Гьончо Белев
Патилата на едно момче (13)

13
Орцето

Тази година тате продаде на добра цена кожите в Пловдив.

Това познахме по подаръците, които ни донесе оттам, и по думите, отправени към мама:

— Мино, през другата седмица ще се местим в голямата къща.

Това означаваше, че материалното ни положение се беше подобрило, че се възмогваме. Значи никой вече не ще може да подмята зад гърба ни, че приставът ще продава стоката на нане Божин.

Преместването ни стана бързо, тъй като съдията, който живееше в голямата къща, си замина, а новият беше ерген.

Ние децата много обичахме тези премествания. Те бяха събитие, което ни вълнуваше, а освен това при вдигането на сандъците почти винаги си намирахме по някое петаче.

Една вечер, наскоро след това, когато ние сънливо очаквахме да си дойде тате за вечеря, изведнаж на двора блесна светлина — тате, както никога през лятото, се връщаше с фенер.

— Баща ви води гост — пошепна мама.

Наистина с тате вървеше един двадесет и две-три годишен мъж, слаб и много мургав. Потурите му не бяха с опънати дъна, стипонски, а торбести и завършваха току под колената. Приличаха повече на шалвари. Но най-чудното беше, че гостът носеше фес, който му стоеше някак си смешно на главата, може би защото му беше малък.

— Гост ти водя, Мино — каза тате, като даде път на момъка, който стеснително поздрави. — Момчето е избягало от Турско. Погнали го оттам, защото учел братята си на четмо и писмо.

— Грозно нещо е там в Македония. Много изпатих — тихичко промълви гостът.

— Хайде сега, Орце — тате вече му знаеше житието-битието, — да вечеряме и да лягаме, пък от утре ще му мислим как да те наредим. В Стипоне има хляб за всички.

Щом Вучо кафеджията узна, че Орце идва от Солун, веднага му прикачи прякора „Солунчето“. Орце се усмихваше на това, но нищо не възразяваше. Тих и сладкодумен, той разправяше за патилата на своите братя, които много страдали под турско робство. Тези разкази будеха съжаление у стипончани и всички го обикнаха.

Не се мина месец и тате определи занаята на Орце Солунчето. Беше решил да му открие бакалница, от каквато наистина имаше нужда в Стипоне. В същото време тате беше закупил още кожи и се канеше да ги откара в Пловдив. Намери се и каруца и една сутрин тате с Орце потеглиха на път. След няколко дни каруцата се върна, натоварена с бакалски стоки.

Орцето се оказа майстор в подреждането на бакалницата. Това се хареса на стипончани.

— По глас Орцето много прилича на покойния ми брат Петър — каза веднаж тате. Искаше с тия думи да предразположи мама, която, кой знае защо, още от началото не хареса чужденеца.

Но дружбата между баща ми и Солунчето все повече се засилваше. Той се държеше с него наистина като по-стар брат. Не мина много време и тате го сватоса за една роднина на мама и го венча.

Когато взеха Орцето войник, на тръгване той донесе у дома едно заключено с катинар сандъче и някак си плахо каза на тате:

— На тебе го поверявам, куме. Пази го! В него има спомени от мама, които тя с мъка успя да скрие и ми тури в торбата, когато побягнах от турците.

— Че защо не го оставиш на кумицата да го пази? — учудено попита тате.

— Много не се доверявам на жени — започна той, но като видя, че и мама е в стаята, смути се и потърси друго извинение. — Стойна е още детинеста и може да й ги откраднат.

Баща ми скри нейде сандъчето и го извади чак когато Орцето се върна от войниклъка.

Нашият кумец беше съвсем възмъжал, с лице загрубяло и дълги, навити на колелца мустаци. Той постави сандъчето на пода, отключи кофарчето и нетърпеливо вдигна капака. Мама и тате зяпнаха от учудване. Сандъчето беше натъпкано с турски лири. Орцето изсипа цялото това богатство на пода, седна до него и почна ловко да брои лирите. Като свърши, той въздъхна и шеговито каза:

— Ти си бил честен човек, куме!

— Аз се казвам Божин, държа на честността и вървя по правия път — обидено и малко надменно отвърна тате. Той беше неприятно изненадан от лъжата на своя кумец. Вместо спомени от майката той видя лири.

В сърцето на тате се зароди недоверие към тоя човек, обичта му към него изстина.

— Лъгал съм се. Хич не прилича на брат ми Петър, покойният не беше сребролюбец.

— Аз отдавна исках да ти кажа, че не ми го лови окото, ама на̀, все не смеех — каза мама.

— Стига! Това не е женска работа! — сопнато отвърна тате и излезе навън.

До късно през нощта тате се разхожда из двора, като често покашлюваше. Това означаваше, че е сърдит.