Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайлър Ванс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Flash of Red, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клей Харви. Идеален ден за убиване

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1999

Редактор: Саша Попова

Худ. оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-013-2

История

  1. — Добавяне

3.

Изведоха ме през един от страничните изходи, за да избегна всякакви евентуални срещи с мотаещи се наоколо журналисти. Имахме късмет, защото на улицата не се забелязваха подозрителни лица и коли. Всъщност, това не ме учуди много, като се имаше предвид, че минава полунощ.

Един цивилен полицай ме закара пред дома на баща ми, изчака точно толкова, колкото да се увери, че съм стъпил на бордюра и няма да ми прегази крака, и отпраши. Дори не ми пожела лека нощ.

Е, не исках да му остана длъжник и не му махнах за довиждане.

Крайслерът на баща ми, както обикновено, стоеше паркиран под навеса. Необикновеното беше наличието на тумбест кафяв седан с военна регистрация, спрян зад него. Огледах го за няколко секунди и после се запътих към задната врата. Беше от автобазата във Форт Браг.

Чудесно.

Отключих вратата и влязох. Минах покрай кухнята и трапезарията и се озовах в хола. Баща ми Оди седеше в своя люлеещ се стол с чаша мляко в ръка. В другия край на стаята, на ръба на дивана, се бе настанил Руфъс Ърл Макелрой, полковник от армията на Съединените американски щати. Облегнал лакти на коленете си, той седеше в такава поза, сякаш всеки момент щеше да скочи и да извика: „Джеронимо[1]!“. За последен път го бях видял преди двайсет години, когато все още беше само капитан.

Честно казано, не ми беше липсвал ни най-малко.

Не можех да разгадая целта на това внезапно посещение. Започвах да се чувствам все по-угнетен и раздразнен. След един бегъл поглед, с който го удостоих с честта, че съм го познал, аз небрежно минах покрай него и се запътих към спалнята.

Синът ми, Кълън, спеше върху мекия като памук дюшек на огромната старинна спалня, принадлежала някога на баба ми и дядо ми по майчина линия. Наведох се и нежно го целунах по челото. По ухаещата на шампоан гъста кестенява коса разбрах, че съвсем скоро се е изкъпал. Дишането му беше спокойно и равномерно, за разлика от това на баща му, а устата му беше леко извита в крайчетата. Очевидно изпитваше безкрайна наслада в страната на сънищата, из която в момента безгрижно препускаше подсъзнанието му.

Стоях до леглото и го наблюдавах как спи. Това дете беше смисълът на моя живот.

Чух как в другата стая полковник Макелрой се изправи и каза нещо на баща ми.

— Седнете, ако обичате. Той ще дойде след минута. В момента презарежда батериите си — чу се гласът на баща ми.

Военният измърмори нещо, но татко отново се наложи:

— Това е моят дом, полковник. Можете да избирате — или да седите и да чакате, или да си тръгнете — но няма да ви позволя да влезете в онази стая.

Татко беше седемдесет и две годишен старец с наднормено тегло. Полковникът изглеждаше поне двайсет години по-млад и в отлична форма. Явно бе останал верен на навиците си през годините. Въпреки това, обзалагам се, че Макелрой се подчини.

Целунах Кълън още веднъж и се върнах във всекидневната. Не се водеше никакъв разговор, който евентуално да прекъсна. Двамата мъже седяха един срещу друг, баща ми отпиваше от млякото си, а послушният полковник се взираше в празното пространство. Когато влязох, Макелрой отмести поглед, стана и се приближи към мен с протегната ръка. Аз погледнах към подадената ми ръка, но не я стиснах.

— Бих желал да знам какво искате от мен, полковник, преди да се ръкувам с вас, ако не възразявате.

Той отпусна ръката си, кимна любезно и се върна на мястото си. Седнах до него на дивана и кръстосах крака.

— Как мина в полицейския участък? — попита ме Макелрой.

