Гьончо Белев
Патилата на едно момче (22)

22
Наказан

Все ми се искаше да вляза в бостана на Колчо Терзията, но не се решавах. А пък хубави бяха пустите му царевици — листата им зажълтели, зърната на мамулите млечни, само като ги гледаш, да ти се прияде!

Обиколих отвсякъде трънената ограда и като открих удобно за прехвърляне място, изкачих се на крушата, за да видя дали няма някой наблизо.

От крушата се виждаше чак до гарата. Там маневрираше локомотив, из чийто комин излизаше гъст пушек. Горещината беше заседнала над стипонското поле. Следобедното слънце силно журеше, а под сливака при ергишето пладнуваше стадо. Тишина. Не се чуваше дори птичи глас.

След като се уверих, че няма кой да ме види, аз се смъкнах от крушата и внимателно прескочих оградата.

Озърнах се. Нямаше време за губене. Нахвърлих се върху царевицата, откъснах няколко мамула и мислех да си тръгвам, но се сетих за Данчо и другите приятели, които ще ме упрекнат, ако не им занеса, и накъсах повечко. После ги натъпках под ризата, в джебовете и в ръкавите на палтото, което прехвърлих през рамо като дисаги.

Натоварен добре, аз си тръгнах, но още нестигнал оградата, нещо префуча над главата ми и тупна наблизо. Беше камък.

— Стой, не мърдай! — чух гласа на Колчо Терзията, който неочаквано се изправи пред мен, сякаш беше изскочил от земята.

Докато се опомня, той ме сграбчи с едната си ръка, а с другата бръкна в пояса си, извади револвер и гръмна във въздуха.

Краката ми се подкосиха и аз заплаках с глас.

— Какво има, бе Колчо? — се обади пъдарят от пътя.

— Хайдук!

— Слушай, бе дете, ти не знаеш ли, че това е кражба, че нарушаваш закона? — почна да ме мъмри пъдарят.

— Какво му четеш евангелие! Няма да го оправиш. То джинсът му е такъв — ме ругаеше този, който си беше прехвърлил имота на жена си, за да накара тате да му плаща задълженията.

— Е какво да го правим, Колчо?

— Не знам! Ти си власт, ти ще кажеш!

— Да му простиш сега, дете е, пък ако втори път направи такова нещо, ще му наложим тежко наказание! — отсъди съчувствено пъдарят.

— Не! — изкряска Колчо и ми зашлеви плесница. — Ще обелим царевиците, ще ги сплетем на гердан и ще му вържем назад ръцете. После той пред тебе, ти след него и право в общината за акт. Нека видят хората какъв е синът на Божин!

Първото наказание се приложи. С царевичен гердан на шия и с вързани назад ръце тръгнах пред пъдаря.

— А бе, дете, защо крадеш чужда царевица, та хем за тебе лошо, хем мене разкарваш, пък и баща си срамиш. Ами ако те вкараме в затвора? Я се виж на какво приличаш!

— На Левски! — се сопнах аз.

— Глупости! На Левски!

— На Левски я! Аз съм апостол!

— Е, като си апостол, какво е това около шията ти? — ядосано каза пъдарят.

— Верига! — троснато отвърнах аз.

Пъдарят замълча. Изглежда, че смяташе за излишно да спори с мене. Пък и аз започнах да размислям. Думите на пъдаря, че срамя баща си, ме доста засегнаха.

С влизането в Стипоне смелостта ми окончателно се изпари. Почнах да чувам подигравки и дюдюкания. Но ние не се отбихме в общината.

— Върви напред! — ми заповяда пъдарят.

Щом стигнахме до нашия дюкян, той ме дръпна за рамото и ме спря.

— Бае Божине, не е моя вината. Колчо Терзията ми заповяда да го откарам в общината, но ние с тебе сме стари приятели, оставям на теб да го съдиш.

Пъдарят свали от шията ми гердана с царевицата, преметна го през рамо и си отиде.

— А бе, как можа да сториш такова нещо! — неочаквано меко започна да ме съди тате.

— Ама бае Колчо… — замънках аз.

Но името Колчо даде обратен резултат. Тате избухна, грабна аршина и ме зашиба с него. Разбрах какво го толкова оскърби.