Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайлър Ванс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Flash of Red, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клей Харви. Идеален ден за убиване

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1999

Редактор: Саша Попова

Худ. оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-013-2

История

  1. — Добавяне

2.

— Какъв казахте, че сте?

— Писател.

— Какъв по-точно?

— Ами, пиша романи, статии за някои списания, монографии.

— Какво пък е това?

— Сбит трактат на определена тема. Като лова на риба с мухи, например.

— И пишете за това?

— Не.

— Ами тогава защо го казахте?

— Няма значение.

Детектив Карл Макдъфи не пращеше от интелигентност. Той се наведе над единствената в стаята маса — мебел от метал, производство на някой промишлен завод, закована за пода — и кръстоса ръце пред хлътналите си гърди. Кичур дълга червена коса падна пред очите му. Отметна го небрежно встрани с показалец. Какво се бе случило със служебния устав? Ами с формалното благоприличие? Нали нищо не трябваше да възпрепятства зрението му?

До тази стая, намираща се в дъното на една от пристройките на сградата, ме придружи униформен полицай, който впоследствие ме предаде в ръцете на червенокосия Макдъфи.

Няколко минути след престрелката районът на банката се изпълни с безчет полицаи, съпроводени от проблясващи светлини, свирещи гуми и щракане на подготвяно за стрелба оръжие. Аз стоях тихо и кротко до останките на преданата ми тойота, докато момчета и момичета с неумолими очи ме обградиха, претърсиха ме, идентифицираха ме по документи и ме подложиха на кръстосан разпит. Чувствах се като вещер, изправен пред Светата инквизиция.

След като се увериха, че съм подобаващо обезоръжен, обстойно изследван и изцяло на тяхно разположение, стълпотворението от пазители на закона насочи вниманието си към по-важните проблеми. Малкото информация, до която успях да се докопам, докато чаках настрана да приключат разпитите, сочеше, че навалицата от свидетели е разказала следното: четирима мъже нападнали банката, двама от тях се опитали да избягат през западния вход на сградата, но срещнали значителен отпор при опита си. Единствено и само аз съм бил отговорен за осуетяването на плана им и следователно или съм „невероятно смел“ или „абсолютен идиот“, по диаметрално противоположните мнения на присъстващите. Останалите двама бандити отвлекли със себе си една злочеста касиерка и ключовете за колата й, после офейкали през източния вход.

Като завършек дошъл и сърцераздирателния коментар на управителя на банката, малко пухкаво човече, което приличаше на професор, облечено в странен бледозелен костюм. Въпросът бил там, че въпреки усилията на „джентълмена с пикапчето“ (т.е. аз) да „осуети“ грабежа, две „отрепки на обществото“, уви, успели да измъкнат значително количество банкови запаси, „общата сума, на които тепърва ще бъде изчислявана“.

Накъдето и да се обърнеш, беше пълно с педанти.

Малко след печалната изповед на управителя ме откараха в полицейското управление и ме настаниха на сигурно място в мрачната стая за разпити, където се намирах в момента. Вътре, при добро желание, можеха да се поберат освен металната маса и трите стола с жълти пластмасови седалки във формата на лъжички за сладолед, и четири-пет човека. Бели стени, бял таван, звукоизолиран и покрит с плочки под, без прозорци и без врата. На дългата маса се мъдреха два алуминиеви пепелника, пакетче дъвки и задните части на Макдъфи.

Дали щяха да ме почерпят с дъвка? Най-вероятно не.

Единствената врата на стаята се отвори и вътре влезе едър мъж в сив костюм, розова риза и вратовръзка на разноцветни геометрични фигури. Ъгловатото му лице беше гладко избръснато, а косата му бе наскоро подрязана в къса пострижка, тип старши сержант. Щръкнали уши, сини очи, къси кебапчести пръсти и — както много скоро щях да разбера — примитивни обноски. Беше приблизително петнайсет сантиметра по-висок от мен — следователно около метър осемдесет и седем, а големите му крака, както при пумите, с лекота носеха тежестта на сто и петнайсет килограмовото му туловище. Значително количество златни бижута украсяваха този блюстител на закона, без обаче да се подвизават на ушите или пък на носа му. Мъжът тихо прекоси стаята, заобиколи масата и седна на стола.

