Клей Харви
Идеален ден за убиване (17)

15.

Бях говорил с Фанър предишната нощ, след като бяха стреляли по къщата ми. Уговорихме се да се срещнем в единайсет и половина сутринта. Седях на големия стол срещу бюрото му, а той ме информираше за ужасните подробности около смъртта и откриването на трупа на отвлечената касиерка Фелисия Хъчинс.

Тя беше простреляна веднъж в главата и оставена на задната седалка на колата й, скрита в горичка до запустяла ферма в Рокингам Каунти. Двама старци, които се разхождали покрай река Хо, я забелязали и се опитали да надникнат вътре. Приближили се до колата, но оттам се разнасяла отвратителна смрад. Двамата се качили в автомобила си и се обадили по клетъчния телефон на властите.

Ето така били намерени останките на госпожица Хъчинс. Фанър вече ми бе разказал повече, отколкото имах желание да знам, и продължаваше:

— Дамата не е била ограбена. Съдържанието на чантата й е непокътнато. Няма следи от физическо или сексуално насилие. Няма семенна течност, нито подутини по…

— Картината ми е ясна.

— Аутопсията беше изчерпателна.

— Благодаря ти, че сподели това с мен.

— Повдигнах въпроса не заради потресаващите му аспекти, а като илюстрация на две неща. Първо, онези хора убиват, без да им мигне окото, ако се страхуват, че някой може да ги идентифицира. И второ, в момента не ги интересува почти нищо друго, освен да те ликвидират. И, разбира се, да не ги хванат.

— Стрелбата в сладкарница, пълна с посетители, не означава ли, че убиват наред?

— Не е задължително. Имали са причина да открият огън в сладкарницата. Ти си бил вътре. И макар да се съмнявам дали са били притеснени от съвестта си след стрелбата, те, изглежда, не убиват само за идеята.

— Така ли?

— Не. Не са убили собственика на камарото, а са могли да го направят толкова лесно, колкото и да го ударят по главата, както са сторили. Но мъжът ми каза, че тъкмо слизал от колата, когато бил ударен отзад и не видял нищо. Те са знаели това, следователно, не са имали причина да го убиват.

— Надявам се, че не ги мислиш за хуманисти, само защото са пощадили живота на един човек.

— Не. Напротив. Друга касиерка е чула как едрият тип обсъжда вероятната участ на госпожица Хъчинс. Според мен, бандитите са възнамерявали да я убият, веднага щом избягат. Разговорът се е състоял минути, преди ти да се намесиш, затова неясният намек във вестника, че си станал причина за отвличането, е пълна глупост, както и останалите писания на онази жена. Ето — добави той и взе една яркозелена папка. — Нека да ти предложа плодовете от разследването ни дотук.

— Господин Ървинг Джейкъб Хукър, единият от мъжете, които си застрелял, както несъмнено си спомняш с угризения, е действал във Вашингтон. Имал е съдружник, Джон Филип Байнъм. Двамата са си имали доверие един на друг — рядко срещано явление в средите на престъпния свят. Не са били специалисти в определена област, но са опитвали всичко — от дребни кражби до банкови обири, кражби на коли, отвличане и издевателства над длъжници. Често дългата ръка на закона ги е измъквала от бърлогата им и са ги задържали под голяма парична гаранция. Завеждали са добре подготвени дела, но свидетелите или са се премествали другаде, или са отказвали да дават показания поради съмнителни причини. — Фанър кимна тъжно, сетне продължи: — Обикновено господата Байнъм и Хукър предпочитали да упражняват професията си далеч от свърталището си, за да не мърсят гнездото, така да се каже. Непосредствено преди да умре, Хукър не е бил издирван никъде за нищо, дори за шофиране без предпазен колан. Байнъм, от друга страна, е издирван в няколко щата и в момента е задържан по обвинение в нападение в Сиатъл. Жертвата е проститутка, известна по улиците като Райда Караманьола — заради способността й да приема един след друг много клиенти. Наполовина сицилианка и безстрашна. Пуснала е слух, че не само ще свидетелства срещу бившия си клиент, но и ще го пречука, ако избяга от пандиза. Семейството й, което има голямо влияние в подземния свят в Сиатъл, я подкрепя.

— Предполагам, че накратко Байнъм е уплашен до смърт, но неприятностите му не са наша работа — прекъснах го аз.

— Ето защо, упражнявайки малко натиск, полицията в Сиатъл го е накарала да пропее и ще го държат в безопасност в килията, докато нещата от страна на сицилианския контингент се уталожат.

— Не бих се изразил точно така, но в общи линии е вярно. Детективът, занимаващ се със случая, твърди, че господин Байнъм е образец на искреността и сътрудничеството. Всичките му показания са потвърдени.

— Значи това сте открили… — окуражих го аз.

