Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайлър Ванс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Flash of Red, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клей Харви. Идеален ден за убиване

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1999

Редактор: Саша Попова

Худ. оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-013-2

История

  1. — Добавяне

29.

След два часа, още по пижама, аз стоях на стълбите и вдъхвах уханието на ирландско кафе със сметана. Чашата беше на масата до Дейв и от течността съблазнително се издигаше топла влага. Дейв седеше на огромно кресло под блясъка на сто и петдесет ватова месингова лампа.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Гледам си работата. Опитвал ли си го?

— Какво правиш? — повторих аз.

— Рина сняг.

— Какво правиш?

Кълън беше в ъгъла. Седеше на големия люлеещ се стол на Лорънс Гудал, ядеше черешова торта, слушаше разговора ни и се усмихваше, знаейки, че ще стане нещо.

— Трябва ли да знаеш всичко? — попита Дейв.

— Не. Само това.

— Тогава би ли ме оставил на мира? Иди да издоиш кравите или свърши нещо друго.

— Ще видим. Е, какво правиш?

Дейв вдигна глава. На върха на месестия му нос бе кацнало пенсне. Лещите бяха правоъгълни, със заоблени ъгли и тънки златни рамки, големи едва два сантиметра и половина. Дейв приличаше на учен бухал.

— Ако ти кажа, не искам да чувам подигравки.

— От мен?

Той само продължи да ме гледа гневно.

— Добре, но първо ми кажи защо си с тези очила.

— За да виждам по-добре.

— Благодаря. Но защо си избрал точно такива?

— Не ги ли харесваш?

— Разбира се, че не ги харесвам. На някоя бабичка биха й стояли добре, но…

— Пак започваш. Зарежи тази работа. Разкарай се.

— Извинявай. Е, какво правиш?

— Намалявам напрежението.

— Да?

— Правя миниатюрен гоблен върху тънка копринена мрежичка…

— Какво?

— Не ме прекъсвай. Това е миниатюрен гоблен, каквито са бродирали ученичките в средата на осемнайсети и началото на деветнайсети век.

На коленете му имаше правоъгълно парче картон с размери десет на шест сантиметра, с прозорче в средата. Приличаше на подложка. Към картона наистина беше прикрепена тънка мрежичка. В долната част имаше двуетажна църква от червени тухли с тринайсет бели прозорчета, две бели врати с бежови стъпала, водещи към тях, заобиколена от зелена трева и синьо небе, а вляво — дърво без листа, разперило клони на височината на покрива. Над църквата бе избродирана азбуката, а под тревата — годината, 1769.

— Това истинска църква ли е, или плод на буйното ти артистично въображение?

— Не започвай пак.

— Наистина искам да знам. Честна дума.

Кълън застана до Дейв и надникна над рамото му.

— Това е църквата „Фолс“ във Вирджиния, в едноименния град. Първоначалната сграда е изгоряла и тази е построена през…

— 1769 година.

— Колко си наблюдателен.

— Не е ли малка?

— Църквата ли?

— Бродерията.

— Нали затова се казва миниатюра.

— Колко бода трябва да направиш?

— Размерите са два и десет на два и трийсет.

Бързо пресметнах наум.

— Над осем хиляди.

— Не само си наблюдателен, но си и магьосник по математика.

— Много време ли отнема изработката на едно такова нещо?

— Две седмици, ако ме оставят да работя и не ми задават глупави въпроси.

— И какво правиш с тези гоблени?

— Слагам ги в рамка и ги продавам на битпазара.

— За колко?

— Четири-петстотин.

— Долара?

— Не, йени.

— Много ли си продал?

— Всички, които съм имал време да направя.

— За какво ги използват хората?

— Да хвърлят стрелички по тях.

— Говоря сериозно.

— Слагат ги на стените.

— От какво е направена мрежичката?

— От коприна. Адски трудно се намира. Вече никой не я прави. Никъде. Конците също са копринени. Боядисани са с отвара от зеленчуци, като оригиналните по онова време. Няма химични препарати за нас, миниатюрните хора.

— Миниатюрни не означава ли малки? — попита Кълън.

Дейв кимна.

Кълън сложи ръка на мускулестото му рамо и попита:

— Ти ли си единственият голям човек, който ги прави?

Дейв се усмихна.

— Като казвам „миниатюрни хора“, имам предвид хора, които шият миниатюрни гоблени, не малки хора.

— Значи не джуджета, феи или елфи?

— Точно така.

— Не се ли страхуваш, че ще кажа на някого? — попитах аз.

— Защо да ми пука, че ще кажеш?

— Някой може да те нарече женчо.

— Голяма работа.

— Аз не мисля, че това е женско занимание. Красиво е — възрази Кълън и ме погледна укорително. — Защо ще наричат Дейв женчо?

Намигнах му, за да разбере, че разговорът ни е несериозен. Лицето му се отпусна и той също ми намигна.

— Защото не мисля, че ги продава. Подозирам, че ги пришива на бельото си.

Дейв изсумтя.

— Не се притеснявай, Дейв — рече Кълън. — На моето бельо има Батман.

