Гьончо Белев
Патилата на едно момче (9)

9
Скръб

Къщата на баба Тана беше стара, схлупена, строена още преди Освобождението. Тясна за домочадието на вуйчо Пане, тя в замяна на това имаше широк чардак, на който баба прекарваше в дрямка топлите дни.

Аз обичах да ходя у бабини. Тя винаги ме гощаваше с нещо, пък и градината й беше пълна с овошки.

Когато сред Петровден отидох у нея, тя дремливо чепкаше вълна.

— Ела, ела, баби, да ти разкажа една приказка — ме покани веднага тя. Аз се сгуших до скута й и тя започна за не знам вече кой път да повтаря своите любими истории. Но мене ме блазнеше мирисът на ябълки, който се носеше откъм градината. Използувах първия удобен случай, за да й кажа галено:

— Бабо, ябълки ми се ядат!

— Иди, сине, в градината и си брулни!

Намерих се сам под ябълката и ядох, ядох до насита. Взех и няколко плода за баба. Но когато изтопурках нагоре по стълбата на чардака и погледнах към нея, аз се сепнах и спрях уплашено. Тя спеше някак си по-особено, с отворени уста.

— Бабо, бабо — тревожно се развиках аз. Но баба не шавна. В едната си ръка държеше вълна, а с другата натискаше корема си. Очите й бяха отворени, но не виждаха. Изплаших се и побягнах към къщи.

— Мамо, баба умря! — изплаках аз в скута на майка си.

За миг мама ме погледна вторачено и току изведнъж изпищя.

Тате се сепна. И макар че не обичаше плачливи хора, този път не се скара, а каза меко и съчувствено:

— Недей плака, Мино! Гледай децата си! Такова нещо е животът — днеска сме тука, утре ни няма.

После се обърна към мене:

— Я, Минко, отърчи до леля си Ката, та й съобщи за смъртта на баба си, а оттам ще отидеш у вуйчови си и у другите роднини.

На сутринта бабиният двор беше изпълнен с хора. В къщи беше вървеник от жени. Промъкнах се между тях и се намерих в стаята, където беше положена баба. Видях най-после ерусалимския покров, за който тя обичаше да разправя приживе. Тя го пазеше в дъното на сандъка си и не даваше на нас, децата, да се допрем до него.

Около баба се бяха наредили всичките й дъщери, лелите ми Ката, Спаса, след нея мама, а при главата й леля Цена — най-старата от тях, която най-много и по-особено плачеше. На нея бяха вече умрели мъжът и единствената й дъщеря Кула. В плача си тя им изпращаше чрез баба поздрави и разни поръчения. Тъй като това нареждане продължи доста време, вуйчо Пане не се стърпя и я смъмра.

После намести завързаните с конци за ушите му пукнати очила и зачете нещо на църковнославянски. Изправен срещу лицето на баба, той изглеждаше сякаш удължен, а главата му почти опираше в тавана. Но изведнаж самообладанието му го напусна и сам той се разрида.

Изведохме мама навън. Седнахме край дерето, зад което започваше полето. Мама тихичко хълцаше и гледаше в земята. Аз се сгуших до нея.

Излезе вятър и раздвижи косите й, които се подаваха изпод черната забрадка. Вятърът се плъзна над дерето и запревива клоните на тънката топола. Върбите се чорлеха и младите клончета се извиваха така, че се виждаше опакото на листата. Те бяха сребристи като обшивките на бабиния ковчег.

Изведнаж вятърът донесе и звън на камбана. Изнасяха умрялата.