— Какво правите тук? — върнах му аз жеста.

— Търся теб — отговори той, после се обърна към баща ми и многозначително добави: — Господин Ванс, ще имате ли нещо против да…

Баща ми го изпревари като се изправи и рече:

— Мисля да отида в спалнята и да погледам Джей Лено. Карсън Маккълърс[2] вероятно ще гостува на предаването. — Той бавно и спокойно се запъти към вратата като остави чашата с мляко на края на масичката.

— Нима в момента предават шоуто на Лено?

— Знаете коя е Маккълърс, така ли?

— Е, успях да издържа изпита по английска литература в колежа. Но с големи мъки.

— Не обръщайте внимание на татко. Той се занасяше с вас.

— Сигурно е семейна черта.

— Не казвайте, че се отнася за мен. За бога, та аз бях покорен изпълнител на заповедите ви за унищожение на жива сила през всичките онези месеци в Корея!

— Покорен. Точно така. Това беше силната ти страна.

— Полковник, за какво конкретно сте дошъл?

— Както споменах, набърквам се във взаимоотношенията ти с властите.

— Откъде знаете, че съм се консултирал с органите на властта?

Той се изкикоти.

— Консултирал, а? Много смешно. Обади ни се твоята свръзка. Бил е информиран за престрелката пред банката.

— Какво означава свръзка? Кой, по дяволите, е моята свръзка?

— Когато напусна Корея през 1974-та, аз ти дадох едно име, в случай че се натъкнеш на трудности, свързани с военната ти подготовка.

Имах смътен спомен за нещо подобно, но бях забравил името на човека. Тъй като не бях очаквал никакви неприятности, свързани с военното ми минало, още тогава бях оставил името на господин Еди-кой-си на най-забутания рафт в картотеката на паметта си.

— Днешната случка в банката — продължи полковникът — е пример за онзи тип проблеми, които често ненадейно сполетяват твоите… ами, бойни другари. Точно заради това толкова изкъсо следим всички като теб.

— И кои по-точно са моите бойни другари?

— Сержант Ванс…

— Вече не съм сержант.

— Ванс… От войната в Корея, и Виетнам, разбира се, има само четиринайсет военни, получили обучение като твоето, и… същите възможности. Петима от тях още са живи, като броим и теб. Първият налетя на неприятности само три месеца след приключване на военната си служба. Забърка се в някакво сбиване с ножове с трима мотоциклетисти в бар за стриптийз в Тълса. Двама от тях изкорми, а на третия счупи ръцете и изтръгна трахеята. А ножовете бяха техни, той нямаше оръжие. Въпросът беше, че нашето момче е предизвикало сбиването. Тримата били местни. „Седнали да пийнат и да се позабавляват“, както се изрази шефът на тамошната полиция. Имали кръвна връзка, твърде вероятно е да са били плод на кръвосмешение на рокери наркомани. И така, нашият човек беше окошарен, а ключът от килията потулен. Той обаче писал на баща си, пенсиониран старши сержант, който, неизвестно откъде знаеше за кашата, забъркана от сина му. Онзи звъннал в Пентагона. Оттам издадоха заповед за незабавното изпращане на техен военен следовател, който да говори с шефа на полицията. Този дипломатически опит не се увенча с успех. Нашият приятел си остана в пандиза. Следователят отлетя обратно за Вашингтон да се посъветва с висшите офицери. Решиха, че рискът за нарушаване на сигурността е твърде голям и не могат да го поемат. Така че арестуваха един морски пехотинец, наистина гадно копеле, като го набедиха за пияница и размирник. Той се озова в потока от затворници заедно с нашия приятел. Последва ожесточена свада. От нея жив излезе единствено морският. Другите затворници твърдяха, че нашето бивше войниче предизвикало сбиването, но не било в състояние да го завърши. И така приключи всичко. Морският лежа още трийсет дена и изчезна. От затвора, от морската пехота и от страната. В момента живее в Шри Ланка с любезно осигурената му пенсия от благодарното американско правителство. Той беше член на нашия малък елитен клуб, един от най-добрите бойци, които някога сме имали. Както сам можеш да си представиш от твоята подготовка и опит, такъв човек е истинско съкровище — заключи Макелрой.

