Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 76 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотр (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. На романа са отделени 7 години за написване – от 1863 до 1869. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение.

Жанровата структура, която Толстой изгражда, е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

Том втори

Част първа

I

В началото на 1806 година Николай Ростов си дойде в отпуск. Денисов също пътуваше за в къщи, за Воронеж, и Ростов го склони да отиде с него до Москва и да отседне у тях. На предпоследната станция Денисов срещна един приятел, изпи с него три бутилки вино и когато наближаваха Москва, въпреки осеяния с ями път, той не се събуди, легнал в дъното на наемната шейна до Ростов, който ставаше все по-нетърпелив, колкото по̀ приближаваха до Москва.

„Скоро ли ще пристигнем? Скоро ли? О, тия непоносими улици, дюкянчета, завои, фенери, файтонджии!“ — мислеше Ростов, след като вече завериха отпускните си билети на заставата и влязоха в Москва.

— Денисов, пристигнахме! Но той спи! — каза Ростов, издаден напред с цялото си тяло, сякаш се надяваше, че с това ще ускори движението на шейната. Денисов не отвръщаше.

— Ето ъгъла-кръстопът, дето стои файтонджията Захар; ето го и Захар, и все същия кон. Ето и дюкянчето, отдето купувахме медени питки. Скоро ли? Хайде де!

— Коя къща? — попита коларят.

— Ей там на края, голямата, не я ли виждаш! Там е нашата къща — каза Ростов, — ами че това е нашата къща! Денисов! Денисов! Ей сега ще пристигнем!

Денисов дигна глава, изкашля се и не отговори нищо.

— Дмитрий — обърна се Ростов към лакея на капрата. — Нали у нас свети?

— Тъй вярно, в кабинета на татко ви свети.

— Още ли не са легнали? А? Как смяташ?

— Хем да не забравиш, веднага ми извади новата венгерка — добави Ростов, като опипваше новопораслите си мустаци.

— Хайде, карай — викна той на коларя. — Събуди се де, Вася — обърна се той към Денисов, който пак отпусна глава. — Е, хайде, карай де, три рубли бакшиш, карай! — викна Ростов, когато шейната се изравни вече с третата къща от входа на тяхната. Струваше му се, че конете не мърдат. Най-сетне шейната зави вдясно, към входа; над главата си Ростов видя познатия корниз с очукана мазилка, входната площадка и тротоарния стълб. Още преди да спре шейната, той скочи и изтича до преддверието. Но къщата си беше все тъй неподвижна, нелюбезна, сякаш не искаше и да знае кой е дошъл в нея. В преддверието нямаше никого. „Боже мой! Дали всичко е благополучно?“ — помисли Ростов, спря за миг със замряло сърце и веднага пак се втурна из преддверието и по познатите му изкривени стъпала. Същата дръжка от бравата на вратата, която ядосваше графинята, че не е добре изчистена, се отваряше все тъй лошо. Във вестибюла гореше лоена свещ.

Старият Михайло спеше на един сандък. Прокофий, каретният лакей, който беше толкова силен, че подигаше каретата за задницата, седеше и си плетеше цървули от ивици плат. Той погледна към вратата, когато се отвори, и равнодушно-сънното му изражение изведнъж се промени във възторжено-уплашено.

— Боже Господи! Младият граф! — извика той, като позна младия господар. — Какво е туй? Миличък! — И разтреперан от вълнение, Прокофий хукна към вратата на салона, навярно за да съобщи, но очевидно размисли, върна се и целуна рамото на младия господар.

— Здрави ли са в къщи? — попита Ростов, като издърпваше от него ръката си.

— Слава Богу! Всички, слава Богу! Току-що се нахраниха! Чакай да те видя, ваше сиятелство!

— Всичко ли е благополучно?

— Слава Богу, слава Богу!

Забравил съвсем Денисов, Ростов не искаше някой да го изпревари, за да съобщи за пристигането му, свали шубата и изтича на пръсти в голямата тъмна зала. Всичко беше същото — същите масички за игра на карти, същият полилей в калъф; но някой беше видял вече младия господар и преди той да стигне до салона, нещо стремително като буря изхвръкна от страничната врата и го прегърна и зацелува. И второ, и трето такова същество изскочи от втора и трета врата; още прегръдки, още целувки, още викове и радостни сълзи. Той не можеше да проумее де и кой е татко му, коя — Наташа, кой — Петя. Всички викаха, приказваха и го целуваха в едно и също време. Само майка му не беше между тях — той запомни това.

