Гьончо Белев
Патилата на едно момче (5)

5
Педагогът

Пенчо Стамов беше стар педагог, най-ярък представител на училищната практика да се насаждат у децата знания само с помощта на „дървения господ“, както той наричаше пръчката, която винаги държеше в ръката си.

Още от първолаче му взех страха. Щом ме наближеше, краката ми се разтреперваха.

— Не се плаши, не съм мечка стръвница, та да те изям! — ми скръцваше със зъби той, щом несигурно засричах азбуката.

Но това „успокоение“ съвсем не можеше да изпълни своето предназначение — учителят ми се струваше много по-страшен от истинската мечка, която бях виждал да разиграват влашките цигани. В сравнение с него тя беше кротко и послушно животно, което никому не правеше зло.

Но по някой път този учител се мъчеше да бъде и добър към мене. Разбира се, не за дълго. Това не беше в неговия нрав.

— Хайде, Минко — със студена усмивка започваше той, — кажи ми коя е тази буква! — и посочваше с „дървения господ“ някоя от нечетливо написаните от него с тебешир на черната дъска букви.

От страх почти винаги сбърквах.

Фрас! — стоварваше се „дървеният господ“ върху главата ми.

— Марш на чина! От тебе човек няма да стане!

Аз въздъхвах облекчено, че за този път вече съм се отървал, и побързах да се скрия на задния чин. Мисълта, че през този ден няма вече да ме вдига, успокояваше дори и болката от удара.

Никой не се учуди, когато останах да повтарям първо отделение.