Големият човек проговори с дълбок, гърлен глас, който съвсем спокойно би могъл да принадлежи на някой ягуар, ако ягуарите можеха да говорят.

— Слез от масата, Карл.

Незабавно послушание. Макдъфи повдигна туловището си и се заусуква наоколо като млад пъпчасал тийнейджър на абитуриентски бал. Веднага ставаше ясно кой командва парада.

Гърленият глас отново се обади:

— Аз съм лейтенант Джон Т. Фанър, отдел „Убийства“. Както ми докладваха, вашето име е Тайлър Ванс. Нали така?

Мъжкар от класа. Явно възнамеряваше да ме стъпче. Е, ще я видим тази работа.

— Ще ми подадете ли дъвките? — попитах.

— Моля?

— Дъвките. Пакетчето на масата. Подайте ми го. Гърлото ми е пресъхнало.

Двамата се вторачиха в мен.

— Ако продължавате да ме гледате толкова страшно, мога да припадна от уплаха, да се сгромолясам на земята, да си ударя главата и да ми излезе цицина и тогава ще съм принуден да ви съдя. — Намерението ми бе да ги спечеля с шеговитото си остроумие.

— Заповядай, хитрецо — каза Макдъфи и ми подхвърли пакетчето.

Дали вече беше на моя страна? Е, все едно. Нали получих дъвките. Взех си една, пъхнах я в устата си и започнах да мляскам с удоволствие.

— А сега как се чувстваш? По-добре ли е гърлото ти? — попита ме лейтенант Джон Т. Фанър.

Дарих го с широка усмивка.

— Тогава предполагам, че можем да продължим. Бих искал да си поговорим за днешното ви убийство на двама ваши съграждани.

Изпръхтях от негодувание.

— Тези граждани — нарочно натъртих на втората дума — имаха огромно желание да ме застрелят. Поне единият със сигурност. Другият беше склонен да се задоволи и с пикапа ми.

— Явно намеренията им са се увенчали с успех, след като вие сте тук, а те не. — Той говореше като истински езиковед, правилно, без да употребява кратки, разговорни форми.

— Е, със сигурност пикапът ми вече не става за нищо — отговорих му злъчно аз.

— И точно как преценихте, че намеренията на първия мъж, освен незаконни, представляват заплаха и за вас самия?

— Онзи излезе от банката със скиорска шапка на главата, размахваше заплашително магнум с шест патрона и се озърташе наоколо за колата, с която би трябвало да избяга. Последната на свой ред беше офейкала светкавично малко преди това, оставяйки след себе си следи от каучук по асфалта. Всичко това ми се стори малко подозрително, а на вас?

— Откъде знаехте, че автомобилът, всъщност, е колата, с която би трябвало да избягат?

— Наблюдавах шофьора от мига, в който спрях зад него. Беше паркирал доста далече от банкомата, моторът работеше, а той непрекъснато се оглеждаше. Личеше, че е много нервен. Когато една полицейска кола изфуча по Корнуолис, той офейка яко дим. Появата на брадатия с маска и магнум 357 затвърди подозренията ми. Когато ми нареди да изляза от автомобила, аз се възпротивих.

— Определено сте го направили — каза Фанър.

— Ако е носил маска, храбрецо, защо няма дупка в нея там, където би трябвало да си го застрелял? — нападна ме Макдъфи.

— Защото я свали в пристъп на ярост, когато видя, че олдсмобилът е изчезнал — отвърнах аз. — Между другото, беше последен модел, може би на две-три години, меден или бронзов на цвят. Не запомних номера.

— Сигурен ли си, че беше олдсмобил, а не шевролет? — продължи да ме притиска Макдъфи.

— Е, не мога да бъда напълно убеден — казах аз, — но отзад с много големи букви пишеше О-Л-Д-С-М-О-Б-И-Л. Може да е бил и студебейкър.

— И защо ще си прави труда да крие самоличността си, след като се излага на показ при най-малкия признак за нещо нередно? — попита Фанър.

— Не съм казвал, че мъжът пращеше от акъл. Явно беше луд. Може маската да го е боцкала. Откъде, по дяволите, да знам? Мислите, че съм стрелял прибързано?

— Не, нямах предвид това — каза Фанър. — Просто исках да чуя и вашата версия. Няколко свидетели подкрепиха показанията ви.

