Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайлър Ванс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Flash of Red, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клей Харви. Идеален ден за убиване

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1999

Редактор: Саша Попова

Худ. оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-013-2

История

  1. — Добавяне

Епилог

Прегледаха Уеб и му дадоха успокоителни. Превързаха раните на татко. Закараха сержант Йорк в болницата „Джеферсън“ и откараха трупа на Мюлер. Дадоха ми хапче срещу болката в главата, която Резович ми бе причинил с пистолета си и Диас бе изострил с юмруците си.

Кълън се стопли и се нахрани. Единствената друга рана по тялото му, освен охлузеното коляно, беше порязването с формата на полумесец, когато главорезът, представил се за Мюлер, го бе повалил при потока. Хедър го бе носила през целия път до фермата. Дейв и аз чухме изстрелите и се срещнахме там.

— Татко! Хедър ме спаси! — радостно извика Кълън, когато ме видя и се хвърли в прегръдките ми.

Прегърнах го, целунах го и внимателно го прегледах. Накрая го притисках в обятията си толкова силно, че той изохка:

— Не мога да дишам!

Пуснах го на земята, но татко го сграбчи и също започна да го прегръща и целува. Етъл стоеше, потропваше с крак и чакаше реда си. Преоблякоха го в сухи дрехи и го сложиха да спи.

Макелрой се обади на няколко места. Дойдоха агенти на ФБР и стоически огледаха покритите с одеяла трупове. После се преместиха в хола. Задаваха въпроси и получаваха кратки, безпристрастни отговори. Накрая седнаха край масата в кухнята, пиха чай с лед и ядоха ябълков пай, показвайки, че са почти човешки същества.

Телефонирах на Фанър и му разказах достатъчно подробности, за да знае, че положението е овладяно.

— Уби ли Резович? — попита той.

— Не съвсем.

— Диас?

— Не.

— Никого ли не застреля?

— Резович, но само в коляното.

— Да не би да си изгубил способността си да се прицелваш?

— Бързах. Един друг човек е малко контузен.

— Ти ли го направи?

— Какво да кажа…

— Хубаво е да чуя, че не си мързелувал по време на събитията.

— О, съвсем не. Повозих се на микробус с пластичен експлозив, ходих в планината…

— На разходка ли?

— Не. Търсих един човек.

Седях на стария люлеещ се стол на Лорънс Гудал. Старецът ми липсваше. Укорявах се, че съм станал причина за смъртта му. Етъл излезе от кухнята и ми подаде чаша кафе. Благодарих й. Тя застана пред мен и ме погледна.

— Той беше джентълмен, Господ да го благослови — каза тя. — И много те обичаше. Не се обвинявай. Главната ти грижа беше Кълън и това беше най-безопасното място, което знаеше.

Хванах ръката й.

— Знам. Но това не помогна на Лорънс.

— Диас го застреля. Влезе и го уби. Ей така. Без причина. Лорънс падна на дивана, сложи ръка на коляното ми и се помъчи да стане. Опитах се да му помогна… После Резович стреля в него и Лорънс отново падна. Коленичих на пода да вдигна главата му. Баща ти изтича от стаята на Кълън и Диас го повали на пода. Лорънс видя това и се опита да стане да помогне. Но не можа. Придърпа ме към себе си и рече: „Кажи на Тайлър да не се самообвинява. Той не е виновен“. Сетне издъхна. Ето там. — Тя посочи мястото на пода и се разплака неудържимо. — В ръцете ми.

Погледна ме и аз стиснах пръстите й.

— Лорънс имаше право. Ти не си виновен.

— Но вече го няма.

— Ти не го уби и духът му няма да намери покой, ако продължаваш да се самообвиняваш.

— Знам.

— Потъгувай малко, после си гледай живота — каза тя с по-силен глас. — Заради Лорънс.

— Благодаря, Етъл — рекох аз и дълго се люлях на стола.

 

 

Много по-късно се появи Хедър. Седнахме на дивана и се хванахме за ръце. Тя ми предложи кока-кола. Отказах.

— Уеб спи ли? — попитах аз.

— Най-сетне заспа.

— Какво каза лекарят?

