Гьончо Белев
Патилата на едно момче (36)

36
Практиканти

Кацналата върху носа ми муха ставаше все по-досадна, но аз стисках зъби, търпях и не мърдах. Пък и не можех, тъй като от едната ми страна стоеше учителят по български, а от другата тате.

— Лош почерк, а?

— Много нечетлив. Трябва да го обработи — отвърна учителят.

Баща ми се загрижи. Неприятна му беше тази работа.

— Е, как да го оправим?

— Като свършим занятията, ще го дадеш в съдилището да практикува.

Решено. Щом мина Петровден и двамата с вуйчо Паневия Динчо седнахме до една изпоядена от червеи съдилищна маса.

Но писарят Йовко Угрин не ни остави да преписваме решения, както смяташе учителят. Той сложи на масата един куп призовки и заповяда да попълним втората им половина.

— Ти, Минко, на Мина момчето — шеговито каза той, — ще попълваш призовките за истците, а ти, Динчо, за ответниците.

Съдията беше в отпуск.

Масата на Угрин се намираше срещу нашата. Винаги следобед той си изуваше обувките — чорапи не носеше — и слагаше босите си миризливи крака върху напречната дъска, след което почваше да си упражнява почерка, като пишеше по десетина пъти едни и същи безсмислени думи и фрази. Но преди да пристъпи към тази „работа“, той вземаше един нов каравелов писец, издигаше го пред очите си и дълго се взираше във върха му. Щом откриеше някое влакънце, внимателно го махаше. След това наплюнчваше писеца, топваше го в мастилото и упражненията започваха. Най-голямо внимание обръщаше на собствения си подпис, който украсяваше с всевъзможни завъртулки на края.

Като се наситеше на това удоволствие, той подпираше едно огледалце на попивателната преса и почваше да си вие на колелца русите мустаци. После изскубваше новопоникналите косъмчета от гърбавия си нос и най-сетне сресваше алаброса. Привел в ред главата си, той зашляпваше с босите си крака към съдийския кабинет, който беше в съседство с нашата стая.

Вратата между двете стаи стоеше винаги отворена и ние с любопитство наблюдавахме „маневрата“ на нашия „шеф“.

Първом той поглеждаше портрета на княза, прекръстваше се, сядаше на съдийската маса и веднага с лапата си удряше звънеца.

— Заседанието е открито! Моля подсъдимите да заемат местата си!

Ние избухвахме в смях.

— Моля тишина! — той удряше, звънеца. — Грамотен, неграмотен, женен, неженен, осъждан, неосъждан. Това да се отбележи в протокола! — и току изведнаж извикваше: — Заседанието се закрива!

След „заседанието“ той ставаше от писалищната маса и отиваше към желязната каса, върху която стоеше шишето с вода. Наливаше си в съдийската чаша и подобно на своя началник изпиваше на глътки водата.

Щом часовникът удареше шест пъти, той се обръщаше към нас:

— Сега си идете, па утре ще ви науча как се номерират, прошнуроват и подпечатват канцеларските дела.

Но това не стана нито на другия, нито през следващите дни. Върху масата ни той трупаше все нови и нови призовки. Тази работа започна да ни омръзва.

В сградата на мировото съдилище, някогашен турски конак, се помещаваше и канцеларията на пристава.

Съдебният пристав, останал временно без писар и разсилен, ни обеща, че ако се преместим при него, ще ни плаща по лев на седмица. Приехме.

И тук имаше призовки, но по-малко. Бързо ги свършвахме. Това се хареса на началника ни. Спечелили доверието му, той ни даваше и ключа от тавана, където се съхраняваха секвестираните предмети.

Веднаж приставът докара цял чувал суджуци, иззети от Стою Пазарджиклията. Качиха ги на тавана. Нашите „чиновнишки“ сърца трепнаха.

Когато стана време за обед, приставът се надигна от стола и каза:

— Хайде, деца, на ручок!

— Господин пристав, дай ни ключа от канцеларията, та като дойдем по-рано, да пометем и донесем прясна вода — плахо казах аз.

Началникът ни беше доволен от нашето старание и остави ключа.

Яли-недояли, ние изхвръкнахме от къщи и право в канцеларията. Най-напред пометохме и донесохме вода. Но щом свършихме тази работа, веднага се качихме в склада и на бърза ръка унищожихме два суджука. Пийнахме си и водица и втори път напълнихме стомната.

Когато приставът дойде, всичко беше в ред. Той ни похвали.

Ден след ден ние, двамата практиканти, се промъквахме в склада, изяждахме по някой и друг суджук и изпивахме по цяла стомна вода.

Най-сетне един прекрасен ден разсилният се върна от отпуска. На другата сутрин трябваше да се състои търгът за суджуците.

— Я, Михале, се качи в склада и свали суджуците! — заповяда приставът на разсилния пред насъбралите се наддавачи.

Ние изтръпнахме.

Михал погледна учудено.

— Какво се пулиш? Не чу ли?

— Ама, господин пристав, аз вчера почистих склада и освен котли нищо друго няма.

Приставът навъси вежди, но съобрази:

— Съгласно член четиридесет и пет, във връзка с член шестдесет и осем, по неспазване на съществени формалности продажбата се отлага.

Наддавачите недоволно напуснаха канцеларията.

— Вие ли, бе гадини с гадини, изядохте суджуците? — избухна приставът.

Изправени чинно пред портрета на княза, ние мълчахме и треперещи, очаквахме присъдата. Тя последва и беше сравнително лека — по една плесница.

— Да се махате оттук, не ми трябват вече практиканти!