— Тогава защо още ме държите тук? — попитах аз и се изправих.

Макдъфи пристъпи към мен. Застана съвсем близо. Твърде близо, ако ме питате. Едно отдавна заспало чувство се надигна у мен. Стомахът ми се сви. Направих бърз оглед на физическите му данни и прецених вероятните му умствени способности, като търсех най-благоприятното място за евентуален удар срещу този титаничен противник, без това да се отрази на целостта на физиката ми.

Е, можех да допусна някоя и друга синина.

— Искам да знам — каза той и зае позата на накокошинен петел, защищаващ честта на кокошарника от натрапници, — защо простреля онзи фукльо в лицето, вместо да се целиш, например, в рамото? Явно си искал да го убиеш, а не просто да го спреш.

— Някога, Макдъфи, да си вадил пистолета си за нещо друго, освен да го почистиш? — Хвърлих му един печален поглед и поклатих глава. — Предполагам, не.

Лицето му се намираше на няколко сантиметра от моето, алено червено и разлютено. Целият трепереше от гняв.

— Макдъфи! — предупредително извика Фанър.

Но Макдъфи не помръдна. Бавно пъхнах ръце в задните си джобове. Не беше много безопасно да стоят отвън. Нямаше представа колко е уязвим, горкият надут наивник. Мислеше се за костелив орех, но не беше.

Фанър избута стола си назад и той изскърца по теракотения под. Детективът се обърна по посока на звука, след което отново се вторачи в мен, разкъсван между гнева и чувството за дисциплина. Пък и искаше да запази достойнство. В първия момент помислих, че ще замахне да ме удари, но после разбрах, че не би го сторил. Той се завъртя на пети и се отдалечи в ъгъла на стаичката, дишайки тежко. Все още не се беше укротил напълно.

Явно обичаше да го мислят за темпераментен и избухлив, особено с тази червена коса и всичко останало. Беше избухлив, но точно колкото любителските фойерверки по Нова година. Съмнявам се, че дори и изваден от равновесие ще прибегне до насилие или нещо подобно.

Виж, Фанър беше съвсем друго нещо. Дори заспал, той беше по-опасен, отколкото Макдъфи в най-лошите си изблици на неконтролируем гняв.

— Само защото съм любопитен, бихте ли отговорили на въпроса на сержант Макдъфи, ако обичате.

— Имате предвид защо не съм се направил на супермен, не съм избил оръжието от ръката на злодея и не съм го цапардосал по мутрата?

Лейтенантът умело прикри усмивката си.

— Нещо подобно.

— Най-сигурният начин да станеш жертва в една престрелка — като не включваме варианта с вдигането на ръцете, подмокрянето на панталоните и крясъците „Помощ!“ — е да се целиш в крайниците на противника си, като се надяваш да не убиеш злодея, чието единствено желание е да те види мъртъв. Мъжът беше буквално на една крачка разстояние от мен, с пистолет в ръка и доста по-широко поле за действие от моето. Оръжието ми се намираше на пода до шофьорската врата, при това в лявата ми ръка, а на всичко отгоре нито можех да се движа, нито имах къде да се прикрия. Единственият ми шанс да оцелея беше да му видя сметката, при това светкавично. Така и направих.

— И още как — чу се от ъгъла гласът на Макдъфи.

— И вие обмислихте всичко това, докато онзи беше насочил пистолета си срещу вас? — попита Фанър.

— Да.

Той се вторачи изпитателно в мен, явно размишлявайки върху отговора ми. След това рече:

— Бих искал да ми кажете нещо повече за пистолета. Как се случи така, че ви се оказа подръка?

— Възнамерявах да осребря един чек за хонорар, който получих наскоро по пощата. И тъй като се отнасяше за сума от приблизително четири хиляди и петстотин долара, бях, да кажем, се подсигурил. Оръжието лежеше на седалката до мен.

Е, не беше точно на седалката, но се наложи да измисля тази малка лъжа. Носенето на оръжие в незаключена жабка на автомобила е незаконно в моя щат. Но кой щеше да разбере?

— И какво сте възнамерявали да правите с четири хиляди и петстотин долара в брой? — попита Макдъфи.

— Мислех да си купя студебейкър — отвърнах аз.

Той ме стрелна с изпепеляващ поглед. Опитах се да остана спокоен, нямах намерение да изглеждам изплашен точно пред тип като него.

