Гьончо Белев
Патилата на едно момче (37)

37
Мутовото магаре

Снегът се беше вече отдавна стопил, но над стипонския герен още лудуваше студеният мартенски вятър. Всички бяхме яхнали на голо конете и трепетно очаквахме командата на Данчо бабин Сусин. Докато другите коне мируваха, и моят дръглив Дорчо беше кротък. Но още ненасладил се на своето високо надмощие (другите кончета бяха дребни), едно от тях внезапно изцвили. Последваха го и другите. И Дорчо не остана назад. Той вирна глава, наостри уши и като бивш артилерийски кон, започна да рови земята с копита. Беше надушил, че става нещо.

— Раз-два, три-и-и! — прозвуча командата на Данчо.

Всички пуснахме конете в бяг. Отначало Дорчо бягаше тръс, но щом усети, че другите коне са наблизо, загалопира и избяга напред. Парчета пръст хвърчаха около мене. С притиснати колене и разперени ръце аз виках от радост. Тържествувах. Бях изпреварил всички.

Но след този кратък успех нещастието не закъсня. Дорчо се препъна, спъна колена и зарови глава в земята. Аз полетях напред, преобърнах се и паднах. Но излязох юнак, бързо се изправих на краката си и гузно се заозъртах. Другите „конници“ вече ме настигаха. Дорчо беше изопнал шия и тежко дишаше. Погледът ми отскочи встрани. Мутовото магаре спокойно си зобаше от царския трън. Без много да му мисля, изтичах до него, бързо го възседнах, притиснах колене и го смуших с пирона, който винаги носех в джеба си. Магарето излезе благоразумно, заситни, после се хвърли в галоп и аз отново взех преднина. Но и този бяг не продължи много. Пред една вадичка магарето се стъписа, заби предните си крака в земята и — ни крачка напред. Смуших го с гвоздея, но то вместо да прескочи вадата, сниши глава и със задните си крака почна ритмично да хвърля текмета. „Конницата“ префуча край мене, а аз все още се мъчех да запазя равновесие. Но не успях. Залюлявах се ту на едната, ту на другата страна и най-сетне паднах напред. Докато се изправя, магарето се извърна, ритна ме с копитото по бузата, изрева и побягна. Аз лежах ранен. Кръвта зашуртя надолу по лицето ми. Пред мене мартенският вятър гонеше изскубнатите от конските копита тръни. През ума ми минаха заучените в училище Ботеви стихове: „Вихрите гонят тръне в полето…“ Но болката надви, притъмня ми и аз потънах в някаква пропаст.

Когато се свестих, кръвта още течеше от разцепената ми буза. Но нямаше, разбира се, никакви „самодиви в бяла премяна“…

Магарето се беше закротило сред едноименните си тръни, от „конницата“ нямаше нито следа, а изправеният на крака Дорчо скубеше оскъдния троскот и нехаеше за моята „поругана чест“.

* * *

Мутовото магаре увековечи копитото си върху моята буза — аз останах с белег от ритника. Това не ми даваше спокойствие. Мъчех се да измисля някакво особено отмъщение, но нищо не ми идваше на ум.

— Гледай си кефа, ще му платим на магарето така, че ще ни помни, докато е живо — ме утешаваше Данчо бабин Сусин.

— Е, кога? — попитах нетърпеливо аз.

— Веднага, щом искаш! Иди размени яйца за ракия, пък аз ще взема хляб и право на герена.

Направих, каквото ми поръча Данчо.

Теренът беше пуст. Само Мутовото магаре пасеше сред трънака. Пристигна и Данчо. Без да губи време, веднага му нахлузи оглавника и втикна края му в ръцете ми.

— Дръж го накъсо!

След това направи топчета от хляб, поля ги с ракия и започна да ги турга в устата на магарето, което отначало неохотно ги поглъщаше.

— За днеска му стига! Утре пак!

След няколко дни магарето толкова свикна с тия хлебни топчета, че щом ни видеше, затичваше се към нас и почваше да души шишето с ракията.

— Всичко е наред! Утре ще го закараме у вас. Чудо представление ще стане!

На другия ден Мутовото магаре беше в нашия двор. Данчо му сипа вече направо в паничка разредена с вода ракия и то я изпи до дъно. След това изпръхтя с ноздрите си като стар пияница.

— Готово! — извика Данчо. — Сега ще го избутаме на чаршията и ще му пуснем конски мухи. — Той ми показа кибритена кутия, пълна с такива мухи.

Магарето беше вече пияно. Едвам го изкарахме навън. То залиташе ту на едната, ту на другата страна. Дюкянджиите наизлизаха да видят какво става. За усилване на ефекта Данчо му пусна конските мухи под опашката. То започна да рита, изрева, колкото му глас държеше, завъртя се в кръг и се строполи на земята. Хората се запревиваха от смях.

— Язък за катехизиса, дето го учиш в училище! — ме смъмра тате, като ми залепи неизбежната плесница. — Никога да не мъчиш животно. То не знае да говори. Грехота е!