Гьончо Белев
Патилата на едно момче (18)

18
Сватба — но тъжно

Понякога в празник ние, децата, излизахме на терена, където се чувствувахме по на свобода, отколкото по дворищата. Геренът беше пусто място. Никакво дърво. По някой оглозган от добитъка храст, а из трапищата магарешки тръни. Имаше и коренища от някогашни върби. Тук през есента играехме на джилик, свинка или пък палехме огън с коренища и печахме цвекло.

Есенното слънце кротко, приятно печеше. Легнали по корем, с подпрени на длани глави, ние слушахме приказките на седналия в средата ни като турски ходжа Данчо бабин Сусин. Откъм долната махала тихият ветрец донасяше на вълни припева на момичетата, а откъм хорището се чуваше биенето на тъпан: не силно, а плавно, монотонно биене, което натъжава. И приказките на Данчо са жални. От време на време прозвучаваше детска въздишка. Като че ли сърцата на всички ни се бяха свили от скръб по нещо неизвестно.

През такива есенни дни ставаха обикновено и сватбите в Стипоне. Те, както и песните в нашето градче, са жални. Бъдещето на невястата е пълно с много неизвестности, та всички нейни роднини са потиснати от скръб.

Ето и сега — женеше се лелина Спасина Бойка. Всички в къщи се суетяха около нея и се чудеха откъде да почнат.

Изведнаж кларнетен звук прониза застоялия стипонски въздух и всички трепнаха.

Кумът е минал край момковата къща, взели са годеника и ето ги вече, че идват и към лелини. Всички излизат пред къщи. Почва прощаването. Леля за не знам вече кой път прегръща пак Бойка и двете отново почват да плачат. Калеко е блед, и той жали щерка си. Кучетата са се скрили с подвити опашки под хамбара и сякаш не любим, а турци отвличат Бойка.

В черквата от венчавката отсъствуват булкините родители и близки. Освен момковите роднини тук са дошли повечето далечни и чужди хора, жадни за зрелища и клюки. И песните на попа са монотонни и тъжни.

Най-после венчавката свършва. Почват честитките и хвърлянето бонбони на децата. Настава боричкане и писък.

Всички се отправят към момковата къща. Ибо надува кларнето и засвирва песента: „Съдбата ми е вече решена, ази отивам в незнаен край“…

Ето ги свекъра и свекървата със здравец посрещат младоженците. Лицата на старите са строги и студени. Бойка ги поглежда плахо, устата й съхнат и под булото се чува тих скимтеж.

— Е, много е плачлива булката! — със студена шеговитост казва свекървата.

На Бойка й става още по-жално.