Лев Толстой
Война и мир (191)

V

От Смоленск войските продължиха да отстъпват. Неприятелят вървеше подире им. На 10 август командуваният от княз Андрей полк минаваше по шосето покрай пътя, който водеше за Лѝсие Гори. Повече от три седмици имаше жега и суша. Всеки ден по небето се движеха къдрави облаци и от време на време закриваха слънцето; но привечер пак се разчистваше и слънцето залязваше в сивочервеникава мъгла. Само изобилната роса през нощите освежаваше земята. Непожънатите жита изгаряха и се изронваха. Блатата пресъхнаха. Добитъкът не намираше храна по изгорелите от слънцето ливади и ревеше от глад. Само нощем и в горите, докато не изсъхнеше росата, имаше хладина. Но по пътя, по шосето, по което вървяха войските, дори нощем, дори из горите нямаше хладина. Върху пясъчния прах, натрупан на повече от четвърт аршин на пътя, не се виждаше роса. Щом съмнеше и движението почваше. Обози, артилерия се движеха беззвучно, затънали до главините, а пехотата — до глезените, в мекия, задушаващ, неизстинал през нощта прах. Една част от тоя пясъчен прах се тъпчеше от крака и колела, друга се издигаше и виснеше като облак над войската и пълнеше очите, косите, ушите, ноздрите и най-вече дробовете на хората и животните, които се движеха из тоя път. Колкото повече се издигаше слънцето, толкова повече се дигаше и облакът прах и през тоя ситен, горещ прах можеше направо да се гледа незатуленото от облаци слънце. То приличаше на голямо тъмночервено кълбо. Нямаше вятър и в тая неподвижна атмосфера хората се задушаваха. Хората вървяха, обвързали носове и уста с кърпички. Когато стигнеха в някое село, всички се втурваха към кладенците. Биеха се за вода и я изпиваха чак до калта.

Княз Андрей командуваше полк и се отдаде на уреждането на полка, доброто състояние на войниците си и необходимостта да получава и дава заповеди. Опожаряването на Смоленск и изоставянето му бяха за княз Андрей епоха. Новото чувство на озлобление срещу врага го караше да забрави личната си скръб. Той бе изцяло отдаден на своята полкова работа, беше грижовен към войниците и офицерите си и любезен с тях. В полка го наричаха нашия княз, гордееха се с него и го обичаха. Но беше добър и кротък само със своите полкови хора, с Тимохин и други, с хора съвсем нови и от чужда среда, с хора, които не можеха да знаят и разбират миналото му; но щом се срещнеше с някого от предишните си познати, от щабните, той веднага се наежваше; ставаше злобен, насмешлив и презрителен. Всичко, което имаше връзка със спомена му за миналото, го отблъскваше и затуй в отношенията си с тоя предишен свят той се мъчеше да не бъде поне несправедлив и да изпълнява дълга си.

Наистина княз Андрей виждаше всичко в тъмна, мрачна светлина, особено след като напуснаха Смоленск (който според него можеше и трябваше да бъде защищаван) на 6 август и след като баща му, болен, трябваше да бяга в Москва и да остави на разграбване толкова обичаното, застроено и населено от него Лѝсие Гори; но въпреки това, благодарение на полка, княз Андрей можеше да мисли за други неща, за нещо съвсем независимо от общите въпроси — за своя полк. На 10 август колоната, в която беше неговият полк, стигна наспоред с Лѝсие Гори. Два дни преди това княз Андрей бе получил съобщение, че баща му, синът и сестра му са заминали за Москва. Макар че нямаше какво да прави в Лѝсие Гори, княз Андрей с присъщото му желание да разврежда скръбта си реши, че трябва да се отбие в Лѝсие Гори.

Той заповяда да оседлаят коня му и при прехода отиде в бащиното си имение, дето се бе родил и прекарал детинството си. Минавайки край езерото, дето всякога имаше десетки селянки, които си приказваха, като удряха с бухалки и изплакваха прането си, княз Андрей забеляза, че при езерото нямаше никого и откъснатият малък сал, залят наполовина от водата, плуваше накриво посред езерото. Княз Андрей се приближи до будката на пазача. До каменните порти нямаше никого и вратата беше отворена. Пътечките в градината бяха вече тревясали и телета и коне се разхождаха из английския парк. Княз Андрей се приближи до оранжерията; стъклата бяха изпочупени, а дръвчетата в качета — някои съборени, други изсъхнали. Той извика по име Тарас, градинаря. Никой не се обади. Като избиколи оранжерията откъм площадката пред нея, той видя, че дървеният стобор с резба беше целият изпочупен, сливите обрани и клоните изпокършени. Старият селянин (княз Андрей го виждаше при портите още от детинството си) седеше на зелената пейка и плетеше цървули от лико.

Той беше глух и не бе чул пристигането на княз Андрей. Седеше на пейката, на която обичаше да седи старият княз, и наоколо му по клоните на окършена и изсъхнала магнолия бе провесено лико.

