Гьончо Белев
Патилата на едно момче (16)

16
Жертва на красотата

Бае Тодор, училищният прислужник, отвори внезапно вратата на учителската стая и тревожно извика:

— Инспектор!

— Удари звънеца! — се чу в отговор разтревоженият глас на директора.

Влязохме в клас. Учителят по история беше неспокоен. Докато ни разправяше за Василий Българоубиеца, той ту си бършеше с кърпичка засъхналите устни, ту поглеждаше към бравата на вратата. Часът свърши, звънецът изби, но инспекторът не се появи.

Но още в началото на втория час вратата се отвори широко и даде път на големеца. Той водеше със себе си и своя син — наш връстник.

През цялото време, докато траеше изпитването на учениците, аз се въртях на мястото си, вълнувах се. Но не от страх, че учителят може и мене да извика на черната дъска. Не! Аз бях слаб по аритметика и такава опасност не съществуваше. Синът на инспектора беше причината за моето вълнение. Той беше облечен в къси тъмносини панталони от чоха, а палтото му много наподобяваше мундира на околийския началник. Но най-интересното у него беше начинът, по който си беше сресал косите. Те бяха руси, меки и разделени на път. И така прилепени за главата, че не се виждаше да стърчи никакъв косъм. Какво щастие! Аз се почувствувах унизен, защото моята коса, макар също руса, не се подчиняваше на никакъв гребен. Четинеста, с винаги стърчащ на върха перчем, който се показваше през скъсаното кадифено дъно на шапката ми.

Инспекторът мина и замина, но косите на неговото момче не ми даваха мира. И аз по цели нощи като някакъв изобретател се мъчех да открия тайната на тия прилепнали коси.

Най-сетне една нощ неочаквано ми дойде прозрение — открих дълго търсеното средство и без да ща, извиках изпод завивката:

— Шербет!

— Какво? — попита мама, събудена от моя вик.

За да избягна отговора, направих се на заспал и захърках.

— Бълнува! — си каза тя и ме погали по главата.

На сутринта първото нещо, което направих, беше да изхвърля пренебрежително кундурджийския чириш, който можеше да лепи кожи, но не и коси.

Нетърпението да пристъпя към действие ме измъчваше, но трябваше да дочакам следобеда, когато излезе мама. Преди това не можех нищо да предприема. Щом тя отиде към една от лелите ми, аз напълних кафеничето с вода, пуснах в него няколко бучки захар и го мушнах в жарта на огнището. Бързах, защото следобедните занятия почваха доста рано. Като се свари шербетът, аз го оставих да поизстине, после се изправих пред огледалото, намазах косите си с него и ги сресах на път в средата, също като на инспекторското момче. Косите ми като никога се прилепиха от двете страни и по средата се очерта едно чисто и право шосе. Сложих внимателно шапката — и право на училище.

Едвам седнах на чина, и учителят по френски влезе в стаята. Почна урокът. Аз бях до западните прозорци и слънцето печеше право на главата ми. Сиропът започна да се топи и сладникави вадички потекоха към устата ми. Съобразих и бързо ги облизах. Но това не беше най-голямото нещастие. Злото беше в мухите. Цяло ято се струпа на главата ми. Ушите ми пищяха от тяхното бръмчене.

— Минко, какъв е този кошер около главата ти? — запита шеговито учителят.

Всички деца устремиха любопитни погледи към мене. Изведнаж избухна смях. Спасението ми беше в бягството. Измъкнах се от чина, хванах се за прозореца и скочих от него.

— Уа-а-а! — викаха след мен децата, надвесени на прозорците.

Аз бягах, но и мухите като разярени пчели ме гонеха и кацаха по главата ми.

Дюдюканията дълго ме преследваха.