— А пък аз не знаех… Николушка… мили, мой Коля!

— Ето го… нашия… Изменил се! Не! Дайте свещи! Чай!

— Ами целуни ме де!

— Миличък… ами мене.

Соня, Наташа, Петя, Ана Михайловна, Вера, старият граф го прегръщаха; и прислугата, и горничните, които бяха изпълнили стаята, приказваха и ахкаха.

Петя се вкопчи за нозете му.

— Ами мене! — викна той.

След като го наведе към себе си и нацелува цялото му лице, Наташа отскочи от него, хвана пеша на венгерката му, заскача като коза на едно място и почна остро да пищи.

От всички страни имаше блеснали от радостни сълзи любещи очи, от всички страни — устни, които търсеха целувка.

Пламнала като божур, Соня също държеше ръката му и цяла светеше с блажения си поглед, устремен в неговите очи, които бе очаквала. Навършила вече шестнадесет години, Соня беше много хубава, особено в тоя миг на щастливо, възторжено оживление. Тя го гледаше, без да откъсва очи, усмихната и със спрян дъх. Той я погледна благодарно; но все още очакваше и търсеше някого. Старата графиня още не излизаше. И ето, до вратата се чуха стъпки. Толкова бързи, че не можеха да бъдат стъпки на майка му.

Но — тя беше, в нова рокля, която той не бе виждал досега, навярно ушита през отсъствието му. Всички се отдръпнаха от него и той се затече към нея. Когато се срещнаха, тя падна с ридание на гърдите му. Тя не можеше да дигне лицето си и само го притискаше до студените шнурове на венгерката му. Незабелязан от никого, Денисов влезе в стаята, застана там и се загледа в тях, като търкаше очи.

— Василий Денисов, пг’иятел на сина ви — каза той, представяйки се на графа, който го гледаше въпросително.

— Заповядайте. Знам, знам — каза графът, като целуна и прегърна Денисов. — Николушка ни писа… Наташа, Вера, ето го Денисов.

Същите щастливи, възторжени лица се обърнаха към косматата черномустаката фигурка на Денисов и го наобиколиха.

— Миличък, Денисов! — изпищя Наташа, прехласната от възторг, подскочи към него, прегърна го и го целуна. Всички се смутиха от постъпката на Наташа. И Денисов се изчерви, но се усмихна, хвана ръката на Наташа и я целуна.

Заведоха Денисов в приготвената за него стая, а всички Ростови се събраха в диванната около Николушка.

Старата графиня, седнала до него, не пускаше ръката му и всеки миг я целуваше; останалите, струпани около тях, дебнеха всяко негово движение, дума и поглед и не откъсваха от него възторжено-влюбени очи. Братчето и сестрите се препираха и си отнемаха един от друг местата, за да бъдат по-близо до него, и се биеха кой да му донесе чай, кърпичка или лула.

Ростов беше много щастлив от обичта, която му изявяваха; но първият миг на срещата беше толкова блажен, че сегашното щастие му се виждаше малко и той все очакваше още нещо, още и още.

На другата сутрин новопристигналите, уморени от пътя, спаха до десет часа.

В предната стая се търкаляха саби, хусарски чанти, паласки, разтворени куфари, кални ботуши. Два чифта лъснати, с шпори, току-що бяха изправени до стената. Слугите носеха легени гореща вода за бръснене и изчистени дрехи. Миришеше на тютюн и на мъже.

— Хей, Г’ишка, лулата! — извика с пресипнал глас Васка Денисов. — Ростов, ставай!

Ростов потърка залепените си очи и дигна разчорлена глава от топлата възглавница.

— Какво, късно ли е?

— Късно, минава девет часът — отговори гласът на Наташа и в съседната стая се чу шумолене на колосани рокли, шепот и смях на момински гласове и в едва открехнатата врата се мярна нещо синьо, панделки, черни коси и весели лица. Бяха Наташа, Соня и Петя, дошли да разберат дали той не е станал.

— Николенка, ставай! — чу се отново гласът на Наташа до вратата.

— Ей сега!

