Клей Харви
Идеален ден за убиване (35)

33.

Ферон Саймънс и Пащърнака седяха на задната седалка на колата на Дейв. Бяха завързани, със запушени уста и вероятно много жадни, но не можехме да им помогнем. Докато бяхме в магазина, аз се бях обадил на Макелрой. Нямаше го в кабинета му, а телефонът в колата му бе извън обхвата или оставен някъде. Пейджърът му също не отговаряше.

Намерих обаче Аксел Мършън. Обаждането до клетъчния му телефон го доведе след няколко минути. Той се съгласи да наглежда латиноамериканците, ако случайно се сетеха, че имат спешна работа другаде. Тримата застанахме на паркинга и обсъдихме вероятностите.

— Ако се обадим на Фанър, той ще арестува Резович и ще го остави на криминалното правосъдие — каза Дейв.

— Няма да има друг избор — съгласих се аз.

— Но ние имаме.

— И още как.

— Вие тръгвайте — рече Аксел. — Аз ще остана при тези лайнари, докато се обадите или се върнете. Не ми пука, дори да чакам до Коледа.

Намирахме се в горичка на около осемстотин метра източно от фермата, където според Ферон, Резович очакваше пристигането ни, и оглеждахме с бинокъл местността. Бяхме довели Саймънс и партньора му, за да не се опитат да хитруват. Наблизо врана атакуваше труп на заек. Кълвеше очите му, после кацаше на оградата да се оплаква от присъствието ни. След минута дрезгаво грачене птицата повтаряше процедурата.

— Ти и аз не можем сами да обградим фермата, за да бъдем сигурни, че никой няма да се измъкне. Ако влезем и ни забележат, ще офейкат — казах аз.

— Освен ако не са ни заложили капан.

— Да. Цялата история може да е клопка. Или Резович и Диас имат резервен план, в случай че двамата главорези в колата провалят мисията си.

— Можеш ли да си представиш мисия, която не биха провалили?

Замислих се.

— Уместен въпрос. Защо Резович изпраща хора, които не стават за нищо, освен да ядат?

— Поне подкрепленията им си разбираха от работата. Онези грубияни биха пребили всеки друг. Освен мен.

— И Джон Уейн.

— Това е ясно и без да го споменаваш.

— Знаете ли — казах аз, — спаринг-партньорите ми може да са били главната атракция. Може би Ферон беше там, за да ме посочи, а те да поднесат на Резович главата ми. Вероятно става твърде горещо за него. И ченгетата стесняват кръга.

— И сделката с оръжията наближава.

— Твърде много вероятности.

— Е, какъв е планът, капитане? — попита Дейв.

Въздъхнах.

— Трябва да проверим къщата.

— Тогава да тръгваме.

— Да отидем с колата, а? Ако влезем по алеята, ще блокираме излаза в тази посока, ако има някой там. Не виждам превозни средства, макар че може да са скрити в хамбара.

— Излаз? Изход, искаш да кажеш?

— Аха.

— Да тръгваме.

Извадих от багажника пушката „Бенели“, дванайсети калибър, и високобоен деветмилиметров пистолет и го затъкнах в колана си. Там беше на по-сигурно място, ако трябваше да гоня някого или да прескачам парапети. Ако се наложеше да използвам оръжията си, вероятно щях да се нуждая от покровителството на Макелрой или от много добър адвокат.

Или от двете.

Заобиколих хамбара, а Дейв се приближи от страната на гаража. Къщата беше едноетажна, с червени тухли отпред и пластмасова облицовка от другите три страни. Плочите на покрива бяха нови и алеята за коли бе осеяна с отпадъците от ремонта. В сянката на клена имаше кучешка колиба. Нямаше куче. От единия ъгъл се подаваше шестметрова верига с нашийник накрая.

Къде беше кучето?

Влязох в хамбара. Лъхна ме миризма на разлагащо се месо. Вероятно идваше от големия хладилник. Приближих се и видях, че не е включен. Нямаше електрически контакт. Вонята беше адски противна, но аз вдигнах капака. И в същия миг ми се прииска да не го бях правил.

Вътре имаше два трупа. Мъж и жена. Възрастни. И двамата простреляни в главата. Затаих дъх и затворих капака.

Спрях до вратата на хамбара, преди да се завтека към северния ъгъл на къщата. Видях Дейв да изпълзява от туфа бурени, в които не бих предположил, че може да се скрие дори плъх. Той изчезна зад южния ъгъл на сградата, а аз хукнах към задната част на къщата.

Долепих гръб до стената и надникнах през един от прозорците. Кухня. Не видях никого. Качих се на верандата. Стара пералня, диван, стол, парцал за прах, три празни кутии от овесени ядки и кошче. Къде беше котката?

Приближих се до вратата.

Нищо.

Нямаше куче.

Нито котка.

Нито Резович.

На подставката имаше телевизор. Кабелът му беше срязан. Смрад на пепелници, бира, мръсни чинии и на тоалетна, където мъже бяха уринирали там, където не трябва, и то често.

На масичката за кафе бяха разпръснати няколко мексикански списания. На кориците на едното имаше красива пасторална сцена с ферма и лозя.

Нищо друго.

Отидох да се обадя на Аксел.

После на Фанър.