Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотър (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Романът-епопея „Война и мир“ е най-великото художествено произведение в руската литература. Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е бил в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. Намирал се е в най-щастливия период от своя живот. На романа са отделени 7 години за написване- от 1863 до 1869. В него се сливат труд, воля, интелект и мисъл към голямото и велико дело на руския народ – Отечествената война от 1812 година. Творческата история на романа е интересна. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

При отбраната на Отечеството се изявяват потенциалните възможности на руския човек – саможертва в името на родината. Неслучайно Толстой пристъпва към войната от 1805 до 1812 година. Известно е, че първата се е водила извън Русия и не е била в интерес на народа, а втората – на територията на Русия добива национален характер. Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение. При него най-пълно се разкрива идейно-художествената концепция на романа и най-пълно се изявява отношението не само на главните герои, но и на народа към съдбата на родината. При Бородино побеждава не тактиката и стратегията, а духът на руската армия.

Жанрова характеристика за романа: Жанровата структура, която Толстой изгражда е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

IX

Билибин беше сега в качеството на дипломатически чиновник при главната квартира на армията и макар на френски, с френски шеги и френски игрословици, но с изключително руско безстрашие пред самоосъждането и самоосмиването описваше цялата кампания. Билибин пишеше, че неговата дипломатическа discrétion[1] го измъчвала и че бил щастлив, имайки княз Андрей за верен кореспондент, пред когото могъл да излее цялата си жлъчка, събрана в него от това, което виждал да се върши в армията. Това писмо беше старо, още преди Прайсишейлауското сражение.

„Depuis nos grands succès d’Austerlitz vous savez, mon cher Prince — пишеше Билибин, — que je ne quitte plus les quartiers généraux. Décidément j’ai pris le goût de la guerre, et bien m’en a pris. Ce que j’ai vu ces trois mois, est incroyable.

Je commence ab ovo. L’ennemi du genre humain, comme vous savez, s’attaque aux Prussiens. Les Prussiens sont nos fidèles alliés qui ne nous ont trompés que trois fois depuis trois ans. Nous prenons fait et cause pour eux. Mais il se trouve que l’ennemi du genre humain ne fait nulle attention à nos beaux discours, et avec sa manière impolie et sauvage se jette sur les Prussiens sans leur donner le temps de finir la parade commencée, en deux tours de mains les rosses à plate couture et va s’installer au palais de Potsdam.

«J’ai le plus vif désir — écrit le Roi de Prusse à Bonaparte, — que V. M. soit accueillie et traitée dans mon palais d’une manière qui lui soit agréable et c’est avec empressement, que j’ai pris à cet effet toutes les mesures que les circonstances me permettaient. Puissé-je avoir réussi!» Les généraux Prussiens se piquent de politesse envers les Français et mettent bas les armes aux premières sommations.

Le chef de la garnison de Glogau avec dix mille hommes, demande aux Roi de Prusse, ce qu’il doit faire s’il est sommé de se rendre?… Tout cela est positif.

Bref, espérant en imposer seulement par notre attitude militaire, il se trouve que nous voilà en guerre pour tout de bon, et ce qui plus est, en guerre sur nos frontières avec et pour le Roi de Prusse. Tout est au grand complet, il ne nous manque qu’une petite chose, c’est le général en chef. Comme il s’est trouvé que les succès d’Austerlitz auraient pu être plus décisifs si le général en chef eut été moins jeune, on fait la revue des octogénaires et entre Prosorofsky et Kamensky, on donne la préférence au dernier. Le général nous arrive en kibik à la manière Souvoroff, et est accueilli avec des acclamation de joie et de triomphe.

Le 4 arrive le premier courrier de Pétersbourg. On apporte les malles dans le cabinet du maréchal, qui aime à faire tout par lui-même. On m’appelle pour aider à faire le triage des lettres et prendre celles qui nous sont destinées. Le maréchal nous regarde faire et attend les paquets qui lui sont adressés. Nous cherchons il n’y en a point. Le maréchal devient impatient, se met lui-même à la besogne et trouve des lettres de l’Empereur pour le comte T., pour le prince V. et autres. Alors le voilà qui se met dans une de ses colères bleues. Il jette feu et flamme contre tout le monde, s’empare des lettres, les décacheté et lit celles de l’Empereur adressées à d’autres. А, така постъпват с мен. Нямат ми доверие! А, заповядано е да ме следят, добре тогава; вървете по дяволите! Et il écrit le fameux ordre du jour au général Benigsen.“[2]

„Аз съм ранен, не мога да яздя и следователно и да командувам армия. Вие доведохте вашето кор д’арме разбито в Пултуск: тук то е на открито, без дърва и без фураж и затова трябва да му се помогне и както вчера вие сам се отнесохте до граф Буксхевден, трябва да се помисли за отстъпване до нашата граница, което да се извърши днес.“

