Гьончо Белев
Патилата на едно момче (4)

4
Домашни лекари

През моето детинство истинските лекари бяха рядкост. Затова пък имаше разни баби и баячи, които ги заместваха.

Щом някаква болка ме тръшнеше на постелята, мама се навеждаше над мене и съчувствено ме питаше:

— Сърцето ли те боли, сине?

Според анатомичните разбирания на майка ми онова, което ние знаем за стомах, тя го назоваваше чисто и просто сърце.

— Еленке — казваше тя на по-голямата ми сестра, — я изтърчи до баба си попадия и я доведи, че маминия ми Минко го боли сърцето.

Баба попадия беше вдовица. Макар и жена на свещеник, тя никога не лекуваше с четене на молитви. Нейният целебен метод се основаваше на практическия опит и тя си служеше с такива помощни средства, каквито й се намираха под ръка: масур, дръжка от метла, кърпа и други такива. Тя беше установила за себе и успяваше да внуши и на „пациентите“ си, че почти на всички болести причината е или „развитият“ пъп, или неправилното движение на кръвта. Ако не помогнеше масурът или метлата, с които „завиваше“ пъпа, тя веднага се заемаше да „узаптише“, т.е. да обуздае кръвта със своята шарена кърпа.

Свит на кравай, пищях от болка в стомаха. Но чуех ли тропота на бабиния попадиин бастун, веднага млъквах, предварително уверен в лечебните й способности.

— Мари Мино, какво му е на Минко? — ще попита тя съчувствено майка ми.

— Ами че пак сърцето го боли!

Ето и сега ми е пред очите как тупуркаше из стаята с подкованите си кундури. Тя беше сгърбена и се подпираше на бастуна си. Лицето й беше изорано от грижи, а черната й шамия я правеше да изглежда някак си тайнствена, малко злокобна дори, от което някой чужд човек би могъл да извади заключение, че тя е зла вещица. Ала баба попадия, напротив, беше добра, много добра. Топлият й глас, милувката на ръката й и сръчното виене на масура ми действуваха успокоително.

Един път, кой знае защо, тя не си послужи нито с масура, нито с метлата. Пъпът нямал „мешавина“ в болката ми.

— Мино, я ми дай една кърпа, че съм забравила моята. Детето е яло нещо зелено. От него ще му е прилошало на сърцето — отсече „домашната лекарка“, като продължаваше да държи ръката си на стомаха ми.

После с кърпата пристегна лявата ми ръка над самия лакът.

Аз се оставих с пълно доверие на нейните лечебни „процедури“. Щом пръстите ми засиняха, тя отвърза кърпата и започна да ме гали. Успокоен, аз съм заспал. Когато отворих очи след дълбокия сън, нямаше вече никаква следа от болката.

Но и на раните баба попадия беше майсторка. Какви ли лапи не правеше за тях. И от бурени не се отказваше: живовляк, подбел и кантарион винаги се намираха у нея.

Тате се държеше отрицателно към лечебните средства на баба попадия. Той смяташе, че тя със своята доброта и галене само ни залъгва, та ни се струва, че ни минава, и вярваше повече в лекарствата, които наподобяваха аптекарските.

Ако ме заболеше „сърце“ в негово присъствие, той строго отсичаше:

— Никаква попадия няма да викате! Аз ще потърся Юмера. — Той пък беше „лекарят“ на баща ми.

Турчинът Юмер беше нещо като аптекар. Неговата кошница, с която се разхождаше из чаршията, беше пълна със стъкълца, съдържащи разноцветни течности. Когато минеш край дюкяна ни, въздухът се напояваше с миризма на мента.

— И сега и ще му мине на детето Минко — биваха първите думи на Юмер.

Той капваше върху бучка захар няколко сълзички от едно шишенце с жълтеникава течност и натикваше с грубите си пръсти „благото“ в устата ми.

— Като чавче зяпа и това Минкото.

Схрусквах набързо захарта. От лекарството ми ставаше топло в стомаха, болките бързо минаваха и аз оздравявах.

— Е, и благо, и жежко, а, Минко? — се усмихваше Юмер Ментаджията, като бършеше с длани рунтавите си мустаци.

— Мина му, мина му — доволно казваше тате и добавяше: — Хайде отивай сега да играеш!

Тутакси изхвръквах като птичка от дюкяна.

Ала нито Юмеровата мента, нито масурите и кърпите на баба попадия, нито дори татевите плесници можеха да окажат педагогическо и лечебно въздействие върху особената болест, която беше взела у мене хронически характер. Аз продължавах всяка нощ да бълнувам и плаша мама. Тя, горката, се беше намерила в чудо. Всички опити да ме излекува от тази коварна болест отиваха напусто.

Веднаж тя се реши и ме поведе скришом от тате у „църната була“, която лекувала всички болести.

Когато влязохме с мама в пруста на нейната къща обхвана ме някакъв суеверен страх. Пък и цялата обстановка настройваше към това. Прустът нямаше никакъв прозорец. Той се осветяваше от огнището, в което, макар че беше лете, горяха няколко цепеници.

— Жива ли си, бабо Фатме? — извика мама.

— Жива съм, жива! — се чу дрезгав глас, който идеше от едно черно вълмо, свито встрани от огнището. Вълмото се размърда и оформи в сгърбена бабичка. Докато мама описваше болестта ми, кадъната вадеше от една торбичка живи скакалци и ги счукваше в пръстена паничка. През това време аз с любопитство, примесено със страх, разглеждах обстановката. По стените висяха низи от охлювови черупки, кокоши крака, сухи треви, а на една поличка за мой голям ужас беше поставен човешки череп.

— Главата ли гледаш, чоджум? Тя е на Абдул Хасан, мъжа ми. Него вашите обесиха. Ей с тия на̀ ръце — тя си показа костеливите китки — изрових гроба и му взех главата. Така ми заповяда аллах. И берекет версин, оттогава нищо лошо не ми се е случвало.

— Я, бабо, остави тия работи, ами виж болестта на детето! — каза мама, като се мъчеше да не гледа черепа.

— Та ти, чоджум, така, а, бълнуваш? — Старата кадъна втренчи в мене поглед, от който ме побиха тръпки. — Ще мине! Хайде, ханъм Мино, съблечи го!

Аз се уплаших и разтреперах. На мама й дожаля за мене и тя шепнешком ме зауспокоява, но тъй като вярваше, че булата ще ме излекува, започна въпреки това да ме съблича. А кадъната, без да ни обръща внимание, затършува из сандъка си, извади една черна верига и тръгна към мене. Аз стоях изправен съвсем гол и от страх треперех. Но това не й направи никакво впечатление, тя ме обви с веригата като с повой, като остави на свобода само краката ми. След като ми свърза и ръцете, тя загреба с лопатката жарава от огнището и я изсипа в средата на пруста. После заповяда на мама и мен да се обърнем гърбом към нея. През това време тя нещо мърмореше и търсеше по поличката.

— Хайде, кузум, обикаляй като на харман около огъня!

Обиколих три пъти. Веригата дрънчеше. На четвъртия път тя ми заповяда бързо да се обърна. Ужас! Църната була държеше в ръцете си черепа на Абдул Хасан, на който през очните дупки светеше огън. Изпищях и се строполих на земята.

Свестиха ме на двора.

След това „лекуване“ мене ме тресе цяла седмица.

— Да взема едно дърво, па да бия, да бия, та друг път хич да не помисляш за такива дивотии — се караше ядосан тате.

— Е, добре де, ама на̀, мина му! — се оправдаваше мама.

И наистина, след като оздравях от „лекуването“, престанах да бълнувам.