Гьончо Белев
Патилата на едно момче (21)

21
Грешен човек

Някога „хаджийството“ беше на мода в Стипоне. Който не можеше да стигне до Ерусалим, отиваше четири пъти до Рилския манастир, за да получи титлата „черек хаджи“, което значи четвърт хаджия. Но това не винаги имаше значение. Данчо бабин Сусин беше ходил деветнадесет пъти на манастира, а стражарите пак го хокаха.

— Не искат да ме признаят за „черек хаджи“! — се оплакваше той. — Но утре все пак тръгваме, нали?

Всички обещахме.

Рано-рано сутринта се измъкнах от къщи бос, без шапка и право към „Кръстето“ в „Ергишето“. Там ни беше срещата. Заварих Данчо и другите деца готови за път.

Небето беше още осеяно със звезди, месецът плуваше спокойно и ни светеше по пътя. Ние толкова бързахме, че не ходехме, а просто тичахме. Не можехме да се отървем от страха, че ще ни настигнат домашните.

Пътувахме неуморно цял ден и късно през нощта наближихме манастира, но не влязохме в него. Вратите бяха затворени, затова останахме да спим под боровете.

На другата сутрин, щом забиха камбаните, Данчо скочи и започна да вика:

— Хайде ставайте, че ще закъснеем за хляба!

Като влязохме в манастира, аз се изплаших. Толкова много калугери, с големи нечисти бради и страшни очи! Но Данчо се разпореждаше като в къщи. Отведе ни в кухнята, взе от магера хляб и сирене и веднага ни впрегна на работа. Трябваше да чистим лук и да подклаждаме огъня, на който варяха казани с фасул.

До вечерта всички стаи бяха заети по околии и ние нямаше къде да спим. Един калугер ни прибра в кухнята пред килията си, но при условие, че ще чешем поред лежащия парализиран в килията калугер с „попадийка“ — дървена лопатка, едната страна на която беше грапаво набраздена. Ние добросъвестно се изреждахме да изпълним поетото задължение, а парализираният грухтеше от удоволствие. Изпъкналите му очи се въртяха на всички страни.

По едно време в килията влезе пълен господин с хубави граждански дрехи и незабелязано от парализирания измъкна изпод възглавницата му нещо като бохчичка, която сложи в куфарчето си.

После калугерът ни разказа, че парализираният бил по-рано игумен, имал много пари. Гражданинът му бил братов син и коджа парици изял на чичо си…

Много още ни разправя приказливият калугер, ала ние, изморени и затоплени от догарящия в огнището огън, сме се унесли, без да усетим.

— Ставайте, че ще ходим на свети Лука. Сега ще видим кой е грешен и кой не е! — ни разбута на сутринта Данчо.

Тръгнахме през гората. По пътя за постницата на свети Лука беше вървеник от хора — старци, мъже, жени и деца, — всички бързаха към постницата.

Подранили богомолци бяха налепили по иконите на параклиса петачета, които Данчо жално погледна.

Дойде ред и на провирането, което трябваше да отдели грешните от праведните хора. Влизаше се през долния широк отвор на пещерата, а се излизаше от горния, по-тесен, като се минаваше през една тясна и стръмна междина, мъчно проходима за пълни и тромави хора. За нас, дечурлигата, това беше игра. Ние се провряхме няколко пъти.

Веднаж обаче отворът се оказа задръстен от един пълен човек, който не можеше да се измъкне ни нагоре, ни надолу. Той пухтеше, ръмжеше и риташе във въздуха за голямо удоволствие на нас, намиращите се под него хлапетии.

— Тоя не го иска нито бог Саваот отгоре, нито свети Лука отдолу — подхвърли Данчо и като извади от джеба си един гвоздей, мушна с него задръстения в дупката. Той изрева, напъна се силно още веднаж и изскочи навън, като събори върху нас дребни камъчета и пясък. Ние го последвахме със смях и шеги по адрес на скъсаните му панталони и помощта, която му оказахме, за да излезе праведен. Той, ядосан, се извърна, хвана ме за рамото и ме разтърси. Дневната светлина освети лицето му и ние познахме в него братовия син на парализирания игумен.

— Ти, господинчо, си грешен и нямаш право, да биеш праведните хора! — се обади в моя защита Данчо.

Аз се дръпнах встрани и погледнах надменно отупващия дрехите си „грешен“ човек.