Фанър изправи рамене и ме погледна недоволно.

Дали не го притисках?

— Преди месец в Сиатъл двама европейци са направили опит да се сближат с Байнъм и Хукър. Единият знаел английски достатъчно добре, за да попита къде има тоалетна. Другият говорел езика свободно, макар и с лек акцент. Трети човек, латиноамериканец, по всяка вероятност мексиканец, изключително едър, бил с тях явно в ролята на телохранител. Двамата европейци сигурно са братя, макар че единият е много по-възрастен от другия. След седмица общуване Байнъм сключил сделка с онези господа. Твърдял, че са… — Той погледна бележките си. — „Зли като питбули и стиснати бели копелета без чувство за хумор.“

— Сериозно?

— Байнъм отишъл в Лас Вегас, където го намерихме, за да направи услуга на свой познат от Виетнам. Така можел да избегне новите си, неприятни приятели, и пак да си изкарва прехраната.

— Да не говорим, че е искал да се скрие от обвинението в нападение и от Райда Караманьола и нейното наполовина сицилианско семейство.

— Всички са сицилианци, с изключение на бащата, който е починал.

Замислих се по въпроса.

— И твоят детектив е научил всичко това от очарователната госпожица Караманьола и от бъбривия господин Байнъм?

— Отзивчива двойка.

— Да, наистина.

Двамата се гледахме известно време. Очаквах, че Фанър ще продължи, но той явно се колебаеше. Сградата скърцаше. Полицаи тропаха в коридора. Чуваха се приглушени разговори. В барчето някой несъмнено избираше какво да хапне. Курабии? Бадемов сладкиш? Кокосов пай? Пържени картофи? Соленки? Кафе? Устата ми се напълни със слюнка.

Върнах се в реалността. Фанър продължи да говори монотонно.

— Байнъм е казал, че се нуждаели от двама мъже за два удара. Първият бил банков обир някъде на изток. Братята твърдели, че имат информация от вътрешен човек в Цюрих, който знаел крайното местоназначение на купчина наскоро изпрани, незаконно придобити пари и точната дата на пристигането им във финансовата институция. Щели просто да влязат в банката и да изтеглят парите.

— И точно тогава се появявам аз.

— Да. Но ти само си разполовил екипа им, защото за беда си очистил единия от братята, но не си осуетил трансфера на парите в нежелани ръце. Става дума за значима сума. Така ни казаха от ФБР. Строго секретно, разбира се.

— Какво имаш предвид под „значима“?

— Ами, значима.

— Колко?

— Два милиона и сто хиляди долара.

— Аха.

— Нямах намерение да ти казвам точната сума.

— Аз я изтръгнах от теб. Съжалявам.

— Моля.

— Когато се прехвърлят пари от една сметка в друга, особено в различни страни, това не става ли обикновено на хартия или по компютърен път?

— В повечето случаи.

— Но не и този път.

— Точно така.

— Защо не?

Фанър се поколеба.

— Според мен, искането за тегленето на пари се изпраща в банката, заедно със съответната документация от данъчната служба, за да покаже, че тази достойна за уважение организация е била своевременно уведомена за точната сума и за обстоятелствата около изтеглянето й. Банковите служители знаят, че ще разполагат със сумата само един ден и тъй като данъчните власти предварително са уведомени за предстоящата операция, нямат друг избор, освен да приготвят парите.

— Щом онези господа са можели просто да изтеглят мангизите, защо са ограбили банката?

— Господата, на които принадлежат парите, не са ограбили банката.

— Искаш да кажеш, че ФБР са допуснали от Европа в Щатите да влязат мръсни пари, предназначени за хора, чиято самоличност може да се установи?

— Какво са знаели и какво са можели да докажат, са две различни неща.

— Аха.

— Да.

— А какъв е бил вторият удар с участието на Байнъм, Хукър и съдружници? — попитах аз.

— Покупка на оръжие.

— Много ли?

— Значимо количество.

— Когато казваш „значимо“, имаш предвид…

— Не започвай пак.

— Добре — дяволито се ухилих аз. — Да речем, че смятат да похарчат парите за базуки.

— Да.

— И подобно тежко въоръжение? Миномети, гранатомети, ракетни установки, карабини?

— Не одобрявам лекомислието ти.

— Аз пък мислех, че му се възхищаваш.

Фанър се усмихна за миг, като изтощена светулка, която сигнализира на приятеля си да се срещнат още веднъж в тревата, после каза:

— Въпросът, който обсъждаме, е много сериозен. Ако онези господа намерят продавач, а се говори, че са открили такъв в Сиатъл, докато са планирали удара в банката, тогава някой някъде — вероятно в Европа — ще има големи неприятности.

Помислих върху думите му и рекох:

— Спомням си, че свидетелите в банката споменаха за необикновено едър крадец. Сигурни ли са, че е латиноамериканец?

