Гьончо Белев
Патилата на едно момче (35)

35
Капан

Много късно разбрах, че прясното масло било хубаво нещо. Мама никога не ни даваше да вкусим от него.

— Я не пипайте, то е акано — ни удряше тя като малки през ръцете, когато посегнехме към котлето с масло.

— Като е акано, защо го ядат чиновниците? — се сопваше сестра ми. Нали беше по-голяма.

— Те са фармасони. И костенурки ядат. Трайте до Петровден, па тогава ще ви препържа от него в тигана.

И наистина като дете аз познавах вкуса само на пърженото масло.

— Дай ми барем сиренце! — се примолвах аз.

— Няма сирене! Отчупи си хлебец и изтичай до ливадата, та си хапни киселец. Той дава здраве.

Най-сладкият киселец растеше в нашата ливада. Ходенето за зелено ни стана навик. Всяко лято преди коситба, па и след нея ние, децата, ходехме за киселец.

Ливадата беше до гората. Тя граничеше с голямата парна мелница на Софиянеца. Той беше оградил целия й двор, па и градината с бодлив тел и храсталаци. Колчем отидех на ливадата, все поглеждах към мелничарската къща и се мъчех да си представя как живее Софиянеца, но високата бодлива ограда ми пречеше. Пък и голямото вързано куче беше страшно.

Един път откъм градината се чуха детски викове. Оставих киселеца, легнах по корем и долазих до оградата. Почнах да гледам през една дупка на храсталака. Момчето и момичето на мелничаря се гонеха. Момчето беше моя връст, а момичето по-малко. Облеклото на децата ми се видя много чудновато. Братчето беше с къси панталони, синя риза и бял каскет, а сестричето с тънка, къса до над коленете рокличка. Русите му коси бяха вързани с червена панделка и се рошеха от вятъра.

— Зуно, я ми докарай велосипеда — се чу гласът на брата.

— Их, бе Ното, не ми се отива чак до къщи — звънка в отговор приятен гласец.

През тази дупка на храсталака аз често следях игрите на софиянчетата.

Веднаж гумената топка, която Ното хвърли към сестра си, се търкулна до моя „прозорец“. Зуна се спусна да я хване, но щом ме видя, изпищя.

— Какво има, мари Зуно? — уплашено попита братът.

— Убодох се! — излъга успокоилото се вече момиче.

Следващите дни то често пропускаше топката към моята „наблюдателница“.

А когато един ден Ното изтича за нещо към къщи, Зуна се приближи до моя „прозорец“ в храсталака и със сладък, чудно звънлив глас запита:

— Какво правиш там?

— Бера цвол — смутено отвърнах аз.

— Какво е това цвол?

Аз веднага й бутнах през дупката няколко стръка.

— Защо ти е този цвол?

— Ям го. Опитай и ти!

— Да не е отровен? — страхливо попита Зуна, като разглеждаше внимателно цвола.

— Не, благ е.

Зуна се престраши и хапна от него. Окуражен, аз й подадох още няколко стръка.

— Тия са от женски киселец и са по-крехки — ги препоръчах аз.

Зуна се изсмя.

На другия ден и Ното дойде до дупката. Нему също обясних какво нещо е цволът.

— А, тъй ли? — той се замисли. — Ами искаш ли да дойдеш утре у нас, да играем на войници?

На сутринта аз започнах рано-рано да се подготвям за гостуването. Извадих от сандъка новите си шаячни панталони, басмената риза и подкованите с гвоздеи обувки и всички тия работи пренесох скришом в обора и ги затулих под сеното в яслата. Но никъде не можах да си намеря чорапите. Нямаше какво да се прави, трябваше да ги искам от мама.

— Имаше един Вучо, той баш по това време измръзна! За какво ти са чорапите? — ми се сопна тя.

— Ами ще ида до съдилището… може да ме вземат за практикант.

Щом чу думата практикант, мама отстъпи и ми даде белите вълнени чорапи.

Тъй като панталоните ми бяха смачкани, аз още от сутринта бях сложил на слънце пред обора няколко плоски камъка. Смъкнах старата риза, намокрих я с вода и покрих с нея опнатите на дъска панталони. Постъпих също като Колчо Терзията. Сложих върху ръбовете на панталоните нагорещените камъни и се залових за косата. Имах вече известна опитност. Шербетът имаше подходящата за случая гъстота. Намазах си косата, прикрепих на една цепка на яслите огледалцето и коленичил по бели гащи, почнах да се реша. Над челото косата прилепна добре, но перчемът на върха все още стоеше. Шербетът се беше свършил, засъхналата захар започна да се рони и положението стана безизходно.

През цялото време, докато трая тоалетът ми, кравата ни, която беше стелна, си хрупаше спокойно сено от яслата. Но кой знае по какво вдъхновение тя неочаквано извърна глава и ме близна по темето. Скочих и инстинктивно се пипнах по главата. Перчемът беше като затуткален и фризурата ми в пълна изправност.

Обух набързо „изгладените“ вече панталони, измъкнах се от двора, пресякох чаршията — и право на гарата.

Зуна и Ното ме чакаха пред главната врата на градината. Със сресани коси, басмена риза, пристегнати с каишка панталони и подковани кундури аз влязох като гост в мелничарската къща.

— Как се казваш? — ме попита Ното.

— Минко.

— Ах, какво име! — възкликна Зуна и погледна дяволито брата си. — Хайде да играем на войници!

— Добре — сериозно отвърна Ното. — Но ще хвърляме жребие кой пръв ще бъде офицер.

Зуна спечели.

Двамата с Ното под Зунина заповед почнахме да маршируваме из градината.

Второто офицерство се падна на мене. Но аз отказах. Стеснявах се и измънках:

— Нека Ното е офицер.

— Добре — веднага се съгласи той. — Но когато командувам, искам да ми се изпълняват заповедите. Аз съм строг офицер.

Най-напред той ни изправи един до друг.

— Мирно! — изкомандува Ното. — Ходом марш!

Двамата със Зуна ударихме крак. Разветите от вятъра коси ме галеха по лицето.

— Зуна лявото рамо напред, а Минко право, марш!

Изпълнихме заповедта. Зуна зави вляво, а аз продължих направо.

Изведнаж ми притъмня. Земята се разтвори. Нещо изквича.

Нададох вик за помощ.

Когато ме измъкнаха от дупката, аз треперех от преживяната уплаха, но повече от яд и срам.

Двамата бяха използували една празна варница, вързали на дъното малко кученце и замаскирали дупката с пръти, бучиниш и пръст. Направили истинска вълча яма.

Опитаха се да ме успокоят.

— Няма да ни се сърдиш, нали? — ми каза виновно Зуна, като ми подаде резен хляб, намазан с масло.

— Няма, но ако не ме карате да ям това!

Зуна ме погледна учудено, усмихна се и си взе обратно намазания с масло хляб.

След тази шега аз вече не стъпих на ливадата.