Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотър (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Романът-епопея „Война и мир“ е най-великото художествено произведение в руската литература. Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е бил в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. Намирал се е в най-щастливия период от своя живот. На романа са отделени 7 години за написване- от 1863 до 1869. В него се сливат труд, воля, интелект и мисъл към голямото и велико дело на руския народ – Отечествената война от 1812 година. Творческата история на романа е интересна. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

При отбраната на Отечеството се изявяват потенциалните възможности на руския човек – саможертва в името на родината. Неслучайно Толстой пристъпва към войната от 1805 до 1812 година. Известно е, че първата се е водила извън Русия и не е била в интерес на народа, а втората – на територията на Русия добива национален характер. Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение. При него най-пълно се разкрива идейно-художествената концепция на романа и най-пълно се изявява отношението не само на главните герои, но и на народа към съдбата на родината. При Бородино побеждава не тактиката и стратегията, а духът на руската армия.

Жанрова характеристика за романа: Жанровата структура, която Толстой изгражда е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

XI

Връщайки се в най-щастливо душевно състояние от пътуването си на юг, Пиер изпълни отдавнашното си намерение — да се отбие при своя приятел Болконски, когото не бе виждал две години.

Когато на последната спирка разбра, че княз Андрей не е в Лѝсие Гори, а в новото си отделено имение, Пиер потегли към него.

Богучарово се намираше в некрасива, равна местност, покрита с нивя и изсечени и неизсечени борови и брезови гори. Господарското имение беше в края на разположеното в права линия по шосето село, отвъд наново изкопаното изкуствено езеро, изпълнено догоре, с брегове, още необрасли с трева, посред млада гора, в която се издигаха няколко големи бора.

Господарското имение се състоеше от хамбар, домакински помещения, конюшни, баня, малка пристройка и голяма каменна къща с полукръгъл фронтон, която беше още в строеж. Около къщата бе засадена млада градина. Оградите и портите бяха яки и нови; в сайванта имаше две пожарникарски помпи и бъчва, боядисана зелено; пътищата бяха прави, мостчетата здрави и с перила. Всичко носеше печат на ред и добро стопанисване. Срещнатите слуги, запитани де живее князът, посочиха малката нова постройка на брега на езерцето. Старият дядка[1] на княз Андрей, Антон, помогна на Пиер да слезе от каляската, каза, че князът е в къщи и заведе Пиер в малко, чисто антре.

Пиер бе смаян от скромността на малката, макар и чистичка къщица след ония бляскави условия, при които за последен път бе видял своя приятел в Петербург. Той бързо влезе в мъничката, лъхаща на бор, неизмазана още зала и искаше да върви по-нататък, но Антон изтича на пръсти пред него и почука на една врата.

— Какво има? — чу се рязък, неприятен глас.

— Гостенин — отговори Антон.

— Помоли го да почака — и се чу дръпване на стол. С бързи крачки Пиер се приближи до вратата и се сблъска лице с лице с излизащия да го види намусен и остарял княз Андрей. Пиер го прегърна и като дигна очилата, целуна го по бузите и го погледна отблизо.

— Гледай ти, не те очаквах, но много ми е драго — рече княз Андрей. Пиер не каза нищо; учудено, без да откъсва очи, гледаше приятеля си. Той се смая от промяната на княз Андрей. Думите бяха любезни, по устните и лицето на княз Андрей бе изписана усмивка, но погледът беше угаснал, мъртъв и въпреки явното си желание княз Андрей не можеше да му придаде радостен и весел блясък. Не че приятелят му беше отслабнал, побледнял и възмъжал; но тоя поглед и бръчката на челото, която изразяваше дълго съсредоточаване върху едно нещо, смайваха и отчуждаваха Пиер, докато свикна с тях.

Както винаги става при среща след дълга раздяла, разговорът дълго време не можеше да се спре; те се запитваха и отговаряха накъсо за неща, за които сами знаеха, че трябва да се говори дълго. Най-сетне разговорът почна полека-лека да се спира на бързо казаните преди това неща, на въпросите за миналия живот, за плановете относно бъдещето, за пътуването на Пиер, за неговите занимания, за войната и прочие. Оная съсредоточеност и безжизненост, забелязани от Пиер в погледа на княз Андрей, сега се изразяваха още по-силно в усмивката, с която той слушаше Пиер, особено когато Пиер с вдъхновена радост говореше за миналото или за бъдещето. Сякаш на княз Андрей му се искаше, но не можеше да участвува в онова, за което говореше другият. Пиер почваше да чувствува, че възторжеността, мечтите, надеждите за щастие и за добро са неприлични пред княз Андрей. Срам го беше да изказва всичките си нови, масонски мисли, особено подновени и оживени в него от последното му пътуване. Той се сдържаше, страхуваше се да не бъде наивен; едновременно с това неудържимо му се искаше да покаже по-скоро на приятеля си, че сега вече е съвсем друг, по-добър Пиер от оня, който беше в Петербург.

