Гьончо Белев
Патилата на едно момче (33)

33
Шапката на Еленка

— Я си дай свидетелството, Еленке, да видя дали минаваш! — каза тате, като взе от сестра ми училищното свидетелство, поразгледа го и после го даде на мен да прочета бележките.

— Български — 2, аритметика — 2, геометрия — 2. И по-надолу две и все две. — Еленка се разплака, аз спрях да чета.

— Продължавай! — заповяда тате.

— Богослужение — 3, рисуване — 3, ръкоделие — 5, пеене — 5 и гимнастика — 6.

След двете петорки и шесторката настъпи обрат. Еленка плесна с ръце и почна да скача от радост.

— Няма какво да лудуваш. Не си заслужила. Ще те дам да учиш занаят.

На есента той отведе Еленка в София.

За Коледа сестра ми не си дойде в Стипоне. Мама се разтревожи, а тате беше доволен. Той получи писмо от своя приятел, у когото живееше сестра ми, с което му обясняваше, че Еленка трябвало да остане за празниците, защото господарката й, негова позната шивачка, имала много работа. Така щяла да научи по-добре занаята.

Зимата мина.

Пред Великден от Еленка се получи писмо.

Тате веднага взе парчето хартия от мамините ръце и ми го даде да го прочета. Сестра ми се хвалеше, че била добре и получавала вече по пет лева седмично. Щяла да си дойде, щом привършели великденската работа.

Ние с брат ми се зарадвахме и започнахме с нетърпение да очакваме деня, в който тя ще пристигне, като, разбира се, очаквахме да ни донесе подаръци.

Представях си нейното завръщане. Ето ние сме на гарата, чакаме влака. Той се задава, спира. Еленка скача от вагона и — право към нас с подаръците.

Най-после дойде и желаният ден.

Два часа преди пристигането на влака аз и брат ми бяхме вече на гарата. Мама дойде по-късно, а тате остана в дюкяна, защото си имаше работа.

Влакът пристигна, но от никой вагон не се показа Еленка. Страшно разочарование.

— Мамо, мамо! — чу се изведнъж гласът на сестра ми.

Но чудна работа, тя никъде не се виждаше.

— Мамо! — се извика сега вече по-отблизо и пред нас се изправи Еленка, но не нашата Еленка, а друга, софийска. Тя беше в шарена басмена рокля, а на главата си вместо забрадка носеше капела като съдийката.

— Мари, какво е това чудо на главата ти, Еленке? — ужасено попита мама.

— Какво чудо? В София хората не ходят със забрадки. Там дамите носят шапки — някак си надменно отвърна софийската Еленка.

Обаче на нас това не направи очакваното впечатление. Капелата ни дразнеше, тя ни се виждаше нещо съвсем извън нормалния ред на нещата. Затова ние с брат ми веднага изтичахме към дюкяна и право при тате. Разревахме се и занареждахме като за умряло. Струваше ни се, че сме станали за присмех на цялото Стипоне.

След малко пристигнаха мама и Еленка.

— Какви са тия маймунджилъци? — ги посрещна баща ми и дръпна капелата от главата на сестра ми. Сламата се раздроби в ръцете му.

Ние бяхме удовлетворени, но сестра ми плака цяла седмица. Обаче в края на краищата и тя се примири, турна си забрадката и кенарлията риза. Стана пак нашата предишна Еленка.