Гьончо Белев
Патилата на едно момче (28)

28
Ох, на мама докторчето!

— Бае Божине, твоето момче е свободно, я ми го прати в амбулаторията да се навърта около мене. Моят фелдшер е болен и няма кой да ми помага — каза доктор Градинаров на тате, когато един ден се срещнаха на чаршията.

— Добре, бе докторе, нямам нищо против. Щом имаш нужда от помощник, давам ти го — отговори поласкан баща ми.

Мама ми изми главата и краката, облякох чисти дрехи и бях готов за помощник.

От къщи право в амбулаторията.

— Браво! Ето че и аз като всички знаменитости се сдобих с асистент! — ме посрещна весело докторът.

Какво значеше думата асистент аз не знаех, но ми се стори, че е нещо важно и се почувствувах издигнат, в собствените си очи.

Бързо свикнах с реда в амбулаторията, научих се да разпознавам най-употребимите лекарства, миех стъклените хаванчета и изобщо, ако не напълно, поне отчасти можех да заменя фелдшера.

Болните ме гледаха с уважение и се подчиняваха, когато ги подреждах на скамейката в чакалнята.

С всичко свикнах, само раните ме плашеха. Но в присъствието на доктора се стараех да не се издам.

Веднаж в амбулаторията влезе майка с малко дете. Тя го притискаше до гърдите си.

— От какво страда детето?

Майката не отговори. Само погледна детето си.

— Какво го боли? — повторно запита докторът.

— Че знам ли аз? Цяла нощ е пищяло.

Докторът помисли малко, после улови детската ръчичка, пипна коремчето му, сложи слушалката си на гърдичките му и най-сетне прегледа и ушите му. Детето писна.

— Ясно! Ухото! Сложи детето на тоя стол!

Майката се подчини.

— Дръж, Минко, легенчето и го притисни под самото ухо. Ама лекичко, да го не заболи! — той излезе в аптечната и се върна с гумена тулумбичка.

Аз държех кривото легенче под ухото на детето и видях само как докторът вкара в него върха на тулумбичката и стисна с длан гумичката. Нещо ми причерня, премалях…

Когато отворих очи, докторът държеше под носа ми шишенце с амоняк.

Но втори път вече не припаднах.

Друг път в амбулаторията докараха един селянин с окървавено лице.

— Аман от тия ваши спорове за имот. Ще се изпотрепете за пуста земя, а в края на краищата само два метра ви трябват.

Докторът много се ядосваше на такива случаи.

Щом станеше шест часа, той ми втикваше в ръката петдесетстотинкова монета, а понякога, особено когато беше имало повече работа, и по лев.

Една вечер се почука на вратата. Беше лекарят. Той ме хвана за ръката и пошепна:

— Хайде да отидем до някой си Тодоричин. Знаеш ли къде живее?

— Знам.

У Тодоричини видях не само сиромашия, такава имаше и у нас, но и голяма мръсотия. Деца, прасе, куца кокошка — всичко беше заедно. Прозорците затулени с парцаливи черджета, по земята слама и мирис на гнилоч. В дъното на пруста пъшкаше, легнала върху слама, болната жена. До нея баба държеше газениче, а мъжът стоеше изправен.

Докторът коленичи до болната и с часовник в ръка опита пулса, после сложи ухо и на гърдите. Той беше замижал както винаги, когато прислушваше болните. Но този път прислушването продължи твърде много. По едно време се чу леко хъркане. Погледнах го — той заспал… Този ден той беше прегледал твърде много болни…

Понякога след работа ме пращаше да му занеса чантата в къщи, а сам се отбиваше в Стоювата кръчма.

Един ден след като се разделихме, мама ме прати в кръчмата за оцет.

Заварих доктора там, той разказваше на другарите, си нещо весело. Всички се смееха.

Застанал на вратата, стеснявах се да вляза.

— А-а, моят асистент! — извика докторът, щом ме зърна. — Какво в кръчмата?

— За оцет!

— Бае Стойо, я дай оцет на моя асистент! — поръча той и втикна в ръката ми едно левче.

Когато занасях на мама спечелените от „асистентството“ пари, тя винаги ще каже:

— Ох, на мама докторчето — и ме целуваше по челото.