Гьончо Белев
Патилата на едно момче (29)

29
Министър

За стипончани беше станало нещо обикновено да им местят околията. Тъкмо някой пристрои стая за даване под наем или отвори „ресторант“, и хоп, една нищо и никаква телеграма идваше да развали сметките му. Околията се закриваше и коли, коли се занизваха с прашните архиви на учрежденията. Чиновниците заминаваха и Стипоне запустяваше.

Само старшията Панайот беше несменяем, той все си оставаше. Той беше единственият представител на властта, който като глог заби корен в Стипоне, и единственият човек, който скришом се радваше, когато местеха околията. Мразеше чиновниците, не можеше да ги търпи, защото бяха все по-горни от него и началствуваха. Пък и иначе си му беше добре. Останал сам, той се излежаваше, отпускаше и напълняваше.

Ето че пак дойде нареждане за местене на околията. Но освен околийският началник, който замина за София да действува посредством един свой роднина министър да се отмени нареждането, другите чиновници останаха по местата си. Всички бяха убедени, че поне сега, при този министър, няма да има местене. Това дразнеше старшията и той още повече намрази разните банкови началници, бирници и пр.

Отдавна беше минало три часът, а чиновниците още седяха пред Вучовото кафене на сянка. Едни играеха табла, други карти, а трети пушеха и си подхвърляха закачки. Юлското слънце силно журеше и никому се не отиваше на работа.

И дюкянджиите също бяха обхванати от мързел. Те си топяха краката в уличната вада, за да се разхладят.

Точно в това време от горния край на чаршията, където се съединяваше пътят от гарата, се зададе старшията Панайот, пред когото вървеше един гражданин. Веднага с тях се изравни и изскочилият от една странична улица Данчо бабин Сусин. Щом го видя, старшията го извика при себе си и нещо му пошепна на ухото. Данчо погледна гостенина, поздрави с козируване и веднага се спусна надолу към Вучовото кафене.

— Министърът иде! — извика, колкото му глас държеше, той.

Чиновниците изтръпнаха. Докато разберат къде е, що е, Данчо продължи да вика надолу по чаршията:

— Министърът иде!

Настъпи суматоха. Чиновниците бяха заградени като кокошки в хамбар. Никакво прелитане. Министърът вече наближаваше. Той беше висок човек, с чисто, избръснато лице, малки подстригани черни мустачки, бяла корава шапка и нови ясносиви дрехи от тънък мек плат. Ходеше леко, с наведена глава и сам си носеше куфарчето. След него като дресирано куче вървеше старшията Панайот.

Чиновниците се изправиха, свалиха шапки и се поклониха.

Министърът се отправи към околийското управление.

Чиновниците се пръснаха като пилци, всеки се втурна към учреждението си. Мнозина изпратиха записки до жените си да се приготвят за посрещане на важен гост. Министър пристигнал. Всеки от тях беше тайно за себе си решил да го покани у дома си.

Дюкянджиите нахълтаха боси във Вучовото кафене.

— Това се казва народен човек! — взе думата пръв Петър Чипия. — Сам си носи багажа!

— Прав си! — отвърна Цвятко Сарача. — Не е като народняшките министри, да им слугуват цял полк хора.

— И как тихичко стъпя, като мушичка! — додаде и Вучо.

— Аз нали ви казах, че няма да местят околията! — весело, но важно каза и току-що влезлият Орце Солунчето. — Ето че и самият министър ни идва на крака. Аз знаех, че ще дойде. Още като бях при него, ми обеща. Стар познат.

Обаче старшията Панайот с идването си прекъсна Орцевите хвалби.

— Е, Панайоте, къде остави министъра? — запитаха едновременно мнозина.

— В дранголника! — усмихнато отвърна Панайот, като си потриваше доволно ръцете.

— А! — ахнаха всички и го погледнаха въпросително.

— Че там ще го тикна, та няма да го поставя на началническия стол!

Чорапът бързо се разплете. Не бил никакъв министър, а международен апаш, заловен при кражба в експреса и свален на стипонската гара.

Орце Солунчето използува разказа на старшията, за да се измъкне незабелязано.

След малко надойдоха и чиновниците. Те се нахвърлиха върху старшията и го заплашиха с уволнение. Той обаче си плати спокойно кафето, усмихна се злорадо и излезе.

Мина седмица, а старшията все чакаше началника и държеше затворен министъра, като му даваше само по малко хляб и вода.

Сега вече на чиновниците правеше удоволствие да минават край околийското управление, където в надземния етаж, в тясната стаичка с железни решетки стоеше затворен „министърът“. Щом той се покажеше на прозорчето, те вдигаха бастуни и го ругаеха. Не можеха да му простят изпитаната тревога и унижение.

Но той ги гледаше с тъпо безразличие — не разбираше какво искат от него. Беше чужденец.

— Или е шваба, или е талианец, па даже и ингилиз може да е, но едно да знаете, не е русняк — каза чичо Мито.

— И аз така мисля, русняк не краде! — отвърна баща ми, чието русофилско чувство винаги е било силно.

Всички говореха против „министъра“, жените измислюваха какви ли не истории за него. Само Данчо бабин Сусин го жалеше. Вечер, когато улицата запустяваше, той се покатерваше като котка по стената, улавяше се за решетките на прозореца и свирваше. Министърът се показваше на прозорчето и Данчо пробутваше между железните пречки парче хляб и нещо друго. „Министърът“, брадясал, без яка, с изпито лице, се улавяше за решетките и безпомощен, но с преизпълнени от благодарност очи, гледаше дълго отдалечаващия се от него Данчо бабин Сусин.

Една вечер Данчо пак се покатери. Свирука, вика, но никой не се показа на решетките.

„Министърът“ беше откаран в София.