Гьончо Белев
Патилата на едно момче (3)

3
Приказки за миналото

За историческите и други събития из миналото най-добре ни осведомяваха бабите. Особено сладкодумна беше баба Тана. Срещу неделя тя винаги идваше да спи у нас. Макар и сгърбена от старост, без нито един зъб в устата, с лице набраздено от бръчки, бузи хлътнали, коси редки и съвсем бели, почти окапали вежди и мътни като на бозайниче очи, баба Тана беше много разговорлива и самоуверена.

Зимно време. Навън фучи снежна виелица, а баба, седнала на козяка до бумтящата печка, е прегърнала кокалестите си колене и така се е притиснала до тях, че човек би я помислил за купчина натрупани дрехи. Но щом усетеше, че ние децата сме я обкръжили, купчината се размърдваше и ние зяпвахме в устата й.

Баба Тана като никога друг път през седмицата сега не заплете, а направо почна приказките, които за нас малките бяха жива действителност.

— Чумата ли? А-а, тя е страшна напаст, миличките ми! Никому господ да не дава да я срещне! — баба Тана бързо се прекръсти, после замижа и се унесе по нещо далечно.

Тя не обичаше да я прекъсваме и затова ние с трепет очаквахме сама да отвори очи и продължи разказа си.

— Една нощ по Илинден кучетата изведнаж завиха на умряло. Аз тогава бях още мъничка. Тате скочи от постелята и отърча към хармана. И докато разберем що става, той извика: „Олеле, чумата ме утрепа!“ А ние, ни живи, ни умрели, побягнахме през задния вратник, па през градината, през дворища, та на хорището. Отвсякъде се чуваше само плач и олелия. Всичко живо бягаше към гората.

— Ами ти, бабо, видя ли чумата? — ужасени я запитахме ние.

— Па видях я, зер! Тя замахна да ме удари с кривака си, но аз се сгърбих и тя ме отмина.

— Е каква беше?

— Каква беше ли? Една голяма, голяма като биволица таралежка, която с кривака си удряше и мореше де кого настигне.

След такъв разказ нямаше спане. Чумата ни се явяваше, душеше ни и мама по цяла нощ не мигваше от нашите пъшкания и скимтежи. Тя се ядосваше, че баба ни разправя страшни неща, ала не смееше, види се, да й каже нещо.

Друга вечер. Печката пак бумтеше. Баба Тана пак беше у нас. Този път тя разказваше как турчинът воювал със сърбина.

— Много сербез бяха това турците, когато тръгнаха срещу сърбина! Сѐ на коне, църни като сажди и с щръкнали напред зъби. Но сърбинът излезе по-юначен от тях. Не се мина и месец и зебеците, турчулята де, бягаха на тумби. На всеки от тях устата бяха заключени с катанец.

— Че защо, бе бабо?

— Да не лъжат султана, че сърбинът е страхлив! — и за да тури край на този разказ, тя обърна приказката.

— И за Лъвски знам!

— За Левски! — бързо я поправихме ние и пак наострихме уши.

— Ние го знаехме Лъвски! Той идва една нощ и в Стипоне. Искаше да отседне у хаджи Станьо, че се познавали отнякъде, ама той го изпъди и в очите му се закани, че ако се не махне, щял да го обади на турчина.

Разказът за Левски ни потискаше. С насълзени очи поглеждахме портрета на Апостола, окачен на насрещната стена, и ни се струваше, че ни гледа изобличително със соколските си очи. Баба ми имаше особени чувства към него и затова му беше окачила лика на видно място.