова момиче ми носи сок.

— Ще му кажа. И недей да шариш много с ръцете — казах аз и излязох от стаята. Не исках да бъда ударен от подлогата му.

 

 

Дейв седеше в една инвалидна количка и гледаше Си Ен Ен. Щом ме видя, той изгаси телевизора. Главата му беше увита в бяла марля от веждите нагоре до врата отзад. Дейв посочи нещо, което приличаше на два сребристосиви пепелника с формата на буквата „С“, поставени на перваза на прозореца. Взех ги.

Не бяха пепелници. Погледнах го. Той повдигна вежди, сякаш питаше: „Какво ще кажеш за това, а?“.

— Слава богу, че си бил с жилетката — рекох аз.

— Вече никога няма да ти идвам на гости без нея.

Слитъците в ръцете ми представляваха два грозда сачми. Всеки се състоеше от дванайсет оловни куршума, по-големи от рибарска тежест, разтопени и слепнали от горещината при стрелбата, както и от съприкосновението с тъп предмет. Бронираната жилетка на Дейв. С треперещи ръце ги оставих там, откъдето ги бях взел.

— Фанър ми ги даде. Мисля да ги запазя, за да ми напомнят колко е опасно човек да има приятели като теб.

— Знам. Съжалявам.

— Хей, само се пошегувах.

— Знам. Също така ми е известно, че ако не беше там, сега нямаше да си тук.

— Това няма как да го знаеш. Можеше да катастрофирам на път за железарския магазин, например. Може би днес е денят ми да лежа в болницата. Нали знаеш — като онова, в което вярват презвитерианците.

— Предопределението ли?

— Да.

Седнах на леглото му, погълнат от парливите изпарения на етер, дразнещата миризма на спирт, печал, надежда, отчаяние, екскрети, отвратителна храна и инжекции. Мразех инжекциите още от малък, когато хващах коремен тиф всяко лято. Ух, тия болници! Обърнах се към Дейв.

— Имаш ли нужда от нещо, което тук не ти дават?

— Не, главата ме боли твърде силно, за да искам каквото и да било.

— Не ти ли дадоха нещо против болката?

Той посочи малка картонена чашка, в която имаше хапчета, достатъчно големи, че да задавят дори Годзила.

— А тези свещички? — невинно попитах аз.

— Не ме карай да се смея. Много боли.

— Тогава защо тези хапчета са в чашата, а не в твоето тяло?

— Сестрата казва, че от тях ми се замайва главата.

— И не можеш да я опипваш, така ли?

— Я стига. Та тя прилича на мармот.

— Би трябвало да видиш онази, която се грижи за баща ми.

Описах я с ръце и подсвирнах — универсалния жест, който ние, лаконичните мъже, използваме, за да опишем сексапилна жена.

— Вероятно.

— Защо сега не вземеш едно от тези? — попитах аз и посегнах към хапчетата.

Дейв поклати глава и затвори очи от силната болка.

— Първо искам да видя баща ти. Мармотът ми обеща разходка по-късно.

— Не говори така за жената. Несъмнено най-голямата й грижа е твоето благополучие. Какво да направи, като е грозновата.

— Грозновата ли? Тя е безнадежден случай.

— Както и да е. Татко каза да ти предам, че ще дойде след малко.

Дейв се замисли и се намръщи.

— Това от У. С. Фийлдс ли е?

Кимнах.

— Взех назаем този израз.

— Откраднал си го, искаш да кажеш. Като всичките ти останали материали.

— Не всички — възразих аз. — Ти си грозен и майка ти те облича лошо.

— Видях това на една фланелка.

— Така ли?

— Я се разкарай, да те вземат дяволите. Иди да видиш Патерсън. Той пострада най-зле в цялата тази бъркотия.

— Добре, щом можеш да се оправяш без мен.

— Тръгвай!

— Добре, добре. Недей да крещиш.

— Заминавай!

Излязох с усмивка на уста. Той беше мой приятел и аз исках да се оправи.

 

 

Джейсън Патерсън наистина бе пострадал най-много от всички. Лежеше на леглото и от тялото му влизаха и излизаха разни тръбички. Беше блед като восък. На прозореца имаше свежи цветя, цели три вази, жълти, червени и бели. Благоуханни. Въпреки усилията им, въздухът в стаята беше спарен и това се усещаше от мястото, където стоях.

Очите му бяха отворени, но не бях сигурен дали ме вижда. Но той явно ме бе видял.

— Влез — едва чуто каза Джейсън.

Приближих се и застанах до леглото.

— Съжалявам, че всичко това…

Той поклати глава и каза:

— Няма значение. Всичко свърши. Децата са спасени.

Гласът му беше много прегракнал.

Кимнах.

— А ти как си?

— Добре съм — прошепна той.

— Може ли да седна?

До леглото имаше стол.

— Разбира се — изпъшка Джейсън.