Княз Андрей се приближи до къщата. В старата градина бяха отсечени няколко липи, една пъстра кобила с конче се разхождаше между розите току до къщата. Къщата беше със заковани капаци. Долу един прозорец беше отворен. Едно момченце видя княз Андрей и отърча в къщата.

Алпатич, изпратил семейството си, бе останал сам в Лѝсие Гори; той си седеше в къщи и четеше житията. Щом узна, че е пристигнал княз Андрей, той, с очила на носа и като се закопчаваше, излезе от къщи, бързо се приближи до княза и без да каже нещо, заплака, целувайки княз Андрей по коляното.

След това се извърна, ядосан от слабостта си, и почна да му докладва за положението. Всичко ценно и скъпо беше пренесено в Богучарово. Житото, към сто четвъртини, също било пренесено; сеното и летницата, извънредно изобилната, както казваше Алпатич, тазгодишна реколта, били окосени още зелени от войската. Селяните са разсипани, някои също заминали за Богучарово, малък брой останали.

Княз Андрей не го доизслуша и попита кога са заминали баща му и сестра му, като разбираше кога са заминали за Москва. Алпатич отговори, смятайки, че го питат за заминаването в Богучарово, че са заминали на седми, и пак се разпростря за домакинските работи, като питаше за нареждания.

— Ще заповядате ли да давам овес на командите срещу разписка? Останали ни са още шестстотин четвъртини — попита Алпатич.

„Какво да му отговоря?“ — мислеше княз Андрей, загледан в лъсналата от слънцето плешива глава на стареца, и четеше по изражението на лицето му съзнанието, че самият той разбира ненавременността на тия въпроси, но пита само тъй, за да заглуши скръбта си.

— Да, давай им — рече той.

— Ако сте благоволили да забележите безредие в градината — каза Алпатич, — невъзможно беше да се предотврати: дойдоха три полка и нощуваха, особено — драгуните. Аз записах чина и званието на командира, за да подам оплакване.

— Но какво ще правиш ти? Ще останеш ли, ако неприятелят дойде? — попита го княз Андрей.

Алпатич обърна лице към княз Андрей и го погледна; и изведнъж дигна ръка нагоре с тържествен жест.

— Той е моят покровител, да бъде неговата воля! — рече той.

Тълпа селяни и хора от прислугата вървяха из ливадата и се приближаваха, към княз Андрей със свалени шапки.

— Е, сбогом! — каза княз Андрей, като се приведе към Алпатич. — Замини и ти, откарай, каквото можеш, и заповядай на хората да отидат в именията край Рязан или край Москва. — Алпатич се притисна до крака му и зарида. Княз Андрей го отстрани предпазливо, бутна коня и препусна галоп надолу из алеята.

На площадката пред оранжерията все тъй безучастна, като муха върху лицето на скъп мъртвец, седеше старецът и почукваше по калъпа на цървула, а две момиченца, понесли в полите си сливи, които бяха набрали от дръвчетата в оранжерията, тичаха оттам и се натъкнаха на княз Андрей. Като видя младия господар, по-голямото момиченце с изписана уплаха на лицето хвана по-малката си другарка за ръката и заедно с нея се скриха зад една бреза, без да успеят да съберат изпопадалите зелени сливи.

Княз Андрей се извърна подплашено-бързо от тях, страхувайки се да им покаже, че ги е видял. Дожаля му за хубавичкото уплашено момиченце. Той се боеше да го погледне и в същото време непреодолимо му се искаше да го погледне. Ново, радостно и успокоително чувство го обзе, когато, гледайки тия момиченца, разбра съществуването на други, съвсем чужди нему, но също тъй законни човешки интереси, както ония, които занимаваха него. Тия момиченца очевидно страстно желаеха едно нещо — да си занесат и доизядат тия зелени сливи и да не бъдат заловени, и княз Андрей заедно с тях искаше те да успеят в тая работа. Той не можа да се сдържи да не ги погледне още веднъж. Като помислиха, че са вече в безопасност, те изскочиха от скривалището си, запискаха нещо с тънички гласчета и придържайки полите си, весело и бързо отърчаха по тревата на ливадата със загорелите си боси крачета.

След като излезе от прашния район на шосето, по което се движеха войските, княз Андрей се поободри. Но малко по-нататък от Лѝсие Гори той пак тръгна по шосето и настигна полка си при почивката, до бента на неголямо езеро. Беше към два часа след обяд. Слънцето, червено кълбо сред прах, печеше непоносимо и гореше гърба през черния сюртук. Прахът, все същият, висеше неподвижно над глъчката от зашумелите спрени войски. Нямаше вятър. Когато минаваше по насипа на бента, мирис на тиня и хладина от езерото лъхна княз Андрей. Поиска му се да се окъпе във водата, колкото и нечиста да беше тя. Той погледна езерото, отдето идеха викове и висок смях. Личеше, че малкото мътно, зеленясало езеро се е подигнало на около две четвърти аршин и заливаше насипа, защото беше пълно с човешки, войнишки, голи, движещи се в него бели тела, които имаха керемиденочервени ръце, лица и шии. Цялото това голо, бяло човешко месо с висок смях и провиквания се движеше насам-нататък в тая мръсна локва като шарани, натъпкани в кофа. От това боричкане лъхаше на веселие и затуй беше особено тъжно.