— Да. Имал много заплашителен вид. Описват го като огромен, страшен и опасен.

— Е, наистина ме уплаши в сладкарницата.

— Не проронил нито дума. Бил със скиорска шапка, гумени ръкавици и памучна блуза с дълги ръкави. Неколцина свидетели споменаха, че имал черни очи. Всички коментираха факта, че бил единственият, който докоснал нещо. И когато бандитите излезли от банката, едрият тип носел под едната си мишница голяма чанта с пари, а под другата — злочестата госпожица Хъчинс.

— Оръжие?

— Не размахал нищо, макар че няколко човека споменаха, че имал пушка, преметната на гърба. Един от очевидците, ловец, казал, че била мозберг, дванайсети калибър.

Тази информация ме заинтригува.

— Тогава сте сигурни — продължих аз, — че мозбергът, намерен в камарото, е бил използван в стрелбата по къщата ми и в банката, още преди експертите по балистика да са сравнили гилзите и оръжието.

— Да.

— Странно, че ми го казваш едва сега.

— Не мога да ти казвам всичко.

— Предполагам. Е, длъжник си ми.

— Моля?

— Ако не бях отвлякъл вниманието на онази група, те вероятно сега щяха да разглеждат новозакупените оръжия и да планират бягството си от Съединените щати. Ако вече не са офейкали.

— Да, но докато им отвличаш вниманието, може би сега извършват нещо някъде и това не ми дава покой.

— Като например стрелба в сладкарница?

Той кимна.

— Или нападението над къщата ми и убийството на кучето ми?

Фанър отново кимна и добави:

— И преследване с висока скорост в тих квартал в предградията.

Разкаяно наведох глава.

— И какво казвате официално за всичко това на жителите и на пресата?

— Малко. Че проверяваме всяка улика. Не сме споменали за теб.

— Благодаря. Поне Рита Снайпс няма да ме оплюва в рубриките си.

— Не бъди толкова сигурен. По всяка вероятност ще разбере за нападението на дома ти. После ще събере две и две и ще се прицели право в сърцето ти.

— Ще каже, че аз съм го предизвикал.

— Сигурно.

— С факта, че съществувам.

— Едва ли ще го напише открито, но ще го намекне.

— Не може ли да я арестувате?

— По какво обвинение?

— Замърсяване на зрителното поле? Злоупотреба с бельо? Имитиране на човешко същество?

Фанър отново се подсмихна.

— Всички тези неща са дребни нарушения. Няма да можем да я задържим. Тя познава шефа.

— Каква двойка! Рита Снайпс и Макбейн Влекача. Великите тевтонци от плът и кръв.

— Никога не употребявай думата „Влекача“ в този кабинет. Да си чул нещо от твоите… източници?

— Мисля, че още е твърде рано. Но ще им съобщя новата информация. Ще им дам отправна точка, ако вече нямат такава.

Сменяйки темата на разговора, аз попитах:

— Твой ли е планът да пазят къщата ми за известно време, или на шерифа?

— Може да го правя един-два дни.

Кимнах в знак на благодарност.

— Дотогава ще се опитам да придвижа в действие плана си.

Фанър се намръщи.

— План? Какъв план?

— Не мога да ти казвам всичко.

 

 

Изминах няколкото преки до гимнастическия салон, където понякога тренирах, за да звънна по телефона. Обади се татко. Всичко било спокойно, децата гледали „Аладин“, Дейв бил взел мебели под наем от негов приятел, който се занимаваше с този бизнес, за да замени временно моите. Макелрой се обаждал три пъти. Един от редакторите ми също беше звънял да пита дали съм готов със статията за оръжия за самоотбрана.

— Пуснах я вчера по пощата — отговорих аз.

Татко рече, че е по-добре да позвъня на редактора и да му го кажа, защото гласът му звучал малко напрегнато. Съгласих се с него, уверих го, че ще му позвъня, когато имам възможност и го помолих да ми даде Дейв. Татко отиде да го извика.

— Здравей.

— Поправи ли парапета?

— Не.

— И какво толкова му поправяш?

— Целуни ме отзад.

— Не исках да те обидя.

— И още как.

Ритуалните шеги приключиха и аз продължих:

— От онова, което Фанър ми каза, излиза, че имаме насреща си много лоши типове — осведомих го аз.

— С други думи — каза той, — оглеждай се за мъже с ловджийски пушки. Или нещо друго. Кой знае, следващия път може да заложат бомби.

— Да ти изсъхне езикът.

— Точно така. Трудно е да се опазиш от експлозиви.

— Остави пощата отвън в кутията и не приемай никакви колети. Яж само онова, което вече е купено.

— Параноята не е хубаво нещо.

— Така е, но спомага за дълголетието.

— Хмм.

— И да не позволяваш на момчетата да излизат от къщата.