„От всичките ми пътувания, écrit-il à l’Empereur[3], получих ожулване от седлото и това ожулване, свръх предишните ми пътувания на кон, съвсем не ми позволява да яздя и да командувам толкова голяма армия и затова възложих командуването на старшия след мене граф Буксхевден, като изпратих при него всички служби и всичко, свързано с тях, и ги посъветвах, ако няма хляб, да се оттеглят по-навътре в Прусия, защото хляб е останал само за един ден, а в някои полкове, както съобщиха дивизионните командири Остерман и Седморецки — никак, а пък у селяните всичко е изядено; аз сам, докато се излекувам, оставам в болницата в Остроленка. За броя на войските изпращам нископоклонно ведомост, като донасям, че ако армията прекара още петнадесет дни в сегашния бивак, напролет ни един здрав няма да остане.

Благоволете да освободите стареца, за да се оттегли на село, той и без това е обезславен, че не можа да изпълни великия и славен жребий, за който бе избран. Вашето всемилостиво позволение за това ще чакам тук, в болницата, за да играя писарска, а не командирска роля във войската. Моето отсъствие от армията не ще дигне никакъв шум — все едно, че един ослепял се махва от армията. Такива като мене — в Русия има хиляди.“

Le maréchal se fâche contre l’Empereur et nous punit tous; n’est-ce pas que c’est logique!

Voilà le premier acte. Aux suivants l’intérêt et le ridicule montent comme de raison. Après le départ du maréchal il se trouve que nous sommes en vue de l’ennemi, et qu’il faut livrer bataille. Boukshevden est général en chef par droit d’ancienneté, mais le général Benigsen n’est pas de cet avis; d’autant plus qu’il est lui, avec son corps en vue de l’ennemi, et qu’il veut profiter de l’occasion d’une bataille „aus eigener Hand“, comme disent les Allemands. Il la donne. C’est la bataille de Poultousk qui est sensée être une grande victoire, mais qui à mon avis ne l’est pas du tout. Nous autres pékins avons comme vous savez, une très vilaine habitude de décider du gain ou de la perte d’une bataille. Celui qui s’est retiré après la bataille, l’a perdu, voila ce que nous disons, et à ce titre nous avons perdu la bataille de Poultousk. Bref, nous nous retirons, après la bataille, mais nous envoyons un courrier à Pétersbourg, qui porte les nouvelles d’une victoire, et le général ne cède pas le commandement en chef à Boukshevden, espérant recevoir de Pétersbourg en reconnaissance de sa Victoire le titre de général en chef. Pendant cet interrègne, nous commençons un plan de manoeuvres excessivement intéressant et original. Notre but ne consiste pas, comme il devrait l’être, à éviter ou à attaquer l’ennemi; mais uniquement à éviter le général Boukshevden, qui par droit d’ancienneté serait notre chef. Nous poursuivons ce but avec tant d’énergie, que même en passant une rivière qui n’est pas guéable, nous brûlons les ponts pour nous séparer de notre ennemi, qui, pour le moment, n’est pas Bonaparte, mais Boukshevden. Le général Boukshevden a manqué être attaqué et pris par des forces ennemies supérieures à cause d’une de nos belles manoeuvres qui nous sauvait de lui. Boukshevden nous poursuit — nous filons. A peine passe-t-il de notre côté de la rivière, que nous repassons de l’autre. A la fin notre ennemi Boukchevden nous attrappe et s’attaque à nous. Les deux généraux se fâchent. Il y a même une provocation en duel de la part de Boukshevden, et une attaque d’épilepsiè de la part de Benigsen. Mais au moment critique le courrier, qui porte la nouvelle de notre victoire de Poultousk, nous apporte de Pétersbourg notre nomination de général en chef, et le premier ennemi Boukshevden est enfoncé: nous pouvons penser au second, à Bonaparte. Mais ne voit-il pas qu’à ce moment se lève devant nous un troisième ennemi, c’est le православното qui demande à grands cris du pain, de la viande, des souchary, du foin — que sais-je! Les magasins sont vides, les chemins impraticables. Le православното se met à la maraude, et d’une manière dont la dernière campagne ne peut vous donner la moindre idée. La moitié des régiments forme des troupes libres qui parcourent la contrée en mettant tout à feu et à sang. Les habitants sont ruinés de fond en comble, les hôpitaux regorgent de malades, et la disette est partout. Deux fois le quartier général a été attaqué par des troupes de maraudeurs, et le général en chef a été obligé lui-même de demander un bataillon pour les chasser. Dans une de ces attaques on m’a emporté ma malle vide et ma robe de chambre. L’Empereur veut donner le droit à tous les chefs de divisions de fusiller les maraudeurs, mais je crains fort que cela n’oblige une moitié de l’armée de fusiller l’autre.[4]

