Гьончо Белев
Патилата на едно момче (40)

40
Читатели на Майн Рид

Валентин, момчето на съдията, занимаваше мен и Данчо бабин Сусин. Той беше мой връстник, учеше в столицата, но сега си беше дошел за лятната ваканция. Валентин беше хубавец, с кротък поглед и нежно лице, за което ние с изподрасканата, загоряла от слънцето и загрубяла от вятъра кожа доста му завиждахме. Като се прибавят и белите му, винаги чисти и изгладени дрехи и новата европейска сламена шапка, това беше достатъчно, за да ни накара да гледаме на него донейде със завист, донейде с възхищение, като на същество, дошло от друг, недостъпен за нас свят.

При това как умееше живо да разказва онова, което беше прочел! А той четеше, беше си донесъл много книги, повечето от Майн Рид, но си ги пазеше, не ни даваше да се допрем до тях, а камо ли да ги четем! Някои от книгите бяха илюстрирани и той, види се, за да възбуди още повече любопитството ни, понякога ни ги показваше, и то само за миг. Това, разбира се, ни дразнеше и Данчо, който беше по-смел, се опита един-два пъти да му дръпне книгата от ръцете, но Валентин се връцваше и бягаше право в къщи.

Това беше вече обида, която не можехме лесно да му простим, и ние започнахме да му се подиграваме, като, щом го видехме, му викахме:

— Валентин, тин, тин! Валентин, тин, тин!

Той навярно разбра, че го бе прекалил, и за да ни се придобри, веднаж ни предложи да се скрием в тяхната градина зад кладенеца, където щял да ни разкаже съдържанието на Майн Ридовата книга „На лов за мечки“.

Ние забравихме сръднята и с радост се съгласихме. Сгушени в буренака, жадно поглъщахме разказа му. Бяхме толкова захласнати, че не усетихме кога при нас се примъкна Чочо, умопобърканият, който с неясно пелтечене и съскане се спусна да улови Валентин.

Момчето много се изплаши и изписка толкова силно, че майка му веднага дотърча. А в това време ние с Данчо бяхме успели да прехвърлим оградата.

От преживения страх ли, или от нещо друго, но Валентин се разболя и замина с майка си за София, а ние останахме със запалени по Майн Ридовите романи глави и с развихрена фантазия, която ни караше да вършим какви ли не лудории, да се кичим „по дивашки“ и да се наричаме с измислени, уж индиански имена.

* * *

Към края на лятото в нашия градец дойде един търговец, който на открита сергия продаваше разни момински дреболии, между които имаше и няколко книжки. Погледът ми зашари по сергията и аз открих една книжка от Майн Рид — „Пълзачи по скалите“. Веднага хукнах да търся Данчо. Толкова се бях запалил, че едва не катурнах един селянин, който излизаше от хана.

— Данчо-о! — се провикнах аз, когато наближих техния двор.

Той изскочи насреща ми.

— Кой те гони, бе Минко?

Беше помислил, че някой ме е нападнал да ме бие, затова веднага си плю на ръцете.

— Пълзачите… пълзачите… — задъхано му казах аз.

— Какви пълзачи, бе? — се зачуди Данчо.

Поех си дъх и допълних:

— Пълзачите по скалите… от Майн Рид…

— Тъй кажи! — зарадва се Данчо и попита: — Имаш ли я?

Като си поотдъхнах, разправих къде я видях и колко струва.

— А бе, не е скъпа, ама откъде да вземем тия двадесет и пет стотинки? Това са два хляба! — замислено се почеса зад ухото той.

Седнали на дръвника, дълго обмисляхме как да излезем от това затруднено финансово положение. Най-после Данчо предложи:

— Спасението е в търговията! По една стомна — и довечера на гарата — ще продаваме на пътниците вода за пиене!

Чул бил от началника на пощата да разправя, че като ходил в Пловдив, виждал по гарите дечурлига да продават вода.

Тъй като знаехме горе-долу разписанието на влаковете, решихме вечерта, когато заспят нашите, да се измъкнем незабелязано от къщи, като вземем със себе си по една стомна и чаша за вода.

Планът ни сполучи. Към девет и половина се намерихме с Данчо на гарата и нетърпеливо се заразхождахме по перона в очакване на влак. Когато малко след десет часа пристигна бързият влак от София, ние затичахме покрай него, като викахме с все глас:

— Вода-а! Ледена вода-а!

Но изглежда, че хората или не бяха жадни, или пък спяха в купетата, тъй като никой не ни повика.

Решихме да влезем в един от дългите вагони и набързо да обходим пътниците. Някои наистина поискаха вода, но улисани, не сме чули звънците, в това време влакът тръгна и ние останахме в него.

