Клей Харви
Идеален ден за убиване (13)

11.

Ръката му не излезе празна. Всъщност, изобщо не излезе.

Той я пъхна още по-дълбоко в джоба си, докато продължаваше да се пули насреща ми. Все още много близо до него, аз казах:

— Защо наблюдаваше сина ми?

— Вашият син? — възкликна той, искрено изненадан. — Наблюдавах моя син.

Той явно се почувства неудобно при такава близост, каквото всъщност беше и намерението ми, защото отстъпи назад.

— Кой е вашият син? — го попитах аз.

— Уеб Патерсън — беше отговорът. — Вие ченге ли сте?

Усмихнах се, най-вече от облекчение, но също така и за да го успокоя и за да обезвредя потенциалната бомба, която моята параноя, макар и разбираема, беше заредила ненужно.

— Не — отвърнах му. — Аз съм бащата на Кълън Ванс.

Той изглеждаше объркан.

— Момчето, с което е синът ви.

— Аха. — Мъжът видимо се успокои.

Подадох му ръка и се здрависахме. Той я пое, макар и с нежелание, признавам. Не мога да го виня.

— Изкарахте ми ангелите — каза той. — Имам…

— Ограничителна заповед.

Той кимна.

— Хайде да седнем — посочих към кабинката — и да си поговорим като цивилизовани хора. След това, може би, ще ви позволя да видите сина си.

— Може би? — повтори той, леко наежен. — Кой сте вие, че да…

— Човекът, който, независимо дали ви харесва, или не, се изживява в ролята на охрана на сина ви по молба на майка му. Хайде да не спорим повече, ами да поговорим. Аз не съм ви враг.

Той седна в кабинката и постави ръце на масичката. Пред очите ми блесна „Ролекс“. Мъжът явно не се притесняваше да носи подобни скъпи неща. Прокара нервно пръсти през гъстата си, къдрава, поддържана в скъпи фризьорски салони коса. Усмихна се. Липса на самочувствие, но все пак приятен човек. Не можех да не му съчувствам, след като бе лишен от собственото си дете.

Чудех се каква е причината.

— Предполагам, че се питате защо — каза той.

— За ограничителната заповед ли?

— Да.

— Признавам, че е така — казах аз.

— Ще си остане ли само между нас?

Повдигнах рамене.

— Зависи. Не ви обещавам.

Той се замисли за миг. Момчетата, очевидно щастливи и облекчени, изскочиха с бурни викове от тоалетната. Кълън погледна към мястото ми, увери се, че съм там и вече напълно спокоен, последва Уеб.

— Ако искаме да се разберем, ще трябва да ви имам доверие. И да получа вашата преценка.

— Такова нещо не ми се случва често — казах аз и се ухилих. — Никой от познатите ми не мисли, че имам по-добра преценка за каквото и да било.

Отново стеснителната усмивка.

— Опитвате се да ме предразположите. Оценявам това и ви благодаря.

Чаках. Той явно се притесняваше. Мърдаше неспокойно ръце, гледаше към момчетата, току поглеждаше колко е часът.

— Хубав часовник — окуражително отбелязах аз.

— Страхувам се, че ако Уеб ме забележи, ще дойде тук.

— Вие двамата изглежда сте доста близки.

Мъжът кимна.

— Много. Винаги сме били. Аз му дадох първото шише с мляко, смених първата му пелена…

— Тогава какъв е проблемът? Защо сте се разделили с Хедър?

Той пое дълбоко въздух, задържа го, издиша го бавно през носа си и предизвикателно ме погледна право в очите. В погледа му се четеше загатнат срам, компенсиран от необяснима гордост.

— Аз съм хомосексуалист — тихо и равно произнесе мъжът. Без предизвикателство и без съжаление.

— Е, и?

Той премигна срещу мен два пъти.

— Е, и?

— Точно това казах.

