Гьончо Белев
Патилата на едно момче (17)

17
Смелост!

Данчо бабин Сусин беше много своеобразен момък. Останал кръгъл сирак, той растеше при баба си и не мислеше за училище.

— Защо не учиш, бе Данчо? — го питаха някои от чираците на Петър Чипия.

— Аз съм практик! — важно отговаряше той, като изсмукваше всичко, което съдържаше увитата в халваджийска хартия цигара.

Данчо беше облечен по чиновнишки. Палтото и панталоните му, получени подарък от един чиновник, бяха постеснени и пригодени за него от баба му Суса. От пролет до зима той ходеше бос, разгърден и гологлав, но чиновнишката дреха не сваляше от гърба си. Лицето на Данчо беше широко, пъпчиво, с издадени скули, дебели бърни, ниско чело и четинеста коса, избеляла от слънцето.

Данчо бабин Сусин беше майстор на малките талижки — същински брички с кочии. Той умееше да прескача на пет крачки по белег, като катеричка стигаше порцелановите чашки на телеграфните стълбове, провираше се през решетъчните прозорци на някои къщи и правеше различни пакости. Но винаги биваше изобретателен, смел и неустрашим и затова ние, децата, бяхме във възторг от него. Щом той беше между нас, от нищо не се плашехме.

Данчо много обичаше да скита нощем из полето или да се качва на някоя купа сено. Там, на самия връх, си правеше легло и осъмваше на него.

— Хайде, деца, тази нощ да отидем в бучиниша на джамията, та да гледаме звездите! — ни каза той една вечер.

Речено-сторено! Събрахме се в джамията. Насядали с подвити крака в бучиниша, всеки от нас разказваше приказки.

— Я ти, Минко, разкажи нещо за караконджолите!

Поласкан, аз охотно разказвах всичко, каквото бях чувал от баба, като допълвах по нещо и от мене.

Като се изредиха неколцина от нас, Данчо плесна с ръце и каза:

— А сега да видим кой от вас е най-безстрашният! Който се качи на викалото и се обади отгоре, ще му направя една количка с ритли.

Мълчание. Никой не се решаваше. Но и количката беше много съблазнително нещо. Въпреки страха нещо ме тикаше да извърша това смело изкачване. Някак си, без да ща, извиках:

— Защо да не се кача!

— Брей! — недоверчиво се обади някой. Почувствувах се засегнат и настоях:

— Ще се кача!

До вратата на викалото ме придружи Данчо, а другите се отстраниха малко от джамията.

Запълзях пипнешком по хлъзгавите каменни стъпала и усещах как постепенно ме обхваща смъртен ужас. Краката ми трепереха, но не се върнах. Продължих. Стъпалата ми се сториха тесни, а качването — безкрайно. Окуражаваха ме само светлините от гарата, които се виждаха през тесните процепи на викалото. Колкото се качвах по-нагоре, толкова повече се засилваше усещането, че викалото се клати. Когато стъпих на площадката, зъбите ми тракаха от страх. А когато стигнах вече горе на върха, стори ми се, че ставам безплътен и се нося към небето. То цялото беше осеяно с големи звезди, които ярко блещукаха. Викалото продължаваше да се клати, зави ми се свят и в страха си извиках, колкото ми глас държеше:

— Данчо-о-о!

Но гласът ми отлетя към небето.

Почнах да се свличам по хлъзгавите стъпала. Малко успокоен, аз се почувствувах герой. Но за кратко време. Изведнаж започна да ме души някакъв пушек. Още няколко стъпала и силен дим с пламък ме блъсна в лицето. Обезумял от ужас, аз отново запълзях нагоре и в животински страх изревах:

— Мамо-о!

— Мълчи, бе, аз се пошегувах — чух гласа на Данчо, който се показа през отвора на викалото и ме дръпна към себе си.

Когато се смъкнах от викалото и стъпих на земята, бях като замаян. Краката ми бяха подкосени, зъбите ми тракаха, а устните ми се бяха попукали.

Данчо бабин Сусин, който беше подпалил във входа на викалото приготвената от по-рано слама, ме прегърна и каза съчувствено:

— Да знаеш, Минко, че си държа на думата. Кола с ритли ще имаш още утре.