Седнах, вдишвайки различните ухания на цветята, които приятно се смесваха, когато се приближиш до тях. В известна степен потискаха острите зловонни изпарения. Посочих букетите и рекох:

— Красиви са.

— От мъжа, с когото живея, и от още неколцина приятели. Хомосексуалистите са много солидарни.

— Явно.

Известно време седяхме, без да говорим, сетне го попитах:

— Знаеш ли колко сериозни са раните ти?

— Бях прострелян два пъти. Костите не са засегнати, само един орган е наранен. Можел съм да живея и без него.

— Орган, без който можеш да живееш?

— Лекарят, който ме прегледа, имаше черно чувство за хумор. Нямало да съм нито първият, нито последният без далак. Ще оживея.

— Лекарски хумор.

— Ако не ме болеше толкова силно, бих се изсмял колкото ми глас държи.

— Страхотна смешка.

Разговорът замря.

— Как да ти се отблагодаря? — попитах аз след миг.

— Не е необходимо. Да ти кажа истината, почти не мислех за сина ти. Преди всичко мислех за Уеб. Разбираш ли?

Той ме погледна с чувство на вина.

— Да. Аз бих направил същото. Въпросът е, че ти си го спасил и аз съм ти задължен за това. Без теб едва ли щеше да е… — Не можех дори да го произнеса. След минута продължих: — А ти си го направил с голи ръце.

Джейсън съвсем пребледня.

— Не ми напомняй. Беше ужасно!

— Винаги е ужасно да отнемаш живот. Но понякога независимо от онова, което твърдят теоретиците, се налага да го направиш. И ти си бил в такава ситуация. Нямал си друг избор. Ако се беше опитал да се биеш с него, след като си бил прострелян два пъти най-вероятно щеше да припаднеш от шока или от загуба на кръв. Аз съм го виждал с очите си. Не съм го чел, виждал съм го. Къде щяха да бъдат нашите деца сега, ако те бяха убили? Това е една от най-смелите постъпки, за която съм чувал. Да се хвърлиш срещу убиец, който е насочил пушката си срещу теб. — Аз поклатих глава със страхопочитание. — Невероятно!

Джейсън кимна, после се намръщи. Явно го болеше много. Направи ми знак да се приближа към него и прошепна:

— Ако твоят син не беше ударил онзи с нещо, и тримата щяхме да сме мъртви. Той е само едно дете, но направи онова, което беше необходимо, за да спаси и трима ни. Кълън е героят.

— Разсъждавал е трескаво. За негов късмет, не се е паникьосал, нито се е предал. Използвал е главата си и се е отбранявал. Постъпил е правилно. Но не той е нападнал онзи с пушката, драги ми приятелю. Ти си го направил.

Джейсън изведнъж се скова, сякаш болката бе станала непоносима. Лицето му се обля в пот. Затвори очи. Бореше се с болката. Протегна ръка и аз я стиснах.

— Не може ли да ти дадат нещо?

— Вече ми дадоха. Морфин. Нямаше да я понеса, ако не ми бяха дали. Белите ми дробове щяха да се пръснат от крещене.

Той също стисна ръката ми. Постепенно се успокои. Седях там и държах ръката му почти цял час, докато се бореше с болката.

 

 

Джейсън заспа и аз си тръгнах, надявам се, не завинаги. Отправих се към стаята на Дейв да му кажа довиждане. Вървях по дългия светъл коридор, но не се чувствах добре там. Отдръпвах се от количките с носилките и избягвах да гледам през отворените врати, като по този начин проявявах уважение към личния живот на пациентите, но откровено казано, не горях от желание да ставам свидетел на техните страдания.

Страхливец.

Мразя болниците.

Наближих стаята на Дейв и чух следния разговор:

Татко: Защо, не дойде да ме видиш, по дяволите?

Дейв: Та аз едва ходя и главата ме боли ужасно. Пък и Тайлър ми каза, че ти идваш насам.

Татко: Ребрата ме болят толкова много, колкото теб главата, дори по-силно, но аз дойдох да те видя. Да не говорим, че нямаше да сме тук, ако беше обърнал внимание на…

Дейв: Какво искаш да кажеш с това да съм обърнал внимание? Ако ти не се беше качил на горния етаж и не ме беше зарязал, за да отидеш в тоалетната…

Татко: Аха, не мога да отида и до тоалетната, така ли? Виж какво, ако аз не се бях качил на горния етаж да изведа децата навън, кой знае…

Дейв: Нямаше да ти се налага да ги извеждаш през прозореца, ако си бе стоял долу, където ти беше мястото. Можехме да пипнем мнимите ченгета още долу в стаята.

Татко: Да ги пипнем ли? Това беше твоя работа. Защо въобще ги пусна да влязат? Трябваше да се досетиш, че не са истински.

Дейв: Как да разбера? Сигурен съм, че ако ти беше гледал през прозореца…

Твърде добре се забавляваха, за да ги прекъсвам. Промъкнах се на пръсти по коридора и се прибрах вкъщи.