— Не мога да ви кажа колко много преживях през това време. Сам не бих се познал.

— Да, ние много, много сме се изменили оттогава — каза княз Андрей.

— Е, ами вие? — попита Пиер. — Какви са плановете ви?

— Планове ли? — повтори иронично княз Андрей. — Моите планове? — повтори той, сякаш значението на тая дума го учудваше. — Та нали виждаш, строя къща, искам идната година съвсем да се преместя…

Пиер мълчаливо и втренчено гледаше състареното лице на княз Андрей.

— Не, аз питам — рече Пиер, но княз Андрей го пресече:

— Какво ще приказваме за мене. Я разкажи, разкажи за пътуването си, за всичко, каквото си направил там в именията си.

Пиер почна да разправя какво е направил в именията си, като се мъчеше колкото е възможно повече да скрие своето участие в подобренията, които бе извършил. На няколко пъти княз Андрей подсказваше на Пиер, преди още той да го доизкаже, онова, което разправяше, като че всичко, което бе сторил Пиер, беше отдавна известна история и той слушаше не само без интерес, но сякаш срамувайки се за онова, което разказваше Пиер.

На Пиер му стана неловко и дори тежко, че е заедно с приятеля си. Той млъкна.

— Виж какво, душо моя — рече княз Андрей, на когото очевидно също тъй беше тежко и стеснително с гостенина, — тук аз съм на бивак, дойдох само да погледам. Днес пак отивам при сестра си. Аз ще те запозная с тях. Но мисля, че ти се познаваш — каза той, като очевидно занимаваше гостенина си, с когото не чувствуваше сега нищо общо. — Ще тръгнем следобед. А сега искаш ли да видиш моето имение? — Те излязоха и до обяд прекараха в разговори за политическите новини и за общите си познати като хора, които не са много близки помежду си. С известно оживление и интерес княз Андрей говори само за новото си имение, което подреждаше, за постройката, но дори и тук, посред разговора на скелята, когато описваше на Пиер бъдещото разположение на къщата, княз Андрей изведнъж се спря. — Впрочем тук няма нищо интересно, да идем да обядваме и да тръгнем. — На обяда заговориха за женитбата на Пиер.

— Много се учудих, когато чух това — каза княз Андрей.

Пиер се изчерви, както се изчервяваше винаги в такива случаи, и бързо каза:

— Някой ден ще ви разкажа как стана всичко това. Но нали знаете, че всичко това е свършено, и то завинаги.

— Завинаги ли? — рече княз Андрей. — Нищо не става завинаги.

— Но нали знаете как свърши всичко? Чухте ли за дуела?

— Да, ти си минал и през това.

— Само за едно благодаря на Бога, че не убих тоя човек — каза Пиер.

— Че защо? — рече княз Андрей. — Да убиеш зло куче дори е много хубаво.

— Не, да убиеш човек, не е хубаво, несправедливо е…

— Че защо да е несправедливо? — повтори княз Андрей. — Кое е справедливо и кое — не, на хората не е дадено да съдят. Хората вечно са се заблуждавали и ще се заблуждават, и то най-много за това, което смятат за справедливо и несправедливо.

— Несправедливо е онова, което е зло за друг човек — рече Пиер, чувствувайки с удоволствие, че за пръв път, откак бе пристигнал, княз Андрей се оживяваше и почваше да приказва и искаше да изкаже всичко, което го бе направило такъв, какъвто беше сега.

— А кой ти е казал кое е зло за друг човек? — попита той.

— Зло? Зло? — рече Пиер. — Всички ние знаем кое е зло за нас.

— Да, знаем, но онова, което зная, че е зло за мене, не мога да го сторя на друг човек — каза княз Андрей, като все повече и повече се оживяваше и явно искаше да изкаже на Пиер новото си гледище за нещата. Той говореше на френски. — Je ne connais dans la vie que deux maux bien réels: c’est le remord et la maladie. Il n’est de bien que l’absence de ces maux.[2] Да живееш за себе си, като избягваш само тия две злини, ето цялата моя сегашна мъдрост.

— А любовта към ближния, а самопожертвуванието? — възрази Пиер. — Не, не мога да се съглася с вас! Да живееш така, само да не вършиш зло, за да не се разкайваш, това е малко. Аз живях тъй, живях за себе си и погубих живота си. И едва сега, когато живея или поне се опитвам (поправи се от скромност Пиер) да живея за другите, едва сега разбрах пълното щастие на живота. Не, няма да се съглася с вас, а пък и вие не мислите така, както говорите.

Княз Андрей гледаше мълчаливо Пиер и се усмихваше подигравателно.

