Клей Харви
Идеален ден за убиване (28)

26.

Когато влязох в подземния паркинг на полицейския участък, в средата на това огромно място, което няма нито един прозорец, чакаха четири големи лимузини. Имаха тъмни стъкла, по три врати от всяка страна и антени за клетъчни телефони. Нито една обаче нямаше калобрани. Е, не всичко може да се купи с пари.

Тъй като навън все още беше тъмно, аз не си бях сложил слънчевите очила, което намаляваше шансовете ми да бъда сбъркан с Ал Пачино. Но може би така беше по-добре. Някои от ченгетата, които се мотаеха в тъмнината, може да бяха гледали „Серпико“.

Осем човека от „Делта“, в пълно бойно снаряжение, бяха заобиколили колите и имаха такъв вид, сякаш щяха да дебаркират в Куба. Още преди обяд. Пред лимузините стояха Дейв и полковник Макелрой. Нито един от тях не беше във военна униформа, но и двамата си бяха сложили бойните физиономии. Двамата може би нямаше да дебаркират на острова. Или поне не сами.

По-скоро на Хаити.

Аз също си сложих бойната физиономия. Да не споменаваме за пушката „Уинчестър“ модел 97, метната през едното ми рамо, револверът „Ругер“ четирийсет и пети калибър на дясното ми бедро и деветмилиметровия пистолет „Браунинг“, сложен в кобур под лявата ми мишница. Имах и боен нож, привързан към прасеца.

Кълън вървеше зад мен и оглеждаше всичко със замъглен поглед, но развълнуван, с широко разтворени очи. Татко вървеше зад него с неизменната си карабина. В задния му джоб имаше стар „Смит & Уесън“ трийсет и втори калибър. Предполагам, че беше зареден, но това всъщност едва ли имаше значение. В нашите среди този модел беше синоним на анемичност.

Ако ни нападнеше плъх или мишка, малкият револвер на татко можеше и да свърши работа.

Приближих се до тях и Дейв и Макелрой се изправиха.

— Господа — казах аз.

— Внимавай какви ги говориш — предупреди ме Дейв.

Полковникът само кимна грубо, за да изглежда по-мъжествен или заради военния етикет, от сдържаност или от безразличие за пред ченгетата. Може би полицаите бяха смаяни, макар че не забелязах признаци на такова нещо. Изглеждаха отегчени, спеше им се и нямаха търпение да се отърват от нас.

Фанър беше застанал на рампата до входа. Обърнах се към него и му махнах. Мъжкият ми маникюр бе загрозен от един черен нокът — резултат от снощната тренировка по бокс с един от старите ми бойни другари. Тренирах защита срещу нападател, въоръжен с тояга или прът. Моят партньор, експерт по кемпо, и бивш английски инструктор в онова, което наричаха бирма, имаше по-добра атака, отколкото аз защита. Така се появи смачкания пръст. Въпреки това, в края на урока успях да му взема тоягата и да го накарам да се пльосне на тепиха с хватка от жиу-жицу. Използвайки лакътя му като опорна точка, аз натиснах ръката му, което поражда болки, подобни на родилните, само че по-лоши. Или поне така ми бяха казвали някои жени, запознати и с двете положения.

Е, и той не трябваше да притиска пръста ми толкова силно.

Разделихме се като приятели, като го уверих, че скоро ръката му ще бъде в гипс. Поне лакътят му не беше почернял като моя нокът.

Махнах на Фанър, който се обърна и ми даде знак. Веднага след това се появи Етъл със стария си олдсмобил, чийто подобен на пещера багажник бе претъпкан догоре. Всъщност, капакът беше привързан с въже. Дрехите на Кълън, играчките, телевизора, видеото, филмите и книгите. Задната седалка беше отрупана с хранителни продукти, прах за пране и препарати за миене. Сапун, шампоан, четки и паста за зъби. Кърпи, бельо и боеприпаси.

Най-важните неща.

Оставяхме цивилизацията зад гърба си.

Ние — Дейв, татко, Етъл и аз, пренесохме багажа от колата на Етел в лимузините, като разпределяхме нещата, без да подбираме. Само ги прехвърлихме от едно превозно средство в четири други. После щяхме да ги подредим. Кълън искаше да тича и да си играе и ми беше трудно да го укротя. В крайна сметка Етъл трябваше да го сложи в колата и да изрови тесте карти.