В този момент се намеси Фанър:

— Да не би случайно да сте ветеран от Виетнам? Виждате ми се възрастен за Пустинна буря, освен ако не сте служили в гвардията или не сте от запаса.

Този поврат в разговора никак не ми се понрави, но успях изкусно да прикрия смущението си, прибягвайки до саркастична шеговитост.

— Благодаря. Постъпих в армията веднага след гимназията и служих осемнадесет месеца в Корея — 1973-та и 1974-та.

Сините му очи ме наблюдаваха изпитателно.

— В Корея през седемдесетте години. Тогава нямаше кой знае колко шумотевица там. Или поне не съобщиха нищо официално. В пехотата ли сте служили?

Кимнах притеснено.

— И през цялото време частта ви е била разположена северно от реката Имджин? Патрулирали ли сте някога в демилитаризираната зона?

Фанър не беше глупак. А очевидно бе и добре информиран.

— Не — излъгах аз.

— И никога при престрелка?

— Не. — Още една лъжа. Явно започваше да ми става навик.

— Хм — отговори той замислено, почесвайки се по ухото.

Не си въобразявах, че се е вързал на всяка моя дума. Подозираше, че крия нещо. И беше прав. Но нямах друг избор — информацията за действията ми в Корея беше секретна. Строго секретна. Разкриването на всякакви сведения — било то и най-оскъдните — пред цивилно лице, можеше да ме доведе до „Левънуърт“ или някой друг федерален дранголник. Не, благодаря.

Освен това, след тринадесет месеца при Чичо Сам — отговарях за чистката на нежелани елементи — бях развил изконна ненавист към споделянето на подобни неща.

Отказах да продължа участието си в тайните операции в демилитаризираната зона на Корея дори под заплахата от военен съд и затвор, не поради психическа нестабилност, а заради дълбокото ми отвращение към военните задължения — чувствах се като жестоко, кръвожадно куче, обучено безмилостно да изтребва врага. Картините на нечовешките кръвопролития от службата ми като оперативен работник в „зоната“ все още ме преследваха. И никога нямаше да изчезнат.

— Предполагам, че свършихме — каза Фанър. — Действията ви могат да бъдат квалифицирани като случай на самозащита. Убийството е оправдано, като се имат предвид и показанията на няколко благонадеждни граждани. Доказателствата подкрепят това заключение. Вероятно ще бъде назначена комисия, която да изслуша показанията, но няма да се задълбочава в нещата. Това ще ви бъде от полза в случай, че член от семейството на убития се опита да ви съди за неправомерно убийство.

— Е, значи ще бъда подсигурен — казах аз.

— За съжаление, такива неща се случват непрекъснато. — С тези думи той подаде лапа и ние се здрависахме. Усетих болка, сякаш бях прищипал ръката си на вратата на колата. За щастие, лейтенантът не злоупотреби безкрайно с ръкостискането. Ръката щеше да ми трябва и по-нататък.

Той се обърна към Макдъфи:

— Осигури превоз за господин Ванс. Личният му автомобил, изглежда, е в неизправност. И сдържай нервите си, ако обичаш — каза Фанър, обърна се и излезе от стаята.

Макдъфи придоби изражение тип Клинт Истууд. Не че ми се подкосиха коленете от това, но ми костваше неимоверни усилия да се сдържа и да не се изсмея гръмко.

— Е, в каква посока си, самохвалко? — попита ме Макдъфи.

— Имаш адреса ми в доклада си. Кога ще си получа пистолета?

— Никога, но не си мисли, че аз съм виновен. Тук непрекъснато изчезват доказателства. Охраната не си гледа особено работата. — Той пристъпи по-близо към мен. — Пет пари не давам какво казва Фанър. Ти си едно наперено копеле и имаш нужда някой да ти изпусне въздуха. Да очистиш двама души и после да си тръгнеш най-почтено. Дрън-дрън. Аз мога да го правя, но ти не. Излез отвън във фоайето и изчакай. Ще намеря някой да те откара вкъщи. На новобранец няма да му пука кой е до него в колата. — Макдъфи приближи лицето си до моето и добави: — Обзалагам се, че съвсем скоро отново ще ни навестиш.

— Надявам се тогава да си си измил зъбите — казах аз и излязох от стаята.