Клей Харви
Идеален ден за убиване (42)

40.

Организирахме оперативната си база в дома на Уили Хоукс, братовчед на съпругата ми. Това беше единственото място, което едва ли бе наблюдавано от главорезите на Резович. Беше шест сутринта. Никой не бе заспивал.

Телефонът иззвъня. Отговори Уили.

— Благодаря ти, че се обади — каза той, заслуша се за няколко секунди, после даде слушалката на Макелрой.

— Докладвай! — изрева Макелрой, сетне и той се заслуша, като от време на време задаваше кратки специфични въпроси. Притисна слушалката до гърдите си и ми каза: — Още няма раздвижване. Хората ми са претърсили цялата гориста местност около къщата. Нищо. Навсякъде има постове. Никой не може да влезе или да излезе, без да го забележат или спрат, ако се усъмнят.

— Добре — казах аз. — Стъпка втора.

Той затвори, сетне се обади на Фанър, който в момента се намираше в къщата срещу моята, заобиколен от сложна апаратура за наблюдение и ченгета от специалните части. Макелрой зададе въпроса си, получи отговор и ми даде слушалката.

— Как е обстановката? — попитах аз.

— Спокойна. Два пъти през нощта забелязахме светли точки в къщата, вероятно цигари.

— Добре. Предприемаме стъпка втора.

Той затвори, без да каже довиждане.

След час и четири минути се обади един от войниците на Макелрой от планината. Взех слушалката от Уили и казах:

— Ванс.

— Да, сър. Пред къщата има раздвижване. Един як тип с кобур за голям пистолет, вероятно ЗИГ четирийсет и пети калибър. Не виждам пушки. Бива ли ги онези негодници?

— Може би не са от твоя калибър, но не допускай грешката да ги подцениш. Съмнявам се дали ще го извършат като военна операция. Може да има един-двама наемни убийци, но онези типове обикновено нападат нищо неподозиращи хора, затова не очакват съпротива. А това ме устройва чудесно. Колкото по-ниско е нивото на компетентност, толкова по-лесно ще ги неутрализираме и ще освободим сина ми, баща ми и другите заложници. Търси едър мексиканец и мършав тип с бакенбарди като на Елвис Пресли. Казаха ми, че вторият е мозъкът, а другият — тежката артилерия.

— Добре, сър. Ще ви държа в… Чакайте! Има раздвижване в навеса за трактори… Да… Промъкващият се крадешком лайнар. Сигурно е спал там цяла нощ и току-що се е събудил. Излезе да пикае, после пак се върна вътре. Сержант Мюлер може да се приближи и да го залови. Но проблемът е, че има две малки сгради, които му пречат да вижда… — Той размишляваше на глас. — До навеса има стар камион и син микробус.

— Ако Мюлер е добър — предложих аз, — заведи го на залесения западен склон. Там ще бъде на трийсет метра от навеса. Кажи му да се скрие и да дебне, но само ако наистина го бива.

— Той е много добър, сър. Ще се промъкне до задника на онзи тип, ако има прикритие. Пак ще ви се обадя.

Часовете се нижеха бавно. От време на време телефонът звънеше. Обикновено беше някой от хората на Макелрой. Обадих се два пъти на Фанър. Нищо ново.

Попитайте всеки, който е бил в подобна ситуация. Чакането е най-трудната част.

Но още по-трудно ми беше да се опитвам да не мисля за онова, което може би се случваше със сина ми.