Гьончо Белев
Патилата на едно момче (45)

45
Хамид Реформатора

Най-после уволниха и старшията Панайот.

Неговият заместник беше слаб, мургав, много висок и чак сгърбен от това човек. Сабята му беше презрамна, руски тип и за неговия ръст изглеждаше малка, като детска. Но стъпваше енергично и рядката брада придаваше зъл вид на лицето му.

— Реформи, реформи ще правя аз в Стипоне! — още в началото се закани той във Вучовото кафене.

Оттук нататък името му вече не се чу. Вместо Стоян Айнаджийски всички го наричаха „Абдул Хамид“ или „Реформатора“. Точно по това време турският султан беше обещал, че ще прави реформи в Македония.

В Стипоне от реформите на „Хамида“ най-напред пострадаха кучетата. Той ги изтрови. След тях дойде ред и на вредните птици.

Срещу полицейското управление се намираше останалата още от турско време часовникова сграда. Над нея стърчеше полуразрушена дъсчената кула, станала вече свърталище на гарги и свраки. За тия птици часовниковата сграда беше нещо като „Майчин дом“ и хвърчище за гарджетата.

„Абдул Хамид“ не можеше да понася граченето и затова се запретна да ги унищожи. Всеки ден от балкончето на полицейското управление „Реформатора“ стреляше по черните птици, чиито трупове падаха върху изгнилия под на запустялата сграда. Щом надушеха това, котараците веднага се хвърляха върху жертвите, но след миг и тях постигаше същата участ. „Хамид“ ги убиваше.

Веднаж след такава стрелба „Абдул Хамид“ чевръсто възседна коня си, пусна го кариер по чаршията и се отправи по обиколка към „Карабаир“.

Отсъствието му от Стипоне се почувствува още на другия ден. По чаршията се явиха отново кучета, гаргите залетяха пак над часовниковата кула, а котараците се заприличаха върху покрива на самото полицейско управление.

След седмица „Хамид“ се върна, но пеша. Брадата му трепереше от яд и злоба. Ругаеше наред. Вълци му бяха изяли коня на „Карабаир“.

Веднага „Реформатора“ свика циганите. Даде им газени тенекета и им заповяда да отидат в гората и пропъдят вълците.

Циганите минаха тържествено по чаршията, като думкаха тенекетата.

Но ето че след два дни циганският табор се върна, Муто мъкнеше на гърба си един чувал.

— Диво свинче носят на „Хамида“ — измърмори Петър Чипия, който в това време влизаше в дюкяна си.

Не се мина и час, и току заби барабанът. „Реформатора“ канеше стипончани да се явят пред полицейското управление.

— А бе, какъв е този царски празник днеска? — попита Митко Ачкакански.

— Календарно никакъв! — отвърна Вучо кафеджията.

— Никакъв, ама „Реформатора“ е нагласил за водосвет пред полицейското.

Наистина на площада се мъдреше голяма маса. „Абдул Хамид“ се разхождаше нервно и биеше с камшик чизмите си.

Хората заприиждаха и любопитно се трупаха около масата. Всички с нетърпение очакваха попа.

В това време Муто се приближи до „Хамида“ и преди още да каже нещо, „Реформатора“ изкрещя:

— Донеси ги!

След малко за изненада на всички Муто се яви с чувал на рамо и чук за трошене на камъни. Циганинът изтърси чувала и върху масата запълзяха пет мънички слепи вълчета.

— Екзекуция! Бий! — изкомандува „Реформатора“, като изтегли сабята си.

Муто се размаха с чука и за няколко мига изби малките вълчета.

Някои се изсмяха, но повечето от хората извърнаха глави, да не гледат какво става.

След „екзекуцията“ народът се пръсна.

— Как не го беше жал за кутретата! — каза възмутено Данчо бабин Сусин.

— Да се махаш оттука, че веднага те тиквам в дранголника! — му изрева „Абдул Хамид“.

Но Данчо плювна, изтича до часовниковата сграда, покатери се по кулата и от върха извика:

— „Хамид“! „Реформатор“! „Абдул“!

Челюстите на „Реформатора“ се стиснаха, той изръмжа и се спусна към полицейското управление. След малко се яви на балкончето с пушка в ръка. Обаче Данчо бабин Сусин се беше вече смъкнал от кулата и изчезна по другите покриви.

След седмица и „Хамид“ беше „реформиран“. Уволниха го.