— Ще видиш сестра ми, княжна Маря. Вие ще се разберете с нея — каза той. — Може би ти си прав за себе си — продължи той след късо мълчание, — но всеки живее, както си знае; ти си живял за себе си и казваш, че така едва ли не си погубил живота си и си познал щастието чак когато си почнал да живееш за другите. А аз изпитах противното. Аз живях за слава. (А какво е славата? Все тая обич към другите, желание да направиш нещо за тях, желание да чуеш похвала от тях.) Та аз живях за другите и не почти, а съвсем погубих живота си. И откак живея за себе си, станах по-спокоен.

— Но как така — да живееш само за себе си? — разпалваше се Пиер. — А синът ви, сестра ви, баща ви?

— Ами че това съм пак аз, това не са другите — рече княз Андрей, — а другите, ближните, le prochain[3], както вие с княжна Маря ги наричате, това е главният извор на заблудата и злото. Le prochain — това са твоите киевски селяни, на които ти искаш да направиш добро.

И той погледна Пиер насмешливо и предизвикателно. Личеше, че предизвиква Пиер.

— Вие се шегувате — оживявайки се все повече и повече, каза Пиер. — Каква заблуда и зло може да има в това, че аз желаех (но много малко и лошо съм го изпълнил), желаех да сторя добро, а пък и сторих, макар само нещичко? Какво зло може да има в това, че нещастните хора, нашите селяни, хора като нас, които израстват и умират без всякакво друго понятие за Бога и за истината освен иконата и безсмислената молитва, ще се поучават в утешителната вяра за бъдещия живот, за възмездието, за наградата и утешението? Какво зло и заблуда има в това, че хората умират от болести, без помощ, когато е толкова лесно да им се помогне материално и аз ще им дам лекар и болница, и приют за старците? И нима не е осезателно, не е несъмнено благо това, че селянинът и селянката с детето нямат ден и нощ спокойствие, а аз ще им дам и почивка, и свободно време?… — каза Пиер, като бързаше и фъфлеше. — И аз направих тъй, макар и не добре, макар малко, но направих нещо и вие не само не ще ме убедите, че това, което съм направил, не е хубаво, но не ще ме убедите, че и самият вие не сте мислели така. А най-важното — продължи Пиер, — което зная и го зная сигурно, е, че насладата да вършиш добро е единственото сигурно щастие в живота.

— Да, ако въпросът се постави тъй, тогава е друго нещо — рече княз Андрей. — Аз строя къща, уреждам градина, а ти болници. И едното, и другото може да служи за прекарване на времето. А кое е справедливо, кое е добро — за това остави да съди оня, който знае всичко, а не ние. А ти искаш да спорим — добави той, — е, добре, хайде. — Те станаха от трапезата и седнаха на входната площадка, която беше вместо балкон.

— Е, хайде да спорим — каза княз Андрей. — Ти казваш: първо, училища — продължи той, като броеше на пръсти, — поучения и тъй нататък, тоест искаш да го измъкнеш — каза той, сочейки един селянин, който бе свалил калпак и минаваше край тях — от животинското му състояние и да му дадеш нравствени потребности. А мене ми се струва, че единствено възможното щастие е животинското щастие и тъкмо от него ти искаш да го лишиш. Аз му завиждам, а ти искаш да направиш той да стане като мене, без да му дадеш нито моя ум, нито моите чувства, нито моите средства. Второ, ти казваш: да се облекчи трудът му. А според мене физическият труд за него е такава необходимост, такова условие за съществуването му, както за мене и за тебе — умственият труд. Ти не можеш да не мислиш. Аз си лягам след два часа, през главата ми минават мисли и не мога да заспя, въртя се, до сутринта не заспивам от това, че мисля и не мога да не мисля, както той не може да не оре и да не коси; иначе ще отиде в кръчмата или ще се разболее. Както аз не бих понесъл неговия страшен физически труд и бих умрял след една седмица, тъй и той не ще може да понесе моето физическо безделие, ще надебелее и умре. Трето… какво още каза ти?

Княз Андрей прегъна трети пръст.

— Ах, да, болници, лекарства. Той има удар, умира, а ти си му пуснал кръв, излекувал си го. Десетина години той ще ходи сакат, ще бъде тежест за всички. Много по-спокойно и просто е да умре. Раждат се други, те и без това са много. Ако ти съжаляваше, че загубваш един работник, както аз гледам на него, това разбирам — но не, ти искаш да го лекуваш, и то от обич към него. А това не му трябва. Освен туй какво си въобразяваш ти, че медицината някога е излекувала някого!… Да убива — да! — каза той, като се намръщи злобно и се извърна от Пиер.

Княз Андрей изказваше мислите си толкова ясно и определено, че личеше, неведнъж е мислил за това, и говореше с удоволствие и бързо като човек, който отдавна не е говорил. Колкото по-безнадеждни бяха мислите му, толкова повече се оживяваше погледът му.

