Гьончо Белев
Патилата на едно момче (39)

39
Гренадирско сърце

В Стипоне пак се заговори за преместване на околията. Пак се надигна озлоблението срещу самоковци.

— Разбрахме, че всичко става за тяхна угода — каза Мито Ачкакански, който беше ходил с депутацията в София, за да молят да не се закрива околията.

— Докато владеят боровата гора, все те ще имат преднина.

— Така е! Князът щял да си прави дворец.

Но скоро работата се обърна. Причината бяха пак самоковци. Не отстъпвали гората. Околията си остана в Стипоне.

Щом учрежденията отново заработиха, народът се успокои.

Но скоро друго събитие развълнува стипончани — една сутрин цялото поле побеля от войнишки палатки. Всички ахнаха.

— Сега пък на мене благодарете. С един големец наредихме тази работа — се хвалеше Стою Пазарджиклията, който напоследък наистина беше ходил в София.

— Какво? — изфъфли пияният Анго.

— Тѐ такова, шарено. Кьорав ли беше отзарана, та не видя палатките на полето? Местният самоковски полк в Стипоне!

Наистина Стоювите приказки излязоха верни. Още на другия ден едни от войниците започнаха да копаят пръст, други караха вода с бурета, а трети със запретнати крачоли месеха с крака калта и до обяд кирпичите бяха наредени за сушене.

Вече беше определено и място за казармата. Военните се бяха спрели на мерата до „Върбетата“.

Радостта беше неописуема. Всеки се надяваше на нов живот, особено търговците и еснафите.

— Джиро, джиро ще падне! — потриваше ръце Орце Солунчето.

И тате се надяваше да си оправи сметките с оставането на полка в Стипоне.

Ние децата също се радвахме на войниците. Киснехме по цял ден при тях и охотно ядяхме от тяхната чорба. Най-силно впечатление ни правеха пушките. Но не ни даваха да ги пипаме, пък и не смеехме. Само Данчо бабин Сусин беше успял да се сдобие с няколко гилзи, с които свиреше като локомотив.

— От утре ще караш с каруцата пясък на гарата! Аз говорих с надзирателя — ми каза един ден тате.

Изчесах Дорчо и му изтрих очите със зелени листа. Като свърших, дръпнах му ушите и той изцвили.

На другия ден се залових вече за работа. Избрах чист пясък, без никаква тиня и го закарах на гарата.

— Хубаво, ама малко товариш — ми каза надзирателят.

— Не съм виновен. Каруцата не е по мярка на Дорчо. Той е голям, а тя малка — отвърнах аз.

Веднаж тъкмо изкарах на шосето натоварената каруца и откъм гарата се зададоха войници, които начело с музиката маршируваха в строй.

Моето сърце трепна, а ушите на Дорчо щръкнаха. Той завдига високо крака и замарширува. Стръките на каруцата се вдигнаха и предните колела увиснаха във въздуха.

— Този кон е служил в артилерията — каза един офицер на другаря си. — Откъде сте го купили, бе момче? — се обърна той към мене.

— От Пловдив — гордо отвърнах аз.

Войниците отминаха. Когато се обърнах, каруцата беше празна.

Музиката беше раздвижила гренадирското сърце на Дорчо и той за миг се беше почувствувал отново артилерийски кон, когато е карал топ, а не пясък!