Гьончо Белев
Патилата на едно момче (47)

47
Иглата се счупи

Димитровден беше вече минал, а дните продължаваха да текат слънчеви и топли. Селяните ходеха по елеци. Никой още не мислеше за кожуси. Тате излизаше нощем навън и се заглеждаше в небето. То беше чисто и звездите трепкаха. Никаква надежда за студ. Тате пухтеше от мъка.

В дюкяна лампата мъждукаше и слабата й светлина трепереше по празните полици.

Есента завари баща ми без пари и той не можа да си купи кожи. Работа почти нямаше. Наистина в дюкяна идваха по някой път стари хора за кърпеж, но това не беше достатъчно, за да ни изхрани.

Щом мама усетеше, че баща ми е загрижен, тя се усмихваше насила, сядаше уж случайно на тезгяха и му заприказваше:

— Ще дойде студът, Божине! Няма да закъснее! Може ли зима без сняг и мраз? Няма какво много да му мислиш. Нали взех чужда вълна? Ще я извлача, изпреда и ето откъде ще купим малко брашно.

Но тате все повече и повече се угрижваше. Отслабна. Прахът от кожите го задушаваше и той по цели нощи се задавяше от кашлица.

Една нощ, когато излезе навън да си поеме дъха на чист въздух, той не се бави като други път, а веднага се върна. Кашлицата го душеше.

— Недей излиза вече, времето е влажно, мъгла има! — му каза мама и му помогна да си легне на тезгяха.

Наистина мъглата беше много гъста, чаршията просто не се виждаше.

Оттогава болестта на тате се усили. След няколко дни дойде и снегът. За една нощ Стипоне побеля.

Сега вече идваха в дюкяна селяни, носеха кожи и бързаха за кожуси, но тате кашляше и не можеше много да работи. Почна да връща мющериите си.

Един ден съвсем легна. Мама го отрупа с черги и кожи, но все му беше студено. Тресеше го.

На Бъдни вечер почувствува силен огън. Почна да бълнува. После се успокои и заспа. Ние не вечеряхме — нямаше какво. Легнахме си. Само мама остана в дюкяна.

Току-що съм заспал, и сънувах, че Дорчо ми се гали. Трепнах. Събудих се. Мама се беше навела над мене.

— Минко — тихо каза тя, — баща ти те вика.

В дюкяна лампата както винаги мъждееше и осветяваше лицето на тате. Той беше седнал в постелята си. Опита се да каже нещо, но се закашля. Беше съвсем отслабнал и брадясал, а бузите му увиснали. Очите му бяха мътни. Когато кашлицата поспря, той ме изгледа с измъчен поглед. Вдигна вежди, искаше да каже нещо. Мама разбра и ме накара да коленича до него. Той протегна ръка и мама я сложи върху главата ми. Ръката му беше ледена. Опита се да каже нещо, но не можа. Устата му остана отворена. Главата му клюмна и той падна върху постелята си.

Мама изпищя. Еленица и Пенко се събудиха и дотичаха боси в дюкяна. Всички почнахме да плачем.

— Идете, мами, до лелини си Катини и я повикайте. Кажете й, че баща ви се помина.

Навън снегът скърцаше. Еленка, Пенко и аз се държахме за ръка, за да не се изгубим в мъглата…

— Леле божичко, какво ще ви прави майка ви! — извика тя. Не каза обичайното „бог да прости“. В този момент нашата сиромашия й се виждаше по-страшна от смъртта.

* * *

Сега когато обгръщам мислено живота на баща си, струва ми се, че го виждам като акробат да ходи по дългото въже на живота с кожухарската игла в ръка вместо прът за равновесие. Но тя не беше в състояние да го задържи, счупи се и той падна…