Попитах Макелрой как върви търсенето на проследяващи и подслушвателни устройства.

— Тези коли са толкова лишени от нежелани електронни уреди, колкото модерната технология може да определи. Каквато е нашата.

Той посочи осемте коли, паркирани една до друга от едната страна, с който бяха пристигнали хората от „Делта“, с изключение на форда на Макелрой.

— И докато ги проверяваха, никой от нас не е ходил дори до тоалетната — добави Дейв.

— Радвам се, че няма да пътувам с теб — казах аз, после отидох да благодаря на Фанър за помощта.

На изток започваше да се зазорява, когато излязохме от подземния гараж. Четирите лимузини, шофирани от хората на „Делта“, се стрелнаха в здрача. Всяка потегли в различна посока. Но всички отиваха на една и съща извънградска среща, уговорена за след час. Всяко трио от коли безцелно обиколи Грийнсбъро, уверявайки се, че няма опашка от въоръжени, зле настроени, лоши типове.

Аз карах една от лимузините. Етъл и Кълън седяха на задната седалка. Дейв караше другата, татко третата, а Макелрой — наета кола. Тримата имаха за задача да наблюдават дали не ни следят. Аз имах същата задача, но се оглеждах и за някакви открити действия, в случай че независимо от усилията ми, Резович или подчинените му бяха предугадили действията ми или имаха достатъчно хора, за да нападнат и четирите коли едновременно.

Събрахме се отново заедно в североизточен Гилфорд. Свихме в двора на една изоставена ферма, така че да не се виждаме откъм главния път, като рискувахме някой да ни обвини в нарушение на границите на чужда собственост.

Още веднъж пренасяхме храна, играчки, багаж и какво ли още не — този път от лимузините в голям шевролет събърбан, купен и ползван от втори братовчед на един от нашите приятели от „Делта“ в Айкън, Южна Каролина. Документите и регистрационните номера не бяха сменени. Имаше информация за застраховката и дълго писмо от братовчеда, чието име беше Брадфорд Ашли, както и разрешително пълномощно за приносителя на писмото да прави каквото желае с шевролета „с изключение на продажба на наркотици и ипотекиране на имота“. Момчетата от Южна Каролина имаха чувство за хумор.

Макелрой и най-некомпетентният на вид командос понечиха да се качат във форда. Направих знак на Макелрой да се приближи до мен и попитах:

— Той ли е най-добрият от всички? Какво ще кажеш за този, високия, с белега под окото? Той изглежда по-печен.

— Да, наистина. Но господинът във форда му направи този белег.

— Сериозно?

— Напили се и се гонили с ножове за пържоли. Ей така, за развлечение — усмихна се той. — Тексасците обичат пиенето, проститутките и разправиите. Не се шегувам. Онзи там може да е по-зъл и от вълк с хемороиди, когато поиска. Той също има малко момче. Ще се грижи за Кълън по-добре, от който и да е друг от моите момчета. А е най-добрият, който някога съм имал, с изключение на теб, когато беше в разцвета на силите си.

— Та аз дори не съм достигнал този разцвет.

Макелрой се усмихна, отиде до форда и се качи.

Всички се натоварихме в шевролета, където имаше достатъчно място, тъй като по-голямата част от нашия товар беше на багажника на покрива. Дейв седна отпред при мен. Излязохме от коларския път и тръгнахме по шосе 85, отправяйки се на север. Макелрой караше зад нас, залепен като катран за бронята ни. Неговите момчета също ни следваха, но на всеки десет километра един от тях изоставаше. Накрая останахме само двамата, полковникът и аз.

Завихме на запад, южно от Ричмънд, Вирджиния, и поехме по странични пътища. Нямаше начин да са ни проследили. Карахме бавно и мързеливо, а Кълън и татко пееха: „Може ли да спя във вашата плевня, господине“. Етъл задряма — вероятно защитен механизъм срещу пеенето на татко. Но аз харесвах гласа и песните му. Беше ми пял същите мелодии, когато бях малък.

Запях с тях, докато пътувахме, следвайки слънцето към нашето убежище — Блу Ридж.