— Бащата на Хедър е типичен образец за върл противник на хомосексуалистите. Не би наел някой такъв, не би…

— Какво общо има баща й с това?

— Той контролира голяма част от живота й. Най-малко чрез силното си влияние.

— Не я познавам много добре още, но онова, което видях, не съответства на вашето твърдение. Тя ми хареса точно с умението сама да си бъде господар. Извинете — огледах се. — Господарка. Наоколо може да са се скрили феминистки и да ни подслушват.

Още веднъж го дарих с една от най-обезоръжителните си усмивки. Още малко и щях да съм го очаровал толкова много, че щеше да излее четирийсет и три изречения на един дъх. Трябва да се науча да контролирам тази своя способност.

Той се поколеба.

— Изневерявах й, докато още бяхме заедно. Тя разбра. Не е човек, който прощава лесно, поне не и за такова нещо.

Да видим. Три изречения.

Поколебах се.

— С жена?

Двамата се поколебахме, след това дружно казахме:

— Не.

Засмяхме се на едновременните си изблици, моят смях — мъжки и откровен, неговият — обаятелен и смутен. А може би беше обратното.

— Е, това вече е друго нещо — казах аз.

— Защо?

— Не знам, но е така. Имах един приятел в армията, преди да ме изпратят отвъд океана. Казваше се Бил. Той истински обичаше жена си. Държеше куп нейни снимки в портфейла си. Влюбени още от гимназията и така нататък. Идваше някъде от Средния запад и не беше, както се сещаш, въплъщение на толерантността. Получи писмо от Луиз… Странно е, че още помня името й. Както и да е, Луиз му изпращаше кратка бележка. Намерила си някого, докато мъжът й бил на обучение в базата. Тя не го искала, просто така се случило. Бил рухна съсипан, обезверен. Не можеше да изпълнява задълженията си. Свещеникът в армията му издейства известно време отпуска, за да се възстанови, да преживее случилото се. Той не можа. Написа й писмо, че иска да знае кой е мъжът. С какво беше повече от него самия. Една седмица по-късно Бил получи картичка. Луиз беше изпратила само една шибана картичка. Пишеше му, че нямало мъж. Ходела с жена. И това беше всичко. Никакви „Съжалявам“ или „Целуни ме отзад“, нищо. Само едно: „Той е Тя, Били. Твоя Луиз“. Бил остави картичката на леглото си и отиде при свещеника да му се изповяда. След това се качи на шевролета си и се понесе по Стейт Роуд с близо двеста километра в час. Накрая засилил колата в подпорите на един мост. На погребението се наложи да не отварят ковчега. Беше толкова смазан, че следователят едва не повърна. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че някои хора изживяват такова нещо като прекрачването на половите граници по-тежко от други. Ако Луиз беше излизала с мъж, Бил може би щеше да го преживее. Кой знае? Може би проблемът на Хедър е в това, че ви е изгубила заради мъж, а не заради друга жена. Между другото — продължих аз, — нека да ви се представя. Казвам се Тайлър Ванс. Няма да се възпротивя, ако си кажете нещо с Уеб, стига да сте наоколо. Ще поговоря с Хедър за евентуална промяна на нещата в бъдеще. Съгласен ли сте?

— Предполагам, че нямам избор, нали?

Поклатих глава.

Той кимна и се представи.

— Името ми е Джейсън. — После отиде да види сина си.

Наложи се да извика Уеб по име, за да привлече вниманието му, но след като го забеляза, момчето се втурна към него. Без съмнение, беше много щастлив, че вижда баща си. Те се прегърнаха и се целунаха. Джейсън го вдигна във въздуха и го завъртя, предизвиквайки щастливо кикотене и настояване да го направи отново.

В този миг сърцето ми охладня към Хедър. Никой нямаше право да разделя детето от родителя му, освен ако ставаше въпрос за малтретиране, разбира се, за каквото в този случай нямаше видими доказателства.