В тоя миг Петя от предната стая, като видя и грабна сабите с възторг, какъвто изпитват момчетата, когато видят по-голям свой брат — военен, и забравяйки, че е неприлично сестрите му да виждат разсъблечени мъже, отвори вратата.

— Тая сабя твоята ли е? — извика той.

Девойчетата отскочиха. Денисов с уплашени очи пъхна косматите си крака под завивката и се озърна към другаря си за помощ. Вратата пропусна Петя и пак се затвори. Зад вратата се чу смях.

— Николенка, излез по халат — рече гласът на Наташа.

— Тая сабя твоята ли е? — попита Петя. — Или е вашата? — с раболепно уважение попита той мустакатия черен Денисов.

Ростов се обу набързо, облече халата и излезе. Наташа обу един ботуш с шпори и почна да пъха крак в другия. Соня се въртеше и тъкмо когато се канеше да издуе роклята си и да приклекне, той излезе. И двете бяха в еднакви новички светлосини рокли — свежи, румени, весели. Соня избяга, а Наташа хвана брат си под ръка, заведе го в диванната и почнаха да разговарят. Те не успяваха да се питат и да си отговарят един друг на въпросите за хилядите дреболии, които можеха да интересуват само тях. Наташа се смееше при всяка дума, която казваше той и която казваше тя, не защото онова, което приказваха, беше смешно, но защото ней беше весело и тя нямаше сили да сдържа радостта си, която се изразяваше със смях.

— Ах, колко е хубаво, отлично! — повтаряше тя за всяко нещо. За първи път след година и половина Ростов почувствува как, под влиянието на горещите лъчи на обичта, в душата и по лицето му цъфва оная детска усмивка, с която не беше се усмихвал, откак бе заминал от къщи.

— Чувай — рече тя, — ти сега си вече съвсем мъж, нали? Ужасно се радвам, че си мой брат. — Тя пипна мустаците му. — Иска ми се да зная какви сте вие, мъжете. Такива като нас ли?

— Не. Защо избяга Соня? — попита Ростов.

— Да. Това е пък цяла история! Как ще говориш на Соня? На „ти“ или на „вие“?

— Какво се случи? — каза Ростов.

— Говори й на „вие“, моля ти се, после ще ти кажа.

— Но какво има?

Добре, сега ще ти кажа. Ти знаеш, че Соня ми е приятелка, такава приятелка, че ще си изгоря ръката за нея. Ето на, виж. — Тя запретна муселинения си ръкав и показа под рамото, много по-горе от лакътя на дългата си слаба и нежна ръчица (на мястото, което е покрито дори и от балните рокли) един червен белег.

— Изгорих се, за да й докажа обичта си. Просто нажежих линийката на огъня и я натиснах.

Седнал в предишната си класна стая на дивана с възглавнички по страничните облегала и загледан в страшно оживените очи на Наташа, Ростов отново се върна в оня свой семеен, детски свят, който за никого, освен за него, нямаше никакъв смисъл, но който му даваше едни от най-хубавите наслади в живота; и изгарянето на ръката с линийка като свидетелство за обич му се стори, че не е безсмислица: той го разбираше и не се учудваше.

— Е, та? Само това ли? — попита той.

— Ние сме толкова близки, толкова близки! Това с линийката е глупости; но ние сме приятелки завинаги. Обикне ли тя някого — то е завинаги; а аз не проумявам това, аз веднага ще го забравя.

— Е, та какво?

— Да, така обича тя мене и тебе. — Наташа изведнъж се изчерви. — Помниш ли преди заминаването ти… Та тя каза да забравиш всичко това… Тя каза: аз ще го обичам винаги, но той нека бъде свободен. Нали това е отлично, отлично и благородно! Нали, нали? Много благородно! Нали? — питаше Наташа тъй сериозно и развълнувано, че личеше как това, което говореше сега, по-рано го бе говорила със сълзи. Ростов се замисли.

— Аз не се отказвам от нищо, за което съм дал дума — каза той. — И освен това Соня е такава прелест, че кой глупак ще се откаже от щастието си?

— Не, не — викна Наташа. — Ние приказвахме вече с нея за това. Ние знаехме, че ти ще кажеш това. Но така не бива, защото, разбираш ли, щом говориш тъй — че се смяташ обвързан с дадената си дума, излиза, че тя като че нарочно е казала това. Излиза, че ти все пак по принуда ще се ожениш за нея — и излиза съвсем иначе.

