Гьончо Белев
Патилата на едно момче (43)

43
Верен на дълга си

Случката с гипса се заличи от пожара на Мордохаевата мелница. За едно денонощие тя изгоря до основи. Навсякъде в Стипоне се говореше все за този пожар. Едни твърдяха, че искрата е пламнала от машинното отделение, други казваха, че в канцеларията, а трети, като Орце Солунчето, които имаха сметки с евреина, обвиняваха направо стопанина, че сам е подпалил мелницата. Това съмнение стана причина да дойдат от София агентите на застрахователното дружество, които заедно с полицията направиха разпит на очевидците. В края на краищата отведоха Мордохай под стража в София.

През цялото това време баща ми беше неспокоен, кроеше нещо. Той постоянно се срещаше с Мито Ачкакански и все нещо си шепнеха. Една вечер тате донесе на гръб цял чувал брашно.

— Мино, приготви ми дрехите, че заминавам! — се обърна той към майка ми.

Мама го погледна учудено.

— Няма какво да ме гледаш! Пак ще опитам на стари години гурбетчилъка.

— Ех, като си решил, дано е на добро! — въздъхна мама, на която доста беше омръзнала сиромашията.

Изпращането беше трогателно. Тате разцелува всички и ни благослови.

До Коледа не получихме никакво съобщение от него. Мама предеше чужда вълна, така че не оставахме без хляб. Вечер до късно въртеше вретеното, дрямваше за малко с опряна до хурката глава, но упорствуваше и изпридаше къделята.

Сутрин щом се събудехме, измивахме се — и право към хляба. Тя го делеше на парчета, пестеше го. Но ни утешаваше:

— Сега по мъничко, па като се върне баща ви, ще донесе франджела, салам и пари.

Мама възлагаше големи надежди на татевия гурбетчилък, тя беше убедена, че на чуждо място ще му потръгне.

Щом се свършеха дървата, аз впрягах Дорчо във взета назаем шейна и отивах с вуйчо Пане в гората за дърва.

— На мама синът, той ни топли! — ме посрещаше тя, когато се завръщах, и ми духаше на ръцете, за да ги стопли.

Най-после получихме известие от тате. Един кираджия донесе от него пари, съобщи, че бил добре и че напролет щял да си дойде.

И наистина на връх равноденствие заедно с щъркелите пристигна и тате. Но не като другите стипонски гурбетчии — пеша и окъсани, а облечен с нови потури и кундури с ластик.

Преди мама да успее да прибере това-онова от бричката, пред дюкяна ни спряха още няколко каруци. Те бяха натоварени с някаква дограма, която не изглеждаше да е за къща. Тате отведе каруците в двора, а двамата майстори, които дойдоха с него, покани в къщи.

На вечерята баща ми натъртено съобщи:

— Ще кажем вече сбогом на сиромашията, Мино. И парички нося, и готов материал за мелница докарах. Сега сградата в твоята ливада ще ми влезе в работа.

— За каква мелница бълнуваш пък ти, Божине? — учудено запита мама.

— За вятърна.

Мама остави залъка си на софрата и се прекръсти. Ние, децата, зяпнахме от учудване.

— Няма какво да се кръстиш! Докарал съм готова мелница, която майсторите само ще сглобят. Тя няма да има никакви разноски. Вятърът е без пари. Така ли е, майстори?

Двамата гости потвърдиха с кимване на глава.

На другия ден материалите бяха прекарани на мамината ливада и майсторите почнаха да режат и чукат. Тате по цели дни не се отделяше оттам. Помагаше на строежа. При него често отиваше и Мито Ачкакански, с когото баща ми споделяше плановете си.

— Всичко си добре обмислил! Браво, браво!

Чичо Мито се радваше от сърце.

* * *

Мелницата беше готова, кулата издигната и колелото с перки поставено.

— Е, Мито, утре пускам мелницата! — тате беше горд. Той покани приятеля си.

— Добре, ще дойда!

