Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайлър Ванс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Flash of Red, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клей Харви. Идеален ден за убиване

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1999

Редактор: Саша Попова

Худ. оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-013-2

История

  1. — Добавяне

41.

Точно в единайсет и трийсет се качих по стълбите пред вратата ми. Бях облечен в тънко яке, под което криех деветмилиметровия си браунинг. Отзад на врата ми беше прикрепен тънък остър нож. В Корея го вадех и забивах в портокал на двайсет крачки разстояние за по-малко от секунда. Уцелвах четири пъти от пет възможни. Не се бях упражнявал отдавна, но можех да улуча пъпеш, макар и не толкова бързо. Имаше шанс да не намерят ножа при претърсването, затова го взех.

След като няколко минути стоях до пощенската кутия и наблюдавах къщата, реших да вляза. Не знаех какво да очаквам, ето защо натиснах звънеца. Никой не отвори. Пробвах дръжката на вратата. Беше заключено. Използвах ключа си и влязох.

Направих две крачки и някакъв глас ме спря.

— Хвърли пистолета.

— Какъв пистолет?

— Ако след пет секунди не пуснеш пистолета на пода, ще ти пръсна черепа.

Преброих бавно до десет, после сложих браунинга на земята и се изправих. Само в холивудските филми хората подхвърлят насам-натам заредени пистолети.

Той влезе с мен в хола и насочи към носа ми револвер „Магнум“ четирийсет и четвърти калибър с дълга цев.

— Казах ти да го хвърлиш, не да го сложиш долу.

— Каза и пет секунди. Проблем ли имаш с броенето?

— Ще ми бъде изключително приятно да те направя на решето.

— Само ако някой ме държи, докато стреляш.

Той си пое дълбоко въздух и го изпусна през зъби. Това показваше, че притежава някаква степен на самоконтрол и вероятно му бяха казали да не ме убива тук. Ето защо можех да го притисна малко, без да прекалявам, за да не го предизвикам да ме пречука.

— Какво е съобщението? — попитах аз и в същия миг телефонът иззвъня. Едва не подскочих до тавана.

Мъжът видя това и се засмя.

— Страх те е, а? По-добре вдигни слушалката. Теб търсят — каза той.

Усмивката разкри кривите му жълти зъби. Беше слаб и гърчав. На осеяното му с белези от акне лице имаше рождено петно с формата на ромб. Държеше колта небрежно, с лявата си ръка, сякаш бе убеден, че никога няма да го изпусне.

— Вдигни слушалката! — повтори той.

Най-близкият телефон беше в кухнята.

— Ало.

— Татко?

Сърцето ми се сви.

— Здравей, миличък.

— Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? — тихо и уплашено попита Кълън, макар да се опитваше да се държи смело.

— Съвсем скоро. Добре ли си?

— Страх ме е. Тук има непознати. Удариха дядо…

Намеси се друг глас, на възрастен.

— Ела във фермата. Тръгни веднага. Доведи човека, който е при теб. Ще те посрещнат на коларския път, водещ към къщата и ще получиш указания. Моят човек трябва да бъде с теб, инак момчето ти ще умре. Всички ще умрат. Опиташ ли се да погодиш някакъв номер, всички ще умрат. Ясно ли е?

— Какво сте направили на баща ми?

— Ясно ли е?

Стиснах зъби толкова силно, че челюстите ме заболяха и отговорих:

— Ясно.

— След два часа.

Затворих.

Белязания се бе приближил до мен.

— Трябва да тръгнем веднага, за да успеем да стигнем до два часа. Аз ще се возя на задната седалка. Не искам да те изкушавам.

Обърнах се към него.

— Добре. Може ли да изпия една кока-кола? Умирам от жажда.

Той долепи дулото на големия колт до брадичката ми.

— Да ти го начукам на теб и на кока-колата ти. Ако вече ми бяха дали парите, щях…

Докато вниманието му беше съсредоточено върху наперените му изявления, аз стрелнах ръка и сграбчих револвера му. Стиснах го здраво и ударих мъжа в слънчевия сплит, влагайки всичкия си страх, сила и отчаяние. Дъхът му излезе със свистене. Изпитващ болка, но не загубил кураж, той отново насочи револвера към лицето ми и натисна спусъка. Но аз бях сложил пръст между спусъка и скобата и барабанът не се завъртя. Коленете на мъжа се огънаха и аз издърпах оръжието от ръката му. Той се опита да се съпротивлява, но ударът ми предотврати това. Човекът се строполи на пода и остана там. Устата му се отваряше и затваряше като на риба от счупен аквариум.

Извадих патроните от колта и ги пуснах в джоба си, а оръжието сложих в хладилника. При бързия обиск намерих още осем патрона плюс портфейл с разрешително за носене на оръжие, издадено в Ню Джърси, и петдесет и три долара. Разрешителното твърдеше, че мъжът се казва Леплин Кари. След като хриптя три-четири минути, той се надигна и се подпря на хладилника. Лицето му беше пепеляво.

— Как се казваш? — попитах аз.

— Да го духаш.

Ударих го по носа и му счупих костта. Кръвта опръска и двама ни. Издавайки звуци на ярост и болка, мъжът протегна ръце към врата ми. Дръпнах се от дясната и сграбчих лявата. Извих я, отделих малкия пръст от съседите му, после го огънах навътре, докато допря до дланта. Държах го така с палеца и показалеца на дясната си ръка. Мъжът доближи свободната си ръка до носа си, опитвайки се да спре кръвта, но безуспешно.

— Слушай какво ще ти кажа — рекох аз.

Той още се занимаваше с носа си. Стиснах пръста му, сякаш чупех орех, и мъжът ме удостои с вниманието си.

— Ще ти задам няколко въпроса. Не ми ли отговориш бързо и вярно, ще те контузя сериозно. Не го ли направиш, ще те нараня. Носът беше само показно.

Малките му кръгли светещи очички бяха приковани в мен.

— Е, как се казваш?

— Духай… — успя да изпелтечи той.

Псувнята в повелително наклонение се превърна във вик на болка, когато счупих пръста му и натиснах костите с палеца си. Болката трябва да е била ужасна.

Пуснах ръката му. Мъжът я притисна до гърдите си и се хвана за окървавения нос.

— Няма да спра и няма кой да ти помогне! — изкрещях аз в лицето му.

Махнах ръката му от носа, сетне попитах:

— Как се казваш?

— Леплин Кари.

— Беше ли във фермата?

Той кимна.

— Баща ми добре ли е?

Мъжът не каза нищо. Пъхнах десния си палец в отворената му уста, закачих го за лявата буза, за да не ме ухапе и дръпнах. Той се надигна и замахна с десния си юмрук. Предпазих се с лакът и без да пускам бузата му, забих длан в разбития му нос. Този път във вика му прозвуча не само болка, но и страх.

Добре. Може би нямаше да се наложи да го наранявам повече.

Не се наложи. През следващите десет минути мъжът ми разказа всичко, което знаеше за положението във фермата.