— След два часа игра с тях ще се чувствам по-зле, отколкото след престрелка.

— Не се съмнявам в това. Къде е Нубин?

— Когато погледнах за последен път, беше в леглото ти.

— И него не пускай от къщата навън, моля те.

— Не се притеснявай.

— Ще се обадя на Макелрой веднага щом свършим разговора с теб. Ако има някакво развитие, ще ти звънна веднага. Ако няма, ще се прибера вкъщи.

— Да затварям ли?

— Да.

 

 

Докато набирах номера на Макелрой във Форт Браг, аз наблюдавах едно миловидно девойче, което правеше лицеви опори. Задните й части бяха добре оформени. Великолепни.

— Макелрой на телефона — чу се глас от слушалката.

— Здравейте, полковник. Тайлър Ванс се обажда — с леко треперещ глас казах аз.

— Добре ли си?

— Затаил съм дъх. Наблюдавам една оскъдно облечена дама как прави гимнастика.

— Чувството ми е познато. А сега се съсредоточи, защото нямам добри новини.

Чаках да продължи, но той мълчеше, затова попитах:

— Е?

— Не е за по телефона.

— Кога? Как?

Той направи кратка пауза.

— Можеш ли да наминеш към Форт Браг днес?

— Не. Нещата тук излизат от контрол — отговорих аз и му разказах за нападението на къщата.

— Добре че не си бил там със сина си.

— Да, наистина.

— Е, връзва се с онова, което чух, колкото и да е малко. Научи ли нещо ново?

Повторих онова, което Фанър ми беше казал.

— Хм. Всяка информация е полезна. Тук сме под голяма пара. Междувременно ти изпращам четирима от моите момчета от „Делта“. Цивилни, разбира се. Двама за твоята къща и двама за тази на баща ти. Представи ги на полицаите като твои приятели, с които ходиш на риба и им кажи, че са дошли да помогнат доброволно на стария си другар. Ако ченгетата настояват, че им пречат, обади ми се да изпратя някой.

— Наистина оценявам жеста ти.

Той остави това без коментар.

— Няма проблем. Може нещата да се влошат и в теб да се отприщят някои стари инстинкти, придобити в Корея, особено ако някой те предизвика да го направиш. Това би усложнило нещата за мен и за Пентагона. Някой нагъл журналист може да надуши или да открие нещо.

— Не и от местния вестник. Повечето то тях не знаят дори кой ден сме днес.

— Синко, ако му отпуснеш края, тази история ще се раздуха, а аз зная на какво си способен, помниш, нали?

— Помня.

— Затова запази самообладание. Пази семейството си вкъщи, на сигурно място. Не прави глупости, поне през следващите двайсет и четири часа. Дотогава ще се чуем пак. Обещаваш ли? Помни, че полицията те пази, както и две от моите най-добри момчета под прикритие. По дяволите! Ако онези отрепки още веднъж се опитат да се поразходят из градината ти, ще ги хванем.

— Добре. Двайсет и четири часа. От сега.

— Бинго — каза той и затвори.

 

 

По същото време — както по-късно разбрах, след като полицията проследила последователността на събитията — една полицейска патрулна кола спряла на алеята пред моя дом. Униформен полицай с ловджийска пушка слязъл от колата, заобиколил отзад и отворил багажника. Междувременно шофьорът, слаб, русокос, среден на ръст и телосложение младеж отишъл с бавни стъпки до шерифската кола и казал, че му олекнало, защото успял да пристигне навреме, за да застъпи на дежурството и се надява колегата му да хване началото на мача, в който участвал и сина му. Човекът на шерифа благодарил и си тръгнал с надеждата, че няма да изпусне началния удар.

Шофьорът се върнал до патрулната кола и нагласил колана с кобура и шапката така, че да пази светлите му очи от слънцето, а партньорът му промушил една тънка кожена каишка през дупчицата на приклада на стара ловджийска пушка, след това завързал примката около врата си, държейки пълнителя с дванайсет патрона зад гърба си, така че да не се вижда отпред.

Шофьорът тръшнал капака на багажника, затегнал колана още веднъж и двамата тръгнали по тротоара към къщата. Дейв Майкълс чакал точно до вратата, когато те се приближили. Той не забелязал кожения ремък около врата на по-високия полицай, нито начина, по който подръпвала яката му или скованата му походка. И не е било възможно да ги забележи. Това били униформени полицаи, дошли да изпълнят дълга си и да ни защитят.

Когато двамата се качили на предната веранда, през тесния прозорец до солидната дървена врата се виждал само русокосия полицай. Докато Дейв наблюдавал през този прозорец, по-ниският погледнал партньора си, изчакал няколко секунди и позвънил. Нищо неподозиращият Дейв отворил широко вратата. И бил прострелян два пъти в гърдите от упор.