Гьончо Белев
Патилата на едно момче (1)

1
Нашето семейство

Тате беше кожухар. За него иглата беше всичко. На нея той възлагаше своите надежди. И наистина, кратковременното си добруване той дължеше на този малък инструмент.

Баща ми никога не забравяше своя произход.

— Ако не беше тая игла — той някак си енергично я показваше стисната между двата си пръста, — аз щях още да паса свинете в Кремиковци.

До двадесетгодишната си възраст тате наистина е пасъл хорските свине. Но едно лято гърлицата така свирепо обхванала стадото, че той останал да стърчи сам сред попадалите от болестта животни. Изходът от това положение бил само един: да захвърли кривака и право в София.

— Късмет съм имал — често ровеше в спомените си той, — едвам стигнах там и ето ме пред „Хаджимановия“ мост у устабашията Величко. От дума на дума хареса ме човекът и ме взе хем като ратай, хем да ме учи на кожухарлък. Ама мерак имах към занаята. На третия Димитровден бях вече истински майстор.

Оттук тате започнал гурбетчилък и Априлското въстание го сварва в Голяма Раковица.

— Това село и сега ми е черно — казваше понякога той. — Турците като бесни налетяха върху него. Затвориха що имаше живо в черковата и докато разберем какво става, кланетата почнаха. Пред очите ми, деца, съсякоха чичо ви Петър.

При спомена за тоя чичо тате спираше да говори, ставаше и излизаше от дюкяна. Още му беше жал за него.

Тогава баща ми по чудо се спасил от турците. Покатерил се по иконостаса и с животинска сила успял да изкърти железата на прозорчето в олтара. Така се изтръгнал от ножа.

След Освобождението той скитал по разни краища на България, докато един ден изпаднал в Стипоне, селище в средногорската котловина.

Мама! Нейният образ, който дълбоко се е врязал в паметта ми, не е нито жизнен, нито щастлив.

Несполуките често спохождаха нашия дом и от тях най-често страдаше мама. Тя като че ли поемаше върху себе си грижите на всички ни.

Спомням си например времето, когато ние децата, легнали напреко на тесния креват, сплетени като водорасли, цяла нощ търсехме място, за да си проснем краката. Отдавна се беше съмнало, но ние като Самуиловите войници тънехме в мрачина. Всички страдахме от очебол. Тази болест здраво слепва очите. Тъмнината ни мъчеше, тя сякаш ме душеше и аз почвах да скимтя.

— Трай си, маминото, сега ще ти светне — чувах топлия глас на мама. С мокра кърпа тя триеше клепачите ми. Студеното успокояваше. Бавно проглеждах. Виждах над мене надвесена мама. Тя беше разбрадена, а двете й сплитки коси, отметнати назад, гъделичкаха голите ми ръце. През полуразтворената й риза се забелязваше мършавата й кожа, през която прозираха ребрата й.

Мама! Лице изпито, нос удължен, чело набръчкано, устни засъхнали, а под извитите черни вежди две тъмни, уморени и дълбоки като кладенец очи.

— Нали ти олекна, мами? — питаше тя с мек, измъчен глас.

Това е образът, който се е запечатил в паметта ми и винаги, когато си го спомня, нещо засяда в гърлото ми. Нищо не може да го заличи. И колкото повече минават годините, толкова по-често се изправя той пред мене.