— Рано било да се определи дали му има нещо. Уеб не говореше с никого, докато не ме видя. Дори тогава беше сдържан. Слава богу, че не е в кома като онова момченце в „Клиентът“ на Гришам.

Кимнах. Търсех думи да я утеша, но бях емоционално изчерпан.

— Благодаря за Кълън.

— Удоволствието е мое — отговори тя и се облегна на мен. — Радвам се, че го видях да бяга из полето и сетне да навлиза в гората. Беше чист късмет. Бях тръгнала към пътя. После видях войника да тича след него и си помислих: „Какво става тук, по дяволите?“. Отидох да видя и нагазих в потока, защото не знаех какво да очаквам. Хрумна ми, че ще е добре да се приближа, без да издавам присъствието си. Когато видях, че онзи негодник удари Кълън и го заплаши, реших, че човекът не е от „Социална помощ“.

— Правилно.

— Предполагах, че ще се измъчвам, задето го убих.

— Не е ли така?

Хедър поклати глава.

— Той участва в отвличането на сина ми, уби двама човека и го видях да удря петгодишно дете. Явно смяташе да ме застреля с пушката си. Не. Фактът, че го убих, изобщо не ме безпокои.

Умълчахме се, наслаждавайки се на близостта си и на отшумяващото напрежение. Сетне Хедър рече:

— Обадих се на мама. Казах й, че всичко е наред и скоро ще си бъдем вкъщи. Но нещата не са наред. Уеб е…

Тя не можа да продължи.

— Не се отчайвай. Ще направим всичко, което е по силите ни, за да му помогнем да го преживее.

— Представяш ли си? Обадил се на мама в три часа сутринта в деня, когато заминахме. Казал й, че е добре и скоро ще я види. А сега…

Поколебах се за секунда, сетне попитах:

— Уеб се е обадил на майка ти в три часа сутринта?

— Казал й, че не може да заспи, а аз съм заминала за малко. Липсвало му семейството.

— Знае ли как да се обажда в друг град?

— Уеб винаги носи със себе си малък портфейл. Техният и моят телефон са записани там, в случай че се загуби в търговския център или другаде. Той обича да се обажда по телефона. Да ми покаже колко е голям.

Това обясняваше много неща. Чудех се как Резович ни е открил. Сега знаех. Той бе подслушвал телефонните линии, включително родителите на Хедър. Сетне е проследявал обажданията до източника им. Имал е необходимата апаратура и връзки.

Никога нямаше да го кажа на Хедър.

 

 

Всички си легнаха, а аз отново седнах на люлеещия се стол. Дейв дойде при мен и ми подаде чаша чай с лед. Ако всеки продължаваше да ме налива с ободряващи напитки, пикочният ми мехур нямаше да издържи.

— Е, не мина зле в края на краищата — каза той. — Само се питам как Резович е открил това място.

Разказах му какво съм научил.

— След всичкото онова внимателно планиране. — Той тъжно поклати глава. — Кой би помисли, че едно малко момче ще стане посред нощ, за да се обади на баба си и ще задейства поредица от събития, които ще доведат до смъртта на седем човека? Може би на осем.

— Йорк?

Той кимна.

— Макелрой току-що ми каза, че Йорк никак не е добре. Но още е рано да се каже нещо определено със сигурност.

— Нощта ще бъде дълга за онези хора.

— Как се чувстваш?

— Радвам се, че Кълън и татко са в безопасност. И Етъл.

— Боли ли те главата? Диас даде всичко от себе си.

— За известно време.

— Докато баща ти пое нещата в свои ръце.

Усмихнах се.

— Никога не закачай нечий син. Особено ако бащата има пушка.

Дейв също се ухили.

— И се намира наблизо. — Той протегна ръка и ме потупа по рамото. — Отивам да подремна. Ще дойдеш ли да ми разкажеш приказка?

Вдигнах крак да го ритна, но не улучих.

Час по-късно легнах до Кълън. Той спеше спокойно, дори похъркваше. Явно не сънуваше кошмари. Поне не в момента.

Надявах се никога да не сънува.

Беше ми дошло до гуша от неприятности.

И после, за пръв път от няколко седмици, заспах. Без пистолет под възглавницата.

Край