Гьончо Белев
Патилата на едно момче (25)

25
Англи и бури

След представлението Стипоне се оживи. В дюкяните, кръчмите и кафенетата се говореше само за „Диоген“ и „Левски“. Стипончани се настървиха и искаха още представления. Това окуражи Павел колар Петков и след няколко дни той замина за София.

Не се мина и седмица и той се върна придружен от един гражданин, който стовари в училището няколко сандъка.

— Сега ще видите новото чудо на науката, магически фенер! — каза важно Павел пред насъбралите се в бозаджийницата хора.

И наистина до вечерта още чужденецът закова бяло платно на една от стените на голямата училищна стая.

— Готово! — извика Павел. — От осем часа почва представлението!

Стипончани плащаха по два гроша за жълто парченце хартия и влизаха в училищната стая.

Стаята се напълни, осветлението угасна и над главите на публиката се плъзнаха сноп лъчи. Те идваха от примитивния кинематографически апарат, който гражданинът беше поставил на издигнат дъсчен балкон над вратата.

Апаратът забръмча и на четвъртитото бяло платно се появиха няколко крави, които спокойно пасяха.

Гласът на оператора изгърмя:

— Швейцарски пейзаж! Крави!

— Живи! — се чуха гласове.

Ръкопляскания.

Операторът пак се обади:

— Един младеж се къпе в океана!

Апаратът пак забръмча и от бялото платно срещу публиката застрашително тръгна влак. Жената на Цвятко Сарача изпищя уплашено. В салона настъпи суматоха.

— Моля тишина! — строго извика операторът. — Грешка е станало! Пардон! Пфу, пфу, пфу! Влакът пристига в Лондон!

Чак след това се яви и младежът, който щеше да се къпе в океана.

— Младежът се съблича!

Една след друга дрехите бяха свалени и хвърлени върху морския пясък.

— Той е гол!

Обяснението беше излишно, жените и без това замърмориха.

— Той се хвърля във водата!

— Брей, дали няма да се удави! — чу се глас от публиката.

Но младежът заплува свободно и ние от първия ред снишихме глави, за да не ни изпръска с вода.

Платното се изгуби в тъмнината.

— Океана! Океана! — се чуха гласове.

— Това не е обикновено представление! Тук няма бис! Сега ще видите Англо-бурската война! — продължи операторът и пусна снопа светлина.

— Ура-а! — извикаха някои.

Тази война беше известна на стипончани. Всички съчувствуваха на бурите, които се биеха срещу англичаните, за да запазят своята независимост. Дори ние, децата, играехме на англи и бури. А в Стоювата кръчма имаше и картина.

Сраженията на екрана почнаха. Бурите пълзяха по скали и стреляха срещу англичаните, които залягаха, отстъпваха и пак настъпваха. А през това време падаха хора и умираха.

— Пат, пат, пат! Чат, чат, чат! — имитираше стрелбата операторът.

Публиката седеше като закована. Само от време на време се чуваше някоя въздишка.

Сраженията продължаваха с още по-голямо ожесточение. Най-после бурите победиха.

— Браво-о! Ура-а! — закряска възторжено публиката, която беше изцяло на страната на бурите.

Лампите светнаха. Публиката си тръгна.

— Много пък знаят това вашите хора! — каза операторът на Павел колар Петков, когато заприбира багажа си.

— Знаем, я! — сопнато отвърна калфата Манаси, който чу тия думи. — Много добре знаем какво искаха англите и какво искаха бурите!

— Вярвам, вярвам! Само че се повреди картината, в която побеждават англичаните.

— Това не е вярно! — възмутено възрази Манаси.

— Е, добре де, няма да се караме за коварния Албион! — примирително каза операторът и се качи на колата върху сандъците.

Никой в Стипоне нито вярваше, че могат да бъдат надвити бурите, нито пък искаше това.