Гьончо Белев
Патилата на едно момче (20)

20
За втората природа на човека

— А-а! — стъписа се Данчо бабин Сусин и започна да души във въздуха като котарак пред месарница.

Всички вирнахме глави и почнахме също да душим. Лекият юнски ветрец разнасяше някаква чудна, непозната миризма.

Данчо ни изгледа, даде знак да мълчим и посочи с пръст към чаршията.

Стопанската чаршия беше крива и застроена със стари паянтови сгради. Повечето бяха едноетажни, но имаше и на два ката с малки чардаци. Такава беше и къщата на чичо Мито Ачкакански. Прибягнахме към нея и се прилепихме до стената, като оттам надничахме надолу по чаршията. Оттам на талази се стелеше и идеше към нас някакъв синкав дим, напоен с вкусна миризма на печено месо. Хунската ни кръв закипя и ние като вързани жребци заподскачахме върху нагорещените камъни на плочника. Данчо даде знак и всички прибягнахме към следващия завой. Подадохме глави и пак почнахме да душим.

Димът идваше откъм Вучовото кафене. Дебнешката ние тръгнахме напред. На няколко крачки от кафенето Данчо даде знак да спрем. Гледката, която се изправи пред нас, замъгли очите ни. Върху изнесена на плочника маса Вучо беше сложил мангал с жар и върху нея скара. Той печеше кебапчета. Встрани от скарата, до друга маса, седеше съдията и скубеше нервно косми от носа си.

Удари камбаната за вечерня. Съдията извади часовника, погледна стрелките му и почна да го навива.

— Ей сега, господин съдия — каза Вучо и отърча насреща до фурната.

След малко Вучо подаде на съдията разтворена мека франзелка с накамарчени в нея кебапчета.

Ние, без да искаме, като по даден знак преглътнахме слюнките си.

— Я се махнете оттук, че е срамота да висите като кучета пред салхана! — изкряска Вучо и ни погна с машите.

Ние се разпръснахме.

Вечерта ми се отщя яденето. Не че не бях гладен, но фасулът ми се виждаше безвкусен. Чорбата беше без запръжка и зрънцата се гонеха.

— Да не си нещо болен, мами?

— Болен е за дърво! — отвърна тате.

Задъвках черния клисав хляб, като се мъчех да го прокарам с разводнената чорбица. Но въпреки това той пресядаше.

През цялата нощ лоши сънища не ми дадоха мира. Сънувах, че Вучо ме е сложил на скарата и ме пече. Виках за помощ, но съдията ме гледаше мрачно и си скубеше косми от носа.

Никога преди това в Стипоне не бяха се пекли кебапчета. За тях бяхме чували само. Сега това нововъведение се дължеше на новия съдия.

Привечер щом забиеше черковната камбана, ние децата нетърпеливо се подканяхме:

— Хайде при Вучо да гледаме как съдията яде кебапчета!

Един път ние се доближихме до самия съдия. Но щом Вучо ни забеляза, връхлетя върху нас с машите. Ние уж отстъпихме, но веднага след това пак се приближихме. Този път Данчо, който като по-смел се беше повече приближил, изяде една маша.

Въпреки че Вучо ни гонеше, ние всяка надвечер висяхме пред кафенето. Съдията мълчеше и апетитно дъвчеше вкусните кебапчета.

Веднъж Вучо, вбесен от нашето настойчиво присъствие, ни подгони с дърво. Но миризмата на кебапчетата толкова дразнеше вкуса ни, че нищо не беше в състояние да ни пропъди. Тогава съдията каза:

— Да ги почерпя с по едно кебапче, защо не! Но убеден съм, че това ще им стане навик. А навикът е втора природа на човека. После какво ще ги правя?