Гьончо Белев
Патилата на едно момче (41)

41
Един вид търговия с въздух

И от войниците не излезе нищо. Копаха пръст, правиха кирпичи, размерваха мерата, но една сутрин свирна тръбата и палатките бяха събрани. Войниците си заминаха пак под строй за Самоков. Стипончани останаха разочаровани. Надеждите им рухнаха.

— Аз нали ти казах, Мито, че докато самоковци имат тая гора, все техният глас ще се чува — каза тате, като се мъчеше да прикрие разочарованието си.

— Късметлии хора! Чудя се само защо упорствуваха отначало.

— Значи местенето на полка било само игра. Сега са отстъпили. Ще строи дворец князът.

— Страх ме е, може пак да ни вземат и околията.

Наистина тия думи на чичо Мито се сбъднаха — след известно време преместиха околията.

Когато заминаваха колите, на които бяха натоварени архивите на учрежденията, чаршията беше украсена с черни знамена като за погребение. Това стана по съвета на Орце Солунчето. Беше тъжно, някои дори плачеха.

Стипоне опустя. Настъпи отчаяние. Но това отново събуди противодействие у тате. Той кроеше планове за нова работа.

— Чу ли новината? — запита един ден той Мито Ачкакански.

— Каква новина, бе Божине?

— Дошли са италианци. Ще правят железен мост под гарата.

— Е, слава богу, много-малко, все ще тръгне алъш-веришът.

И действително една вечер около петдесетина души италианци минаха по чаршията и до вечерта изпонапълниха кръчмите.

Щом ги видя, тате веднага потърси Мито Ачкакански.

— Слушай, Мито, италианците умират за жаби и костенурки.

— А бе, жаби колкото щеш, ама костенурки няма по нашите места.

— И на това ще му намерим колая. Реших да отскоча до Пловдив и да докарам оттам един вагон от тия животни. Но за тая работа трябват пари. Ако имаш, дай ми назаем. — Тате като никога търсеше заем, без да се чувствува унизен. Той беше убеден, че ще спечели от новата търговия.

— Лесна работа! — чичо Мито развърза кесията си и отброи десет наполеона.

Баща ми замина за Пловдив, бави се там няколко дни и пристигна с вагон костенурки.

— Готово! — извика стрелочникът и скъса пломбата на вагона, който с мъка бяхме изтикали пред самата рампа.

Костенурките се бяха струпали на куп и не мърдаха.

Тате и чичо Мито почнаха с вили да гребат и изхвърлят навън животните.

Щом костенурките се почувствуваха на земята, показаха глави, проточиха шии и плъзнаха на различни страни. Ние, децата, тичахме по тях и се мъчехме с греблата да ги съберем пак накуп, но те упорствуваха и въпреки нашите усилия за кратко време успяха да се пръснат и изпокрият из буренака. Докато дойдат колите, на площадката бяха останали съвсем малко костенурки.

— Пощуряла гад, брей, каква беля ми стори! — челото на тате беше оросено с пот.

— Ти да си жив, Божине! Това не е занаят! — чичо Мито се мъчеше да го утеши.

Тате загуби наполеоните. Останалите костенурки продаде на безценица на Стою Пазарджиклията.

— Нане Божин съвсем е пощурял! — каза подигравателно на другия ден Петър Чипия пред Вучовото кафене.

— Прав си! — потвърди Колчо Терзията. — Костенурките са един вид търговия с въздух.

Тате, по адрес на когото се правеха тези подмятания, побледня, но се престори, че не ги чу.