— Това, което се опитвате да ми кажете, е, че съм част от строго наблюдавана група и един от членовете на тази група е убил свой „колега“.

— В момента са останали четирима „възпитаници“. От Пентагона смятат за абсолютно належащо нито един от четиримата дори да не споменава за бойното си минало пред някой, който би могъл да изложи това пред обществеността. Войникът, предизвикал свадата с тримата рокери, е имал психически проблеми и от гледна точка на сигурността е бил изпратен на безопасно, далеч от армията място. Но пак се наложи да внедрят свой човек в затвора. Нямаше друг начин.

— Не сте могли да знаете, че човекът ще се разприказва.

— Да, но съществуваше такава вероятност. Те не можеха да поемат риска.

— Стига с тези глупости! Кои са тези „те“?

— Всичко датира от края на петдесетте години, още преди аз да постъпя в армията.

Бързо обмислих изводите от гореспоменатата история и вероятната причина, поради която Макелрой държеше да ми я разкаже.

— Тогава сте дошли да проверите как бих реагирал и дали да ме отстраните.

— Сержант… Ванс, ние не се съмняваме в твоята лоялност. Никога не си извършвал нещо, което да предизвика и най-малкото съмнение. През всичките двайсет години. Тук съм единствено, за да ти предложа помощ, която може да ти е необходима. Всъщност, вече ти помогнах до известна степен.

— Как?

— Ченгетата не те разпитваха твърде дълго, нали?

— Не. И се чудех защо.

— Е, сега вече знаеш. Представих им нареждане от по-висша инстанция. От Форт Браг, разбира се. Можеше и да не съм аз. Просто имам връзки със Специалните части. И тъй като съм бил твой командир в Корея, целесъобразно беше аз да се запозная с проблема.

— Значи омайвахте със сладки приказки ченгетата, докато ме държаха изолиран цели четири часа в управлението.

— Точно така.

— И им казахте да ме оставят на мира, да не се престарават или направо да ме целунат отзад.

— Накратко казано, да.

— На Фанър това сигурно му се е харесало — измърморих аз.

— На кого?

— Джон Т. Фанър, лейтенант от отдел „Убийства“, от бързо загряващите. Изключително съвестен полицай. Обзалагам се, че в момента скърца със зъби от яд.

— Имай предвид — каза полковникът, — че онази малка сценка на строги полицаи е по предварителен сценарий. Ти просто си се защитавал. Ченгетата са те гълчали единствено от благоприличие. Нали трябва да поддържат престижа си пред обществеността. Но не е съществувала никаква опасност да те арестуват. За теб са се застъпили шестнайсет свидетели.

— Тогава защо си направихте труда да се намесите?

Той се изопна, почеса се по главата и нищо не отговори.

Просветна ми.

— Изплашили сте се, че съм се показал много сръчен. Сам, срещу двама гадни фукльовци, застрашаващи живота ми. Единият дори с автомат. А аз да ги просна и двамата. Само с три изстрела, при това последният ненужен. Способен ли е средностатистическият американски гражданин, дори някой изкусен стрелец, да извърши подобен подвиг? Не е много вероятно. Онези от високите постове са решили, че от местната полиция могат да станат прекалено любопитни, да се поровят из миналото ми и да открият някои пикантни подробности, отнасящи се до военната ми кариера, нали? Изпратили са теб, за да провериш как стоят нещата, да спреш разследването още в зародиша му, ако е възможно, а ако не, да прецениш вероятните последици.

Личеше си, че се чувства неловко.

