Гьончо Белев
Патилата на едно момче (30)

30
Селско тесто

В Стипоне хората се деляха на групи и махали. Земеделците повечето живееха в покрайнините, еснафите и чиновниците — в чаршията и около черквата. Дюкянджиите се държеха малко нависоко, а чиновниците — о, те бяха убедени, че са направени от по-друго тесто. Отношението им към хората от околните села, които идваха петъчен ден на пазар, беше повечето надменно. Наричаха ги „селско тесто“. Понякога дори и калфите се подиграваха и устройваха разни шеги с тях.

Щом Петър Чипия излезе в петъчен ден от кундурджийницата си, неговите калфи веднага нагласяваха „играта“.

Забождаха отдолу под възглавницата, предназначена за сядане на клиентите, една голяма игла, вдяната с дълъг обущарски конец, приспособена така, че при потегляне да се изправи с върха нагоре и да убоде седналия на стола човек. Конецът биваше прокаран под „пангото“, обущарската маса, така, че да не се вижда. Единият калфа улавяше края му и се правеше на зает с някаква работа, например отброяване на дървените клечки от тенекиената кутия, а другият в това време се изправяше до вратата в очакване на жертвата.

— Ей, байо, ела да те питам нещо! — викна калфата на един минаващ по чаршията селянин.

— Няма да купувам кундури — отвърна селянинът, който стискаше в ръцете си гърне с масло.

— Не те викам за това. Искам да купя маслото — възрази сериозно калфата.

Доверчивият селянин влезе в дюкяна и седна на посочения му стол.

— А! — скочи като ужилен от оса той.

Калфата беше дръпнал конеца. Със забита в задника игла селянинът изхвръкна от дюкяна, като повлече след себе си и конеца.

Калфите също изскочиха навън и се запревиваха от смях.

Чираците пък на Юрук Димо, за да не паднат по-долу, измислиха друга подигравка. Увиха в халваджийска хартия едно шило така, че да заприлича на фишек, пълен с монети. Те го оставиха на улицата, покриха с прах конеца, с който го бяха завързали, и скрити в дюкяна, държаха края му.

Жертвата беше пак селянин. Щом забеляза фишека, той почна да се озърта и като се увери, че никой не го следи, бързо се наведе да го грабне.

— Уа-а! — му подвикнаха калфите и опнаха конеца.

Сега вече дойде ред и на Колчо Терзиевите калфи.

Щом по-старият от тях видя, че пред шивачницата са се събрали повече селяни, той излезе навън, устреми поглед към чичо Митовата стряха и почна да вика:

— Ей, махай се от керемидите, бе! Ще ги строшиш!

Всички погледнаха нагоре. Смехът на стоящите пред дюкяните калфи даде на селяните да разберат, че това беше шега.

Един петъчен ден по чаршията се разхождаше селянин, който, кой знае защо, си беше притиснал лактите до гърдите и с неподвижно протегнати напред ръце се взираше във фирмите.

Изведнаж от кундурджийницата на Петър Чипия изскочи единият калфа и заприказва със селянина.

— Кундури ли търсиш?

— Отдека па разбра? — усмихнато отвърна селянинът.

— По очите. Влизай в дюкяна! Имаме всякаква стока.

Селянинът влезе, но продължаваше да държи ръцете си в същото положение.

— Да не те болят нещо ръцете? — с престорено съчувствие запита калфата.

— Тцъ! — цъкна в отговор селянинът.

— Е, тогава защо си държиш така ръцете?

— Земал съм мяра за кундури на жената! — отвърна селянинът и накара калфата да премери няколко чифта женски обувки по разстоянието между ръцете му.

— Нямате по мярата на жената.

Но калфата излезе съобразителен. Дръпна една обувка от поличката, втикна я в ръчната мярка на селянина, притисна му ловко ръцете и викна:

— Тия стават! Хайде честито!

Селянинът не се досети. Плати.

— Откъде си ти, байно? — попита калфата.

— От Кутрахци.

Калфата се усмихна. Това село беше на три часа от Стипоне.

— Та значи ти цял ден си държал така ръцете?

— Ами какво да правя, като нямаме дома конец — отвърна примирено селянинът, сложи кундурите в торбата и излезе от дюкяна.

— Селско тесто — каза старият калфа и смигна към другите.