Както научих в Корея, макар и по труден начин, ако храниш злоба към някого, ще разрушиш своя духовен свят, а не неговия.

Ако Хедър иска от мен да вляза в ролята на баща, ще трябва да достигнем до някакво споразумение относно проблема, ако такъв изобщо има, с биологичния баща на момчето и неговата част от него.

 

 

На другия ден Хедър се върна от Шарлот. Имала някаква важна работа в офиса, която изисквала личното й присъствие. Състоянието на баща й все още било критично, въпреки че за кратко време дошъл в съзнание. Днес опитвали терапия с лекарства, но на следващия ден щели да го оперират.

В момента се намирах в нейния хол, а тя стоеше насреща ми и хвърляше мълнии.

— Какво си направил?

Беше бясна, разярена като бик, видял червено, ядосана до мозъка на костите си, с пяна по устата. Сами изберете клишето.

— Нали чу — отвърнах аз с възможно най-миролюбивия си тон, който не се различаваше много от благия, южняшки говор на Робърт Редфорд в „Преследването“. Усмихнах се и чаровно отметнах глава.

— Какво, по дяволите, те е накарало да си помислиш, че имаш право да взимаш такова решение?

Явно не бях успял да я очаровам. Е, Редфорд беше убит в края на филма. Може би чарът има своите предели на въздействие.

А ако бъда дързък и прям? Реших да опитам.

— Ти ми даде това право, когато ми повери Уеб.

— Казах ти, че има ограничителна заповед за бившия ми съпруг. Защо ще…

— Джейсън.

— Да! Джейсън! Мислиш, че не помня името му?

— Не съм чувал да го използваш. Винаги казваш или „бившия ми съпруг“, или „бащата на Уеб“. По този начин го обезличаваш. Само исках да ти напомня, че той си има име, нищо повече.

— Да не би да го защитаваш?

— От какво?

— От това, че е глупак!

— Нямам мнение по този въпрос или поне не е пълно. Трябваше да видиш реакцията на Уеб, когато го срещна. Детето сияеше от щастие.

— Е, и? Уеб винаги безумно е обичал баща си. Казах ти, че съдът забрани да се виждат, а…

— А ти не ми каза защо.

— Това не е твоя работа!

— Моя е, ако занапред ще отговарям за Уеб и неговата безопасност. Всичко това има ли нещо общо със сексуалните предпочитания на Джейсън?

— Сексуални предпочитания? Та той е обратен, за бога!

Влязох в ролята на адвокат на дявола.

— Е, и?

— Е, и? Какво, по дяволите, имаш предвид с това „Е, и“?

— Да не би да гледаш на тези наклонности като на заразна болест? — отговорих аз. — Мислиш, че Уеб ще я прихване, че ще се отрази на неговия сексуален живот? Нима вярваш, че Джейсън иска синът му да израсне като хомосексуалист и ще се опита да му повлияе в тази насока? Страхуваш се да не блудства с детето, без да си наясно, че според статистиката при хетеросексуалните родители рискът от подобно нещо е много по-голям, независимо от пола. Страхът от СПИН ли те плаши толкова много? Или — попитах остро аз — причината е различна от всичко посочено до тук.

— Не е твоя работа, ето какво е.

Станах от дивана, на който седях досега. Скъпа синя дамаска на цветчета, няколко стола до камината, тапицирани в същия десен.

До единия край на дивана имаше ъглова дъбова масичка, а върху нея — скъпи малки антикварни предмети и снимка на Уеб в моряшка униформа. Сладък малчуган. Обзалагам се, че дядото е бил във военноморския флот. Бас държа, че негова е по-голямата част от заслугата за ограничителната заповед, както и за отрицателното отношение на Хедър.