— Ами ако бях разкрил душата си, полковник Макелрой? Ако бях разказал за ужасното си минало? Ако бях посочил дати, подробности, имена, ако бях разобличил кървавите ни наказателни акции?

— Тогава вече щеше да си във федералния затвор, обвинен в нарушение на Закона за служебната тайна.

Бях негов и той го знаеше.

— Това приятно посещение няма нищо общо с някакво предложение за помощ от ваша страна. Просто началниците ви са искали да ми напомнят, че е по-добре да си държа устата затворена във връзка с определени мръсни, съмнителни и абсолютно незаконни военни операции, проведени преди две десетилетия, в случай че съм забравил. Е, полковник, можеш да докладваш, че не само аз ще си мълча, но и на самата общественост изобщо не й дреме. Освен това, и аз самият не бих искал никой да знае в какво съм бил замесен.

— Това е добре — каза той и се изправи. — Погрижи се да спазиш обещанието си.

Изпратих го до вратата. Тръгна си, без да ми пожелае „приятни сънища“.

 

 

Татко явно беше чул затръшването на входната врата, защото когато се обърнах, той вече стоеше до камината с угрижено изражение.

— Какво ще кажеш да поговорим?

— Разбира се, татко. Да седнем.

Така и направихме, аз в креслото до камината, а той — в любимия си стар люлеещ се стол.

— Синко, всичко наред ли е?

— И още как. Имам парченца стъкло в косата, една-две драскотини, но това е всичко. Нищо ми няма.

— Знаеш, че не това имах предвид — скастри ме той. — След като се обадиха от банката, изключих телевизора. Не исках Кълън да гледа баща си по новините в шест, със суетящи се наоколо ченгета. Щеше да се пита какво си направил или какво са ти направили. Можеше да се изплаши малкият.

— Направил си каквото трябва. Винаги постъпваш правилно, когато се отнася до Кълън.

— Винаги съм се опитвал да е така и що се отнася до теб, докато растеше.

— Зная, татко. По-голямата част от конфликтите ни бяха по моя вина. Когато станеш юноша, изведнъж решаваш, че морето ти е до колене. Най-малко десет години ти трябват, за да осъзнаеш в какви дълбоки води, всъщност, плуваш.

— Онова, което ме притеснява — започна той, — е как ще ти се отрази цялата тази врява. Спомням си, когато се върна от Корея, сякаш носеше целия свят на раменете си. С майка ти не можехме да спим нощем, измъчвани от притеснения. Върна се напълно съсипан от задокеанската си служба. С течение на годините живна малко, но никога не стана предишният. Женитбата ти с Тес оказа благоприятен ефект върху теб, но с Кълън дойде големият обрат. Загубата на Тес ме накара да си задам въпроса дали ще можеш да устоиш на непоносимата скръб, или ще рухнеш. Трябваше да бъдеш силен заради Кълън. Единствен ти му беше останал. И се справи отлично. Грижеше се за малкото си момченце по най-добрия начин, възможен за един мъж, въпреки че не можеше да заместиш майка му. И все пак, нищо от случилото се не беше по твоя вина. За днешната престрелка може би не си виновен ти, но ти беше човекът, който ги уби. Няма да ми е приятно, ако отново те видя такъв, какъвто беше след Корея, унил, потънал в мрачни мисли. Ти така и не ми разказа много за нещата, които сте вършили там, но не би трябвало да има сериозни проблеми след шейсет и осма, когато комунистите дойдоха на юг и нашите момчета на Пуебло бяха арестувани и хвърлени в затвора. Спомням си, че брат ми Джеймс изглеждаше по същия начин, когато през четирийсет и пета се върна от Тихия океан. Престана да ловува, ей така, изведнъж, макар че от това беше си изкарвал прехраната през целия си живот. И изобщо не искаше да говори за войната. Близо трийсет години по-късно синът ми заминава отвъд океана, а когато се прибира вкъщи прилича на развалина, но не иска да признае защо. Също зарязва лова, дори и на катерици. Затова реших, без някога да го споделя с майка ти, че си вършил незаконни неща и то, свързани с убийството на хора. Само това трябва да е било. Сега си почти същият весел и шеговит човек, какъвто беше като младеж, вероятно дори отново ловуваш, така че и Кълън може да опита. Не искам всичко това да отиде на вятъра заради някакви си нещастни обирджии, които са се опитали да те направят на решето.