Мито Ачкакански беше добър приятел на тате и искрено се радваше, когато баща ми успяваше. Но често го и съдеше, беше единственият човек, на когото тате позволяваше такова нещо. Той не одобряваше, че баща ми страни от хората.

— Труд, труд! Само в него е спасението!

— Е, Божине, само с труд не се надвива. Трябва и уста.

— Няма какво повече да говорим, ти само ела по-рано утре на мелницата.

На другия ден всички още от зори се събрахме около новата мелница. Тате беше неспокоен и ходеше нагоре-надолу. Най-после дойдоха и майсторите. Влязоха в сградата да пуснат колелото. Всички втренчихме погледи в перките. Никакво мръдване. Чакаме, чакаме — пак нищо. Колелото си стои на мястото и не мърда. Излезлите навън майстори се спогледнаха. Посъветваха се нещо, после завлизаха, излизаха, чукаха, правиха, но нищо не помогна.

— А бе, изкусурено ли е всичко? — запита смутен баща ми.

— Изкусурено е, чорбаджи, ама кой знае… — вдигна рамене един от майсторите. А другият предложи:

— Да опитаме с ветропоказател!

Сковаха на кръст пръчици, облепиха ги с хартия, на която краищата бяха завити, и заковаха ветропоказателя на колелото. Но и той не мръдна. Дори и хартията не трепна.

Един от майсторите отстъпи няколко крачки, огледа мястото и изведнаж се улови за главата:

— Цялата работа е отишла напусто. Това място е за пчелин, а не за вятърна мелница. Тук е падина.

— Ами сега? — извика другият майстор.

— Сега като вчера, а вчера аз ви пазарих да ми построите мелница! — Тате беше сърдит.

— Откъде-накъде да сме ние виновни, бе чорбаджи? Ти ни посочи това място — се оправдаваше първият майстор.

— Добре, ами ако ти кажа: майсторе, я легни в тоя гроб — и тате посочи празната варница, — ще легнеш ли?

— Я не се разправяйте! С кавга нищо не става! — чичо Мито искаше да предотврати по-нататъшните разправии. — Нека помислим какво друго може да се направи!

— Слушай, бае Божине — се обади старият майстор, — ти съгласен ли си да приспособим мелницата за кон?

Баща ми се замисли, погледна отсрещната планина, после небето и като се върна на земята, отсече:

— Добре! Имам и кон. Дорчо е таман за тая работа.

За два дни сковаха подово колело, заковаха му стъпала, поставиха го с наклон и готово. Първият майстор вместо кон опита вървежа му. Воденичният камък застърга.

Тъй като Дорчо беше изпълнителен, той влезе в сградата, стъпи на дървеното колело и се остави да го вържат за желязната халба, забита в стената. Майсторът дръпна дървения клин и колелото се завъртя. Дорчо затопурка на място по стръмното стълбище без никакъв страх. Той пое воденичния кръст.

Мелницата тръгна. Мливари изпълниха ливадата.

Вечер тате се връщаше цял опаспален. Ние децата го чистехме с метла и падналото събирахме в лопатката. Него мама забъркваше със зелено и го даваше на кокошките.

Животът ни все пак, стана по-добър, мама вече често правеше баница и ако Орце Солунчето не беше възстановил едното крило на Мордохаевата мелница, ние щяхме да бъдем добре. Обаче мливарите скоро тръгнаха пак към модерната мелница и на нашата вече идваха само да мелят ярма за добитъка. Но и това беше много за Дорчо, който вече неохотно се „качваше“ по стълбището.

Веднаж дойде на мелницата циганинът Асан, който донесе на гръб половин чувал царевица.

Тате дръпна клина и колелото се завъртя.

— Хайде, Дорчо! — кротко подкани той коня.

Дорчо се насили, стъпи на стълбището, но след малко извърна глава към тате, изпръхтя и изведнаж се строполи, като скъса юлара. Колелото се върна по обратния път. Дорчо беше мъртъв.

Той загина като стар ветеран на поста си.

И с мелницата се свърши.