Един млад рус войник — княз Андрей го знаеше — от трета рота, с ремъче под прасеца, се кръстеше и отстъпваше назад, за да може хубавичко да се засили и да се цамбурне във водата; друг един, черен, винаги рошав унтерофицер, до кръста във водата, потръпвайки с мускулестата си снага, сумтеше радостно, като обливаше главата си със своите черни до китките ръце. Чуваше се как хората се пляскат един друг, пищят и се провикват.

По бреговете, по насипа, в езерото — навред имаше бяло, здраво, мускулесто месо. Офицерът Тимохин, с червено носле, се бършеше върху насипа с пешкир и се засрами, когато видя княза, но реши да се обърне към него.

— Хубаво е, ваше сиятелство, да бяхте благоволили! — рече той.

— Мръсно — каза княз Андрей, като се намръщи.

— Ей сега ще очистим за вас. — И още необлечен, Тимохин отърча да чисти.

— Князът иска.

— Кой? Нашият княз ли? — обадиха се гласове и всички така забързаха, че княз Андрей едва успя да ги успокои. Той реши, че ще е по-добре да се полее в сайванта.

„Месо, тяло, chair a canon^[1]!“ — мислеше той, гледайки голото си тяло, и потръпваше не толкова от хлад, колкото от едно непроумявано за самия него отвращение и ужас от гледката на този грамаден брой тела, които се плискаха в калното езеро.

На 7 август княз Багратион от Михайловка, на Смоленския път, дето беше спрял, писа следното:

„Уважаеми господин графе Алексей Андреевич,“

(Той пишеше на Аракчеев, но знаеше, че писмото му ще бъде прочетено от царя и затуй обмисляше, доколкото бе способен, всяка своя дума.)

„Мисля, че министърът вече ви е рапортувал за изоставянето на Смоленск. Боли, мъчно е и цялата армия е в отчаяние, че напразно изоставихме най-важното място. От своя страна аз лично го молих по най-убедителен начин и най-сетне му писах; но нищо не помогна. Кълна ви се в честта си, че Наполеон беше в такъв чувал както никога и можеше да загуби половината си армия и да не превземе Смоленск. Нашите войски се биха и бият както никога. С 15-те хиляди аз се държах повече от 35 часа и ги бих; но той не искаше да остане и 14 часа. Това е срамота и е петно на нашата армия; а той самият, струва ми се, не би трябвало и да живее. Ако ви донася, че загубите са големи — не е истина, може би около 4 хиляди, не повече, но и толкова няма. Ала и десет да са, това е война! Затуй пък неприятелят загуби безброй…

Какво щеше да струва да останем още два дни? Най-малкото те сами щяха да си отидат, тъй като нямаха вода за хората и за конете. Той ми даде дума, че няма да отстъпи, но изведнъж — изпрати диспозиция, че през нощта се оттегля. Така не може да се воюва и ние можем скоро да доведем неприятеля в Москва…

Носи се слух, че вие мислите за мир. Боже опази да сключим мир! След всички жертви и след такива налудничави отстъпления да се сключи мир, значи: да опълчите цяла Русия срещу себе си и всеки от нас ще се срамува да носи мундир. Щом така е тръгнало — трябва да се бием, докато Русия може и докато хората са на крак…

Трябва да командува един, а не двама. Вашият министър може да е добър за министерството; ала като генерал — не лош, но е негоден, а нему е поверена съдбата на цялото наше отечество… Аз наистина полудявам от раздразнение; извинете ме, че пиша тъй дръзко. Очевидно е, че който съветва да се сключи мир и армията да се командува от министъра, не обича царя и желае гибелта на всинца ни. И затуй ви пиша истината: гответе опълчението. Защото министърът по най-майсторски начин води след себе си гостенин в столицата. Голямо подозрение възбужда в цялата армия господин флигеладютантът Волцоген. Казват, че той бил повече човек на Наполеон, отколкото наш, и той съветва министъра за всичко. Аз не само съм учтив с него, но му се подчинявам, като капрал, макар да съм по-стар от него. Това ме боли; но тъй като обичам моя благодетел и господар — подчинявам се. Жално е само за царя, че поверява на такива хора славната армия. Представете си, че чрез нашето отстъпление загубихме от умора и в болниците повече от 15 хиляди души; а ако настъпвахме — това нямаше да го има. Кажете, за Бога, какво ще каже Русия — нашата майка, защо толкова се страхуваме и за какво даваме такова добро и грижливо отечество на негодниците и вдъхваме на всеки поданик омраза и срам? От какво ще се плашим и от кого ще се боим? Не съм аз виновен, че министърът е нерешителен, страхливец, несмислен, бавен и е с всички лоши качества. Цялата армия наистина плаче и всички страшно го ругаят до смърт…“