Ростов видя, че всичко това беше добре измислено от тях. Соня и снощи го смая с красотата си. Днес, като я зърна набързо, тя му се видя още по-хубава. Тя беше прелестно шестнадесетгодишно девойче, което очевидно страстно го обичаше (в това той ни за миг не се съмняваше). Защо да не я обича и сега и дори да не се ожени за нея, мислеше Ростов, но не сега. Сега имаше още толкова други радости и занимания! „Да, те чудесно са го измислили — каза си той, — трябва да остана свободен.“

— Много добре — каза той, — ще поприказваме после. Ах, колко ти се радвам! — добави той. — Ами ти какво, не измени ли на Борис? — попита братът.

— Глупости! — смеейки се, извика Наташа. — Нито за него, нито за никого другиго не мисля и не искам да зная.

— Тъй ли! Е, че тогава ти — какво?

— Аз ли? — повтори въпроса му Наташа и лицето й светна от щастлива усмивка. — Ти видя ли Duport?

— Не.

— Не си видял знаменития Дюпор, танцьора? Е, тогава няма да разбереш. Ето какво съм аз. — Наташа изви ръце, хвана полата на роклята си, както когато се танцува, изтича няколко крачки, обърна се, направи танцов скок, удари крак в крак и като се дигна на пръсти, мина няколко крачки.

— Нали мога да стоя тъй? Ето на̀! — рече тя; но не се задържа на пръстите си. — Ето какво съм аз! Никога и за никого няма да се омъжа, а ще стана танцьорка. Само не казвай никому.

Ростов се разсмя тъй високо и весело, че Денисов в стаята си му завидя, а Наташа не можа да се сдържи и се засмя заедно с него.

— Кажи, нали е хубаво? — продължи тя.

— Хубаво. Не искаш ли вече да се омъжваш за Борис?

Наташа се изчерви.

— Не искам да се омъжвам за никого. Ще кажа същото и нему, когато го видя.

— Тъй ли? — рече Ростов.

— Да, но това са дреболии — продължаваше да бъбри Наташа. — А кажи, Денисов добър ли е? — попита тя.

— Добър.

— Е, довиждане, обличай се. Страшен ли е Денисов?

— Защо страшен? — попита Nicolas. — Не, Васка е чудесен.

— Ти Васка ли му казваш?… Странно. Е, много ли е добър той?

— Много добър.

— Хайде, ела по-скоро да пием чай. Всички заедно.

И Наташа се изправи на пръсти и направи няколко стъпки из стаята като танцьорките, но се усмихваше тъй, както се усмихват само петнадесетгодишните щастливи девойчета. Като срещна Соня в салона, Ростов се изчерви. Той не знаеше как да се държи с нея. Снощи, в първия миг на радостта от срещата, те се целунаха, но днес чувствуваше, че не бива да правят това; той чувствуваше, че всички: и майка му, и сестрите, го гледаха въпросително и чакаха да видят как ще се държи той с нея. Той й целуна ръка и й рече — вие, Соня. Но погледите им, като се срещнаха, си казаха „ти“ един на друг и се целунаха нежно. Тя го помоли с поглед за прошка, задето се бе осмелила да му припомни, като бе изпратила Наташа, за неговото обещание, и му благодари за неговата любов. Със своя поглед той й благодари за свободата, която тя му предлагаше, и й каза, че, така или иначе, той никога не ще престане да я обича, защото не може да не я обича.

— Но колко е чудно — каза Вера, като улучи един миг на общо мълчание, — че Соня и Николенка се срещнаха сега на „вие“ и като чужди. — Забележката на Вера беше правилна, както всичките й забележки; но както от повечето нейни забележки на всички стана неудобно, и не само Соня, Николай и Наташа, но и старата графиня, страхувайки се от тая любов на сина си към Соня, която можеше да го лиши от блестящ брак, и тя се изчерви като момиченце. А Денисов, за учудване на Ростов, се яви в салона в нов мундир, с напомадена коса и парфюмиран, тъй напет, както биваше в сраженията, и такъв любезен с дамите кавалер, какъвто Ростов съвсем не очакваше да го види.