 

 

След закуска отидох да говоря с нашия телохранител. Името му беше Стивън Сандфорд. Сержант. Висок метър седемдесет и три, тежък седемдесет и пет килограма. Не особено внушителен. Е, и аз не съм кой знае каква грамада.

Кълън и Уеб бяха на двора и играеха с подаръците за рождения ден — жълто камионче, червен велосипед и лък със стрели.

— Аз ще съм индианец — извика Кълън и завърза кърпа на главата си.

— Аз ще съм Джон Уейн — рече Уеб, който чу това име, когато започна да играе с моя син.

Браво на Кълън.

Хубаво е да не забравяш предците.

Изкачих хълма, където сержант Сандфорд стоеше и наблюдаваше единствения път до фермата. Той прекарваше много време на това място — високо, уединено и предлагащо гледка към по-голямата част на имението около къщата. На момчетата им беше забранено да ходят там, освен ако не ги придружават двама възрастни.

— Здравей, сержант — казах аз.

Сандфорд седеше на тревата. На коленете му лежеше карабина „М-16“.

— Здравейте, сър — отговори той, скочи и застана мирно.

— Не е нужно да ми казваш „сър“, Сандфорд. Много съм далеч от военен.

Той се ухили.

— И аз така чух. Но ви наричам „сър“ не заради военния протокол, а от уважение. Полковникът ми разказа част от вашата история.

— Така ли?

— Да, сър. Искам да знаете, че няма да позволя нищо лошо да се случи с момченцето ви.

Подадох му ръка.

— Добре.

— Дори да се чувствам като пазача, който охранявал розовия храст на Екатерина Велика.

— Какво?

— През 1776 година Екатерина Велика засадила розов храст и заповядала на един страж да го пази. Храстът изсъхнал, но пазачът останал на мястото си. През 1903 година царят забелязал войник, който стоял в градината, и решил да разбере какво прави там. Войникът твърдял, че изпълнява заповед да стои на онова място, но вече никой не си спомнял защо.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Има шанс да не правиш нищо друго, освен да стоиш тук и аз искам да бъде точно така. Ако мислех, че има начин Кълън да бъде проследен дотук, щях да поискам десет човека от Макелрой. Но не забравяй, че никой, който е надценил противника, не е загинал. Винаги мисли какво може да направи врагът, не какво ще направи.

— Да, сър.

— Грижи се за момчето ми.

— Разчитайте на мен, сър.

— Така и ще направя — отговорих аз и тръгнах.

 

 

— Добре ли се чувства Уеб тук? — обърнах се аз към Хедър половин час по-късно.

— Така изглежда. Прекарва все повече време с Кълън и Лорънс.

— Хубаво.

— Мисля, че след три-четири дни ще може да се оправя без мен за известно време. Наистина искам да ти помогна.

— Да не говорим, че искаш да бъдеш с мен.

— Разбира се.

— И кой би те обвинил?

— Какво нахалство.

— Но забавно.

Очите й заблестяха.

— Е, да.

— Откажи се. Ще ме притесниш.

— Но няма да се притесниш, ако отида при войниците и им изпея „Весело се носим във вихъра на танца“, играейки полка.

— Ще се притесня, ако си облечена по този начин.

Хедър беше в розов халат и чехли с пухчета.

— Не ти ли харесва нощницата ми?

— Ами…

Тя се приближи до мен и нави края на ризата ми с ловките си пръсти.

— Някой ден, когато се опознаем…

Обещанието й остана недовършено.

Прокашлях се и рекох:

— Трябва да кажа довиждане на Кълън. Дейв чака.

— Пази се.

Вслушах се в съвета й.

 

 

— Тръгваме ли? — попита Дейв.

— Качвай се в колата.

Кълън дотича при мен. Беше облечен в каубойски дрехи.

— Джон Уейн ли си? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Кърт Ръсел.

— Кога си го виждал да играе каубой?

— У Бари.

— В кой филм?

Кълън сбърчи чело, докато се опитваше да си спомни.

— Не се сещам. Играеше онзи шериф. Уайът Ърп.

— „Тумбстоун“?

— Да.

— „Тумбстоун“ не е за деца, синко. И майката на Бари ви позволи да го гледате? Или го гледахте тайно?

— Но Бари каза…

— Следващия път, когато филмът явно не е за деца, попитай някой от възрастните дали може да го гледате. Сигурен ли си, че ще бъдеш добре, ако те оставя за известно време?

— Ами, ще ми липсваш.

Кълън ме прегърна.

— И ти ще ми липсваш. А сега запомни, ако погледнеш към хълма и сержант Сандфорд не е там, веднага кажи на дядо си или на господин Гудал. И не излизай от този двор без един от тримата. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Ще ти се обадя след два дни.

— Добре — отговори той, забил очи в земята, после отново ме прегърна, този път по-силно. — Обичам те, татко.

— И аз те обичам. Пази се.

— И ти.

Изпратих на Хедър въздушна целувка и седнах до Дейв във взетата под наем кола. Отправихме се към Грийнсбъро да търсим бандитите.