Това беше най-дългата реч, която някога баща ми бе произнасял.

Отидох при него и го потупах по рамото. Престорих се, че не съм забелязал навлажнените му очи.

— Всичко е наред, татко. Добре съм.

Но не бях.

 

 

По-късно същата вечер, когато баща ми вече си беше легнал, аз седях сам на задната веранда, леко се полюшвах в люлката, заслушан в звуците на нощта и бавно отпивах от третата ми за тази вечер чаша горещо кафе. По ръката ми преминаваше приятното усещане от допира до чашата с топлата течност, а ноздрите ми с наслада вдъхваха острия, специфичен аромат на кафето. Изпълнен с угнетяващи мисли, аз седях и прехвърлях в ума си събитията от деня. Бях реагирал инстинктивно пред банката и сега на съвестта ми тежеше смъртта на още двама мъже. После и неочакваното посещение на Макелрой — сякаш миналото ми се стовари върху мен рязко, тежко, пропито с кръвта на Корея…

 

 

На вратата се похлопа. Едно лекичко, тихо чук-чук, което добре познавах.

— Влизай, Дейв — подвикнах аз.

Вратата се отвори, изскърцвайки на ръждясалите си панти и зад нея се появи Дейвид Майкълс, който бавно и спокойно прекрачи прага. Висок над метър и осемдесет, тежък над сто килограма и нещо повече от приятел. Красивото му лице беше придобило мрачно изражение, непривично за него. Той беше вторият човек след Кълън, който почти непрекъснато се усмихваше.

Грамадата се отпусна до мен на люлката в поза тип закотвена лодка. Желязна, не дървена. Образец на стабилност.

— Защо си толкова намръщен? Аз съм онзи, на когото днес се наложи да се разправя с двама гангстери — поздравих го аз с повече сарказъм в тона, отколкото възнамерявах.

— Мислиш да си го изкараш на мен, така ли?

— Извинявай.

— Няма нищо. Оди ми се обади веднага след като си му телефонирал от банката. Бях в склада и работех върху една партида телевизори. Каза ми, че не иска да го разбера от радиото. Тактичен човек е този твой баща. И ето ме тук. Дошъл съм да ти предложа помощта си. Когато пристигнах — продължи той, — имаше един военен автомобил, спрян на алеята. Паркирах в края на улицата, върнах се пеша дотук и слязох на подземния етаж. Там се настаних в онзи стар шезлонг и зачетох статията ти в последния брой на „Пийтърсънс Хендгънс“. Обзалагам се, шефът на компанията ще се обади на издателя ти и ще вдигне врява до небесата. Както и да е. Когато светлините на някакви фарове осветиха за момент прозореца ми, реших, че заседанието е приключило и гостът или гостите са си отишли.

За момент настъпи мълчание. Подозирам, че и двамата бяхме обзети от сходни, далечни и неприятни спомени — неговите, свързани с една азиатска страна, моите — с друга. С Дейв можехме да прекараме часове заедно и да черпим удоволствие от присъствието на другия, без да имаме нужда да разговаряме. Това е така още от времето, когато бяхме в трети клас при госпожица Флендъруърт. Винаги се защитавахме един друг в някоя момчешка свада. По-късно, като млади вълци, преследващи сърна, разпалено ловувахме из горите. Сетне заминахме поотделно да водим битки в далечни и непознати земи, откъдето се върнахме в добро физическо здраве, но с много дълбоки рани в душите. След това, вече прехвърлили трийсетте, се състезавахме с мощните си ямахи, заплаха за обществения ред. Неговата беше „XS 1100“, а моята — „V-Мах“. Препускахме с бясна скорост.

