Гьончо Белев
Патилата на едно момче (46)

46
Бащинство

Имаше и зими, през които ние бяхме добре и всичко се намираше в къщи. Брашнарникът пълен, в двора камара от дърва, а в кочината грухтеше охранен шопар.

Мама биваше радостна и току повтаряше:

— Трайте си, деца, само живот и здраве ни трябва. Другото наспорил господ!

Зимата можеше да бъде люта, мъглата тежка, нощите тъмни, но това не ни плашеше. Ламаринената печка бумтеше като локомотив и ние, децата, наредени около софрата, ядяхме с такава охота, та чак ушите ни пращяха. През такива вечери лицето на тате се озаряваше от радост. Но за кратко. Защото свирнеше ли навън студеният вятър, той навъсваше вежди, клатеше глава и замислено казваше:

— Ние сме на топло, но тежко̀ и горко̀ на ония, които са без хляб и без дърва.

Той не мислеше само за нас.

— Хайде, деца — казваше той на другия ден, — занесете една торба брашно на Пандова Стоилка, че тя е вдовица, сиромахкиня, па и децата й са множко. А ти, Минко, после ще откараш кола дърва от нашите на баба си Кръстана, че и нейното тегло не е леко, внучета гледа, а няма мъжка ръка в къщи.

Баща ми беше състрадателен човек. Познаваше сиромашията и хорските страдания му тежаха като свои. И към животните беше жалостив. Щом дойдеше колач за шопара, той винаги бягаше от къщи. Не можеше да понася квиченето на животното.

— Откато съм го взела, кабил не е било кокошка да заколи — казваше мама на лелите ми, когато станеше дума за такова нещо.

Но добрите години бяха все пак рядкост в нашата къща. Оскъдицата натежаваше и напоследък доста много.

Ето и тази зима ни завари с малко брашно и почти без дърва. Дните минаваха, пари нямаше, а трябваше да се яде. Мама вече домете брашнарника и едвам измеси една пита. Малка беше, бързо се свърши.

Тате се загрижи. Вторачи поглед в печката, в която писукаха церови дърва, гледа̀ съсредоточено пред себе си, пъшка̀, мислѝ и пак въздъхна. Навън фучеше снежната виелица, промъкваше се през цепнатините на вратата и поръсваше пода с дребен като брашно сняг. Ние потрепервахме от студ. Никой не говореше. Всички замислени, се вслушвахме във виелицата. Но и тя фучеше на вълни, ту се усилваше, ту намаляваше. В един промеждутък на стихване изведнаж кучешко квичене прониза нощта.

— Ех, тежко̀ и горко̀ и на това куче! — каза тате, сякаш искаше да ни утеши, че ние все пак сме по-добре, поне на сушина.

В отсрещния празен двор още от есента се беше завъртяло едно мъничко куче, изоставено от кираджии. Докато беше само̀, все намираше храна, но щом се окучи, вече не можеше да скита, пазеше си кученцата. От това отслабна, стана кожа и кости. Аз от време на време му прехвърлях през оградата някоя коричка хляб, но това не беше достатъчно. Кученцата искаха мляко.

— Оня ден кутрето излезе много сарп. Да му се не надява човек! — Тате като че ли търсеше да ни залъже с нещо. Мислите му тегнеха.

— Защо? — попита мама, като си изтри сълзите с края на забрадката.

— Стига си плакала пък ти! Само натъжаваш децата! Ще му намеря утре колая и за хляб, и за дърва! — баща ми не можеше да понася сълзи.

— Е, нищо де, Божине. Дожаля ми нещо за мама, бог да я прости! Ти си разправяй за кутрето! — мама сякаш се оправдаваше.

— Едно куче, ама бая голямо, гризеше кой знае отгде задигнат кокал. Но пустото му кутре, щом го насети, прескочи оградата и веднага се спусна връз него. Боричкане, квичене, но малкото надви, грабна кокала.

— Майка! Кутретата не питат има ли мляко или не. Те искат да сучат — мама въздъхна и се загледа в загасващата печка.

— Право е! Живот… — тате не доизрече мисълта и… Вслуша се. Но това продължи само няколко мига. После скочи, грабна изправеното до вратата дърво и изхвръкна навън.

Мама изпищя, ние, децата, захленчихме и всички се турнахме към вратата. Но тя нещо се беше залостила мъчно се отвори. Мина време. Когато излязохме навън, снежната буря ни зашемети. Нищо не виждахме, след малко се чу пръхтене и крякане на птици. На няколко крачки от нас сред вече разредените снежинки, в средата на чаршията се очерта фигурата на тате. Той пухтеше и размахваше във въздуха едно дърво. После го хвърли, наведе се и затършува по калдъръма, но щом ни зърна, кресна:

— Прибирайте се вътре!

Когато се върна баща ми, мустаците му бяха заскрежени. Той хвърли до печката две едри яребици. Те бяха от ятото птици, заблудили се в снежната виелица.

Ние, децата, скачахме от радост. Предусещахме вкусната гозба.

Но тате блед, с оросено от пот чело, гледаше така, сякаш беше чужденец в къщи. Не каза нито дума за яребиците.

Сега едвам разбирам мъката на баща ми.

Той беше жалостив човек и не за удоволствие беше убил птиците. Но както у кутрето-майка, така и у него тази вечер беше надвил инстинктът, бащиният инстинкт.