— Ами сега!…

Кондукторът се поусмихна и ни успокои:

— Ще ви сваля на идущата гара, па вие се помолете на началника да ви върне с някой товарен влак.

Радостта ни беше голяма. Нямаше защо да ни е страх — нали бяхме читатели на Майн Рид!

Слязохме на перона. Кондукторът ни отведе при дежурния чиновник, на когото разправи, че сме продавали вода и не сме успели да слезем от влака. Дежурният чиновник ни изгледа полустрого, полуснизходително, но все пак попита имаме ли пари за билети. Ние цъкнахме отрицателно с уста и се оплакахме, че на двама души сме продали вода, но те не искали да ни платят.

— Водата била природно благо, ни каза единият — начумерено додаде Данчо, — зарад тях само артисахме във влака. В разправията не чухме звънеца.

Чиновникът поклати глава, за да покаже, че разбира това, и каза на стрелочника, който беше в дежурната стая:

— Христо, като дойде товарният влак за нагоре, бутни тия двама „търговци“ в някой празен вагон.

Стрелочникът заклати фенера със зелена светлина и ни поведе към втората линия, малко по-далечко от гарата.

— Чакайте тук! — ни каза той.

Когато товарният влак пристигна, той пак се появи, бутна ни в последния вагон, който беше празен, и преди да дръпне и затвори вратата, иронично ни пожела приятно пътуване.

Бяхме доста уморени. Сгушени в един ъгъл в тъмнината, ние неусетно заспахме.

По едно време аз се събудих. За голямо мое учудване колелата не тракаха. Един слънчев лъч се промъкваше през високия отвор на вагона. Значи нощта беше вече минала. Вратата шумно се отвори. Двама души с дървени самари на гърба се готвеха да товарят вагона с тухли.

— Ей, вагабонти, закъде пътувате? — се пошегува единият от тях. — Я освобождавайте вагона!

Още сънливи, без да знаем къде се намираме, скочихме навън. Но ето че насреща ни се изпречи стражар. Щом узна как сме пътували, хвана ни за яките и ни заповяда веднага да се махаме от гарата.

Едва сега разбрахме нещастието си — като сме заспали във вагона, пропуснали сме нашата гара. На втората влакът маневрирал и оставил нашия празен вагон в глуха линия.

— Не ме е яд, че стана така! Барем видяхме свят! — си даваше кураж Данчо.

— А бе, право е, ама… — отвърнах с тъжен глас аз и се заоглеждах дали не е нейде наблизо около нас стражарят.

Но като не го видяхме, решихме все пак да се навъртаме, макар и по-отдалечко, около гарата, та щом пристигне някой влак, да се метнем на него.

Времето минаваше. Един товарен влак пристигна и замина — вагоните му бяха пломбирани. Трябваше да чакаме друг.

От малка фурна до кантона една бабичка вадеше изпечен хляб. Приятната му миризма раздразни още повече глада ни. Спряхме се наблизо. Погледите ни трябва да са били много изразителни, защото бабичката ни попита съчувствено:

— Искате ли хлебец?

— Искаме, бабо, искаме! — побързахме да отвърнем и двамата.

Тя започна с треперливи ръце да чупи топлия, ароматен хляб, за да ни даде, но… откъде се взе този пусти стражар!

— Аз нали ви казах да биете табан по Цариградското шосе! — викна той и ни подкара като добитък към пътя.

Бабата замърмори:

— Проклет човек! Не дава на сиротинките да си хапнат хлебец.

Щом стъпихме на шосето, стражарят ни тласна по него и ни заповяда да не се изпречваме вече пред очите му, че…

Заситнихме боси по нажежения пясък на шосето. Като стигнахме близката китка дървета, ние се опитахме да кривнем от пътя — щеше ни се пак да се върнем на гарата. Но стражарят, който ни следеше, забеляза хитростта ни, измъкна от кобура револвера и гръмна във въздуха. Уплашени, тръгнахме по пътя. Помирихме се с пешеходството.

Беше се вече стъмнило, когато пристигнахме в къщи. Аз се промъкнах плахо в двора, но баща ми ме усети. Посрещна ме, хвана ме за ухото и ядосано ме заразпитва къде съм се губил.

Разправих му цялата история. Ръката му отпусна ухото ми. Разбрах, че ядът му беше вече преминал. Той ме изслуша търпеливо. После извади кесията, преброи парите си, като пресмяташе нещо. Затвори я и въздъхна. След това ме потупа по гърба и каза:

— Хайде сега да вечеряме, пък утре ще видим…

На другия ден потърсих продавача на книгите, но той си беше вече заминал.