В стаята имаше телевизор със седемдесет и пет сантиметров екран, видео, музикална уредба, по-скъпа от часовника на Джейсън. Цялата тази техника беше подредена на рафтовете на шкаф от тиково дърво, ръчна изработка, който чудесно подхождаше на елегантната масичка и нейната сестра близнак пред дивана. Върху последната тежко се мъдреха „Детска енциклопедия за всеки дом“, „Първата ми научна книга“ и „Супа от камъчета“.

Стоях, люлеех се на пети и си подсвирквах „Ти си моята слънчева светлина“.

— Моля те, седни!

— На онзи стол ли? — посочих големия яворов люлеещ се стол в ъгъла, с който видовете дърво, смаяли ума ми, ставаха три. — Така няма да можеш да ме достигнеш, за да ме напердашиш.

Тя се вторачи в мен от нейния край на дивана.

— Извинявай. Тази тема винаги ме изважда извън кожата.

— Защо?

Хедър се размърда неловко и прикова в мен изумруденозелените си очи.

— Какво ти разказа той… Джейсън?

— Не много — отговорих аз, като продължавах да стоя изправен. — Каза, че ти изневерявал, докато още сте били заедно.

— Каза ли ти с кого?

— Не конкретно. Каза ми само пола.

— Е, и?

— Какво?

— Не ти ли се догади? — попита тя.

— Повръща ми се от брачната изневяра. Ако нямаш намерение да си верен на някого, тогава не се жени за него.

— Е, на теб такова нещо не ти се е случвало. Не знаеш какво е усещането.

— Да те мамят ли? Случвало ми се е един-два пъти, но не със съпругата ми. С гаджета от гимназията. Наистина боли, но от това не се умира.

— Някоя от тях да те е зарязвала заради жена?

— Не, доколкото знам. Каква щеше да е разликата? Изневярата си е изневяра.

— Каква щеше да е разликата?! Ще ти кажа каква е — най-голямата разлика на този свят! Чувстваш се така, сякаш си нещо по-малко от жена. Все едно е сменил пола, а не просто човека, защото ти не…

В малкото мозък, който притежавах, изведнъж просветна стоватова крушка.

— Притежаваш необходимите качества и умения? Да задоволиш потребностите на един мъж? А ние мъжете, до един похотливи създания, сме прословути с нищожните си претенции.

Тя отмести поглед от мен, дълбоко натъжена.

— Имала ли си много мъже, преди да срещнеш Джейсън? — попитах аз.

Хедър поклати глава, забила поглед в килима.

— Той ти е първият?

Отново поклащане на глава.

— Но предишните не са били много на брой, така ли?

Кимна. Отбягваше погледа ми.

— А след Джейсън?

— Само няколко. — Зарони сълзи. — Не мисля, че задоволих потребностите, на който и да е от тях. Нито пък успях да ги задържа при себе си достатъчно дълго, за да… — Тя млъкна.

— За да те опознаят? — довърших изречението аз.

Хедър кимна. Сълзите се стичаха по лицето й и оставяха мокри дири. Ронеха се в скута й, където лежаха отпуснатите й ръце, сключени сякаш за молитва. Явно случилото се я бе съкрушило.

Е, занапред нямаше да се сблъсква отново с това изпитание.

От тук насетне щеше да има толкова общо с хомосексуалните предпочитания на Джейсън, колкото леля ми Фло, например. А що се отнася до мимолетните афери или каквито там са били, вината не е била у нея. И дума не можеше да става за някакви лични недостатъци, защото нямаше такива, както сам се бях уверил. Просто не беше срещнала подходящия мъж.

Казах й всичко това.

Тя поплака още малко и сълзите й постепенно пресъхнаха. Изглеждаше тъжна и развълнувана, сякаш току-що беше гледала „Титаник“.

Погледнах през плъзгащите се врати към момчетата, които играеха необезпокоявани във вътрешния двор, без изобщо да подозират за терзанията и проблемите й, както и трябваше да бъде. Занапред в живота си, независимо от всеотдайните ни усилия, те щяха да носят предостатъчно бреме на собствените си рамене.