Гьончо Белев
Патилата на едно момче (14)

14
Илинден

Аз съм се родил между кожи. С тяхната миризма съм почти закърмен. Въздухът в дюкяна и в стаята, в която съм отрасъл, винаги беше напоен с нея. Когато някой чиновник влизаше в нашия дюкян със стиснат нос, понеже не можел да понася тежката миризма на кожите, тате му възразяваше:

— Няма чист, няма мръсен занаят. Всяка работа, която те храни, е чиста.

Колчем мина покрай кожухарския магазин, веднага долавям тази миризма, дори ако дюкянът е затворен. И ми става приятно. Детинството ми изпъква веднага пред мене. Спомням си Илинден.

Свети Илия беше патрон на кожухарския еснаф. Този ден се празнуваше особено тържествено в Стипоне.

В навечерието, щом удареше черковната камбана, ние, децата, изтичвахме към дюкяна, вземахме стомните, напълвахме ги с вода от чешмата, поливахме плочника и улицата срещу нас и почвахме да метем. Изметеният влажен прах, който струпвахме на купчина, издаваше приятна миризма като след дъжд.

Изпълнил рамката на вратата, тате ни наблюдаваше и когато биваше доволен от нас, казваше ни усмихнато:

— На̀ ви по едно петаче да си купите нещо!

Ние грабвахме парите — и право в халваджийницата.

Вечерта мама ни измиваше главите с хума, а на сутринта обличахме чисти ризи, които изпускаха приятна миризма на сапун — мирис на чисто.

На Илинден майка ни никога не отиваше на черква. Тя и жените на някои други еснафи оставаха в къщи да готвят гозбите. Тате беше председател на еснафа и затова подготовката на празника ставаше у нас.

След отпуск църква целият еснаф се събираше в дюкяна ни, където тате даваше сметка за извършеното през годината. Като свършваше с това, започваха присъдите над неизправните членове. После се разглеждаха оплакванията на калфите и чак след тази работа се пристъпваше към избор на нов председател. То се знае, избираха пак баща ми.

След честитките всички дружно със семействата си и кларнетистът Ибо пред тях се отправяхме към „Сенниците“, където въпреки горещината нашата обградена с върби и тополи ливада беше зелена. Тате я напояваше от близката рекичка и тя винаги даваше втора коситба.

Върху зелената трева под дебелите сенки се нареждаше голяма трапеза с много и разнообразни гозби.

Докато траеше обядът, Ибо въртеше кларнета и от душа свиреше мелодии за „на трапезата“.

След ядене ние децата тичахме по зелената ливада, играехме на прескачаница, борехме се и се катерехме по върбите, където, скрити между клоните, подражавахме на разни птичи гласове.

Този път Орце Солунчето беше пийнал и весел. Правеше шеги, караше Ибо да му свири турски песни и възторжено се провикваше. Едно маане толкова го възхити, че не се сдържа, бръкна в пояса си, извади револвер и гръмна във въздуха.

Но щом почна хорото, Орце изведнаж стана сериозен. Няколко дюкянджии му говореха нещо, а той само климаше с глава.

— Значи ще наредим тая работа! — каза Колчо Терзията.

— И на тебе, Колчо, па и на Цвятко — и той посочи с глава към Цвятко Сарача — ще дам пари. Ама да сме на чисто — само срещу запис и ако поръчител бъде кумът Божин.

Разговорът се прекъсна от Ибо, който изпищя с кларнето проточено, което означаваше, че тържеството приключва.

Когато се върнахме в къщи, всички бяхме капнали от умора. Побързахме да се проснем на постелята. Тате и мама си зашепнаха нещо. На станцията изпищя влакът. Лампата угасна и сънят не закъсня.