Княз Андрей четеше отначало само с очи, но после онова, което четеше (макар че знаеше доколко може да се вярва на Билибин), неволно почна все повече и повече да го занимава. Като стигна до това място, той смачка писмото и го хвърли. Не че прочетеното в писмото го ядоса, но се ядоса, че тоя тамошен, чужд за него живот можеше да го вълнува. Той затвори очи, потърка челото си с ръка, като че да пропъди всякакво съчувствие към онова, което бе прочел, и се ослуша какво става в детската стая. Изведнъж стори му се, че зад вратата се чу някакъв странен звук. Обзе го страх; той се боеше да не би през това време, когато четеше писмото, да се е случило нещо с детето. Приближи се на пръсти до вратата на детската и я отвори.

Тъкмо когато влизаше, той видя, че бавачката с уплашено лице скри нещо от него и че княжна Маря не беше вече до креватчето.

— Мили мой — чу той зад себе си отчаяния, както му се стори, шепот на княжна Маря. Както често се случва след дълга безсъница и дълго вълнение, обхвана го безпричинен страх: мина му през ума, че детето е умряло. Всичко, което виждаше и чуваше, му се струваше, че потвърждава страха му.

„Всичко е свършено“ — помисли той и по челото му изби студена пот. Той се приближи объркан до креватчето, уверен, че ще го намери празно и че бавачката криеше мъртвото дете. Раздвои завеските и дълго време уплашените му очи, които не се спираха на едно място, не можеха да намерят детето. Най-сетне го видя: руменото момченце с разперени ръце и крака лежеше напряко в креватчето, отпуснало глава под възглавницата, и примляскваше насън, като мърдаше устнички и дишаше равно.

Като видя момченцето, княз Андрей се зарадва така, като че беше вече го загубил. Той се наведе и опита с устни, както го бе научила сестра му, дали детето има огън. Нежното чело беше влажно, той досегна с ръка главата му — дори косата беше мокра: толкова силно се бе изпотило детето. Но не само че не бе умряло, ала сега бе очевидно, че кризата е минала и че то е оздравяло. На княз Андрей му се искаше да грабне, да смачка, да притисне до гърдите си това мъничко, безпомощно същество; но не посмя да го направи. Той стоеше над него, като гледаше главата, ръчичките и крачката, които се очертаваха под завивката. Някакво шумолене се чу близо до него и стори му се, че вижда някаква сянка до завесите на креватчето. Той не се извърна и загледан в лицето на детето, слушаше непрекъснато неговото равно дишане. Тъмната сянка беше княжна Маря, която с безшумни стъпки се приближи до креватчето, дигна завесата и я спусна след себе си. Без да се извърне, княз Андрей я позна и протегна ръка към нея. Тя стисна ръката му.

— Изпотил се е — рече княз Андрей.

— Аз идвах при тебе, за да ти кажа това.

В съня си детето едва-едва помръдна, усмихна се и потърка чело о възглавницата.

Княз Андрей погледна сестра си. В матовата полусветлина на завесите лъчистите очи на княжна Маря блестяха повече от друг път, изпълнени с щастливи сълзи. Княжна Маря се понаведе към брат си и го целуна, като се закачи леко за завеската на кревата. Те се заканиха един на друг, постояха още в матовата светлина на завеската, сякаш не искаха да се разделят от тоя свят, в който и тримата бяха отделени от цялата вселена. Княз Андрей пръв, с коси, разчорлени от муселина на завеската, се дръпна от креватчето. „Да, само това ми остана сега“ — каза той с въздишка.

Бележки

[1] Скромност.

[2] „Вие знаете, мили княже, че от времето на нашите блестящи успехи при Аустерлиц не напускам главните квартири. Аз съвсем свикнах с войната и съм много доволен от това; онова, което видях през тия три месеца, е невероятно.

Започвам ab ovo. Врагът на человеческия род, известен вам, атакува прусаците, които са ни измамили само три пъти в три години. Ние се застъпваме за тях. Но излиза, че врагът на человеческия род не обръща никакво внимание на нашите прелестни думи и по своя неучтив и див начин се хвърля срещу прусаците, като не им дава време да довършат започнатия си парад, разбива ги на пух и прах и се настанява в Потсдамския дворец.