— Ах, това е ужасно, ужасно! — рече Пиер. — Не разбирам само как може да се живее с такива мисли. Мене ме връхлетяваха също такива минути, то беше неотдавна, в Москва и през време на пътуването, но в такива минути толкова се отпускам, че не живея, всичко ми е отвратително и най-много аз самият. Тогава не ям, не се мия… е, също като вас…

— Че защо да не се мия — това не е чисто — каза княз Андрей. — Напротив, човек трябва да се мъчи да направи живота си колкото може по-приятен. Аз живея — и не съм виновен за това, следователно трябва някак по-добре, без да преча на никого, да доживея до смъртта си.

— Но кое тогава ви кара да живеете? С такива мисли ще седиш, без да мръднеш, без да започваш нищо.

— Животът и без това не ни оставя на мира. Аз щях да бъда доволен да не върша нищо, но ето че, от една страна, тукашното дворянство ме удостои с честта да ме избере за предводител; едва се отървах. Те не можаха да разберат, че ми липсва онова, което е потребно, липсва ми тая позната, добродушна и загрижена пошлост, която е необходима за това. Сетне тая къща, която трябваше да построя, за да имам свой кът, дето да мога да бъда спокоен. Сега пък опълчението.

— Защо не служите в армията?

— След Аустерлиц ли! — каза мрачно княз Андрей. — Не, покорно благодаря: аз се зарекох, че няма да служа в действуващата руска армия. И няма. Ако Бонапарт беше тук, до Смоленск, заплашвайки Лѝсие Гори — и тогаз не бих отишъл да служа в руската армия. Та казах ти — продължи, успокоявайки се, княз Андрей. — Сега опълчението, баща ми е главнокомандуващ на третия окръг и единственото средство да се спася от службата, е да бъда при него.

— Значи, вие служите?

— Служа. — Той помълча малко.

— Но тогава защо служите?

— Ето защо. Баща ми е един от най-бележитите хора на своето време. Но той остарява и не че е жесток, но има прекалено деен характер. Свикнал с неограничена власт и сега с тая власт, дадена му от царя като главнокомандуващ на опълчението — той е страшен. Преди две седмици, ако бях закъснял два часа, той щеше да обеси един чиновник в Юхнов — рече княз Андрей с усмивка. — Та аз служа, защото никой освен мене няма влияние върху баща ми и от време на време ще го спася от някоя постъпка, за която по-късно би се измъчвал.

— Ето на, виждате ли!

— Да, mais ce n’est pas comme vous l’entendez[4] — продължи княз Андрей. — Аз не желаех, нито желая и най-малкото добро на тоя мерзавец-чиновник, който бил откраднал някакви ботуши от опълченците; дори щях да съм много доволен, ако го видех обесен, но ми е жал за баща ми — тоест пак за себе си.

Княз Андрей все повече и повече се оживяваше. Очите му блестяха трескаво, когато се мъчеше да докаже на Пиер, че в неговите постъпки никога не е имало желание за добро на ближния.

— Ето, ти искаш да освободиш селяните — продължи той. — Това е много хубаво, но не за тебе (ти, струва ми се, никого не си наказвал с бой и не си изпращал в Сибир) и още по-малко за селяните. Ако ги бият, наказват с тояги и изпращат в Сибир, мисля, че от това на тях не им е по-зле. В Сибир той води същия скотски живот, а белезите от боя по тялото ще зараснат и той е толкова щастлив, колкото по-рано. А това е потребно за ония хора, които загиват нравствено, трупат си разкаяние, потъпкват това разкаяние и загрубяват затуй, че имат възможност да наказват справедливо и несправедливо. Ето за кого ми е жал и заради кого бих искал да освободя селяните. Ти може би не си виждал, но аз съм виждал как добри хора, възпитани в тая традиция на неограничена власт, с годините, когато станат по-раздразнителни, стават жестоки, груби, знаят това, но не могат да се сдържат и стават все по-нещастни и по-нещастни.

Княз Андрей говореше това с голямо увлечение и Пиер неволно помисли, че тия мисли са вдъхнати в него от баща му. Той не му отговори нищо.

— Та ето за кого и за кое ми е жал — за човешкото достойнство, за спокойствието на съвестта, за чистотата, а не за техните гърбове и глави, които, колкото и да ги пердашиш, колкото и да ги бръснеш, ще си останат все същите гърбове и глави.

— Не, не, хиляди пъти не! Никога не ще се съглася с вас — каза Пиер.

Бележки

[1] Стар слуга, възпитател на господарско момче в някогашна царска Русия. — Б.пр.

[2] Аз зная само две истински нещастия в живота: угризение на съвестта и болест. И щастието е само липса на тия две злини.

[3] Ближният.

[4] Но не тъй, както ти го разбираш.