Тогава се появи Кълън. Реших, че един ден той ще поиска неговият старец да го види дипломирал се, така че се отказах от мотора. Не без съжаление, разбира се, но нямаше начин, детето не беше молило да го раждат. Съседката ме поздрави за това, че съм подал ръка на отговорността и благоприличието, но това, което всъщност ценеше, беше тишината и спокойствието.

Дейв прекъсна мълчаливото ми вглъбяване.

— Какво те притеснява за вчерашните събития?

Не отговорих.

— Кажи ми.

Опитах се да събера мислите си.

— Когато се върнах от Корея, ти разказах какво се случи там. Не всичко, но достатъчно, така че сам да се досетиш за останалото. След Виетнам ти също беше мрачен, явно си имал подобен проблем.

Той кимна.

— Е, и какво от това? Защо си седнал да се измъчваш за онова, което се случи в банката? Това искам да разбера.

— От другата страна на океана по принцип аз бях мишената, по мен стреляха, мятаха гранати, за мен залагаха мини. Винаги числено превъзхождан, аз се изправях лице срещу лице с мъже, чиято единствена мечта беше да видят одраната ми кожа, забита с гвоздеи на стената. Но днес беше различно.

Погледнах часовника си. Един и четвърт.

— Е, всъщност вчера. На първия, когото прострелях, не дадох никакъв шанс, дори най-нищожния. Той дори не ме заплаши или поне не го изрече. Само ми каза да изляза от пикапа.

— Тези угризения са безпредметни и ти го знаеш — намеси се Дейв. — Онзи тип е бил с пистолет в ръка. Не мислиш ли, че е щял да го използва? Всяко друго поведение би било пълна лудост. Кълън има нужда от баща, а не от снимка на бюрото си. Направил си необходимото, за да останеш жив. А сега ми говориш, че си прекалил с горкия негодник.

— Когато взех решението, сякаш нещо щракна в главата ми. Реших, че единственият начин да оцелея, е да го ликвидирам. Така че го прострелях, просто ей така… — Щракнах с пръсти. — Без да се замислям, без никакви угризения. За момент сякаш отново бях в Корея, радостен, че съм останал жив. Мислех си, че съм оставил всичко това далече в миналото.

— Кое това?

— Способността да отнемам човешки животи и след това да махвам с ръка, сякаш е нещо най-обикновено.

— Ясно. Мислиш, че си ужасен човек и си прибързал в действията си срещу онзи мъж. А той е бил просто един тип, на когото не му е провървяло в надпреварата кой ще стреля пръв.

Дейв обърна лицето си към мен и стовари тежката си приятелска ръка на рамото ми.

— Тайлър, приятелю. Ти може и да си добър, но не си твърде добър. Никой не е. Жив си благодарение на здравия си разум. Не си имал лоши намерения. Той е имал, поне в някаква степен. Винаги, когато погледнеш Кълън, трябва да благодариш на Бога за онова — каквото и да е то, което застава между теб и „правилния избор“. Без него синът ти вече сигурно щеше да е сирак. Освен това, не ти си накарал онзи смотаняк да се спре точно на теб. Той сам те е избрал.

— Той не знаеше в какво се забърква — казах аз.

— Напротив, знаел е. Просто не е подозирал с кого ще си има работа. Но било каквото било. Приеми го и продължавай напред. А и сигурно няма да му бъде скучно сред колекцията ти от човешки дивеч.

Така си беше.

Бележки

[1] Името на вожда на апахите Джеронимо (1829 — 1909) се използва от американските парашутисти през Втората световна война като боен възглас и става част от всекидневната реч. — Б.пр.

[2] Авторката на романа „Сърцето е самотен ловец“. — Б.ред.