«Желая много — пише пруският крал на Бонапарт — ваше величество да бъде приет в моя дворец по най-приятен за вас начин и с особена грижа направих за това всички разпоредби, каквито обстоятелствата ми позволяваха. О, ако бих постигнал целта си!» Пруските генерали се перчат с учтивостта си пред французите и се предават при първото искане. Началникът на гарнизона на Глогау с десет хиляди пита пруския крал какво да прави. Всичко това е напълно достоверно. С една дума, ние смятахме да им вдъхнем само страх с нашето военно държане, но се свърши с това, че бяхме въвлечени във война, и то на нашата граница и най-важно за пруския крал и заедно с него. Имаме всичко в изобилие, липсва ни само едно мъничко нещо — главнокомандуващ. Тъй като излезе, че успехите при Аустерлиц биха могли да бъдат по-решаващи, ако главнокомандуващият не беше толкова млад, прави се преглед на осемдесетгодишните генерали и между Прозоровски и Каменски избират последния. Генералът пристига при нас в бричка, по суворовски, и го приемат с радостни възклицания и с голямо тържество.

На 4-ти пристигна първият куриер от Петербург. Занасят куфарите в кабинета на фелдмаршала, който обича да върши всичко сам. Викат ме да помогна при преглеждането на писмата и да взема изпратените за нас. Фелдмаршалът оставя ние да вършим това, гледа ни и чака пликовете, адресирани до него. Търсим — но такива няма. Фелдмаршалът почва да се вълнува, взема сам да търси и намира писма от царя до граф Т., до княз В. и други. Обхваща го най-силен гняв, излиза извън себе си, взема писмата, разпечатва ги и чете ония, които са адресирани до други… И написва знаменитата си заповед до граф Бенигсен.“

[3] Пише той на императора.

[4] Фелдмаршалът се сърди на царя и наказва всинца ни: това е съвсем логично!

Това е първото действие на комедията. В следните интересът и забавността се увеличават, това се разбира от само себе си. След заминаването на фелдмаршала оказва се, че ние сме срещу неприятеля и че е необходимо да се даде сражение. Главнокомандуващ по старшинство е Буксхевден, но генерал Бенигсен е на съвсем друго мнение, толкоз повече, че той със своя корпус е срещу неприятеля и иска да използува случая за сражение. И даде сражение.

Това е пултуската битка, която се смята за голяма победа, но според мене съвсем не е такава. Ние, цивилните, имаме, както знаете, много лошия навик да решаваме въпроса дали сражението е спечелено или загубено. Оня, който е отстъпил след сражението, го е загубил, тъй казваме ние; и като се съди по това, ние сме загубили пултуското сражение. С една дума, ние се оттегляме след битката, но изпращаме в Петербург куриер със съобщение за победа и генерал Бенигсен не отстъпва началството на армията на Буксхевден, надявайки се, че ще получи от Петербург като благодарност за своята победа званието главнокомандуващ. През това междуцарствие ние започваме редица много оригинални и интересни маньоври. Нашият план не е вече, както трябваше да бъде, да се избягва или да се атакува неприятелят, но само — да се избягва генерал Буксхевден, който по правото на старшинството трябваше да бъде наш началник. Ние преследваме тая цел с такава енергия, че дори когато минаваме река, по която няма бродове, изгаряме моста, с цел да отдалечим от нас врага си, който в сегашно време не е Бонапарт, а Буксхевден. Генерал Буксхевден едва не бе атакуван и пленен от превъзходящи неприятелски сили поради един такъв маньовър, който ни избавяше от него. Буксхевден ни преследва — ние бягаме. Щом той мине на едната страна на реката, ние минаваме отново на другата. Най-сетне нашият враг Буксхевден ни хваща и атакува. Става обяснение. Двамата генерали се разсърдват и работата стига почти до дуел между двамата главнокомандуващи. Но за щастие в най-критичния миг куриерът, който бе занесъл в Петербург съобщението за пултуската победа, се връща и ни носи назначение на главнокомандуващ и първият враг — Буксхевден е победен. Сега можем да мислим за втория враг — Бонапарт. Но излиза, че тъкмо в тоя миг изниква пред нас трети враг — православното, което с гръмливи възгласи иска хляб, говеждо месо, сухари, сено, овес — и колко още работи! Складовете са празни, пътищата непроходими. Православното почва да граби и грабежът стига до такава степен, за каквато последната кампания не можеше да ви даде и най-малката представа. Половината от полковете образуват свободни команди, които обхождат страната и предават всичко на огън и меч. Жителите са съвсем разорени, болниците — претрупани с болни и навсякъде има глад. Два пъти мародерите нападаха дори главната квартира и главнокомандуващият трябваше да вземе батальон войници, за да ги прогони. В едното от тия нападения ми отмъкнаха празния куфар и халата. Царят иска да даде право на всички началници на дивизии да разстрелват мародерите, но аз много се страхувам, че едната половина от войската ще бъде принудена да разстрелва другата.