Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотър (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Романът-епопея „Война и мир“ е най-великото художествено произведение в руската литература. Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е бил в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. Намирал се е в най-щастливия период от своя живот. На романа са отделени 7 години за написване- от 1863 до 1869. В него се сливат труд, воля, интелект и мисъл към голямото и велико дело на руския народ – Отечествената война от 1812 година. Творческата история на романа е интересна. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

При отбраната на Отечеството се изявяват потенциалните възможности на руския човек – саможертва в името на родината. Неслучайно Толстой пристъпва към войната от 1805 до 1812 година. Известно е, че първата се е водила извън Русия и не е била в интерес на народа, а втората – на територията на Русия добива национален характер. Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение. При него най-пълно се разкрива идейно-художествената концепция на романа и най-пълно се изявява отношението не само на главните герои, но и на народа към съдбата на родината. При Бородино побеждава не тактиката и стратегията, а духът на руската армия.

Жанрова характеристика за романа: Жанровата структура, която Толстой изгражда е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

VI

В съседната стая зашумоля женска рокля. Княз Андрей трепна като пробуден и по лицето му се изписа същият израз, какъвто имаше в салона на Ана Павловна. Пиер свали нозе от дивана. Влезе княгинята. Тя беше вече в друга, домашна, но също тъй елегантна и нова рокля. Княз Андрей стана и учтиво й приближи едно кресло.

— Често си мисля защо — заговори тя както винаги на френски, като се настаняваше бързо и внимателно в креслото, — защо Анет не се е омъжила? Колко сте глупави всички вие, messieurs, че не сте се оженили за нея. Извинявайте, но вие нищо не разбирате от жени. Колко обичате да спорите, мосьо Пиер!

— Аз и с вашия мъж постоянно споря; не разбирам защо иска да отиде на война — рече Пиер, обръщайки се към княгинята без никакво стеснение (тъй обикновено в отношенията на млад мъж с млада жена).

Княгинята трепна. Очевидно думите на Пиер я засегнаха по болното място.

— Ах, ами че аз казвам същото! — рече тя. — Не разбирам, съвсем не разбирам защо мъжете не могат да живеят без война! Защо ние жените не искаме нищо, нищо не ни трябва? Ето на̀, отсъдете вие. Аз постоянно му думам: тук той е адютант при вуйчо, има най-бляскаво положение. Всички много добре го знаят и толкова го ценят. Оня ден у Апраксини чух една дама, която питаше: „C’est ça le fameux prince André?“ Ma parole d’honneurl[1] — Тя се засмя. — Навсякъде тъй добре го приемат. Той много лесно може да стане и флигеладютант. Знаете ли, царят много благосклонно приказва с него. Ние с Анет си говорихме, че това лесно би се наредило. Какво мислите вие?

Пиер погледна към княз Андрей и като забеляза, че тоя разговор не харесва на приятеля му, не отговори нищо.

— Кога заминавате? — попита той.

— Ah! ne me parlez pas de ce départ, ne m’en parlez pas. Je ne veux pas en entendre parler[2] — заговори княгинята със същия капризно-игрив тон, с който говореше на Иполит в салона и който очевидно съвсем не вървеше в домашния кръг, дето Пиер беше почти като член от семейството — Днес като си помислих, че ще трябва да прекъсна всички тия скъпи връзки… И освен това, знаеш ли, Андре? — Тя смигна многозначително на мъжа си. — J’ai peurl J’ai peurl[3] — пошепна тя и гърбът й потръпна.

Мъжът й я гледаше тъй, сякаш бе учуден, че е забелязал в стаята и друг човек освен себе си и Пиер; но със студена вежливост се обърна въпросително към жена си.

— От какво се страхуваш, Лиза? Не мога да разбера — рече той.

— Ето на, всички мъже са егоисти; всички, всички са егоисти! Заради прищевките си, бог знае защо, ме изоставя, затваря ме сама в село.

— С баща ми и сестра ми, недей забравя — рече тихо княз Андрей.

— Все пак сама, без моите приятели… И иска да не се страхувам.

Тонът й беше вече свадлив, устничката се бе дигнала и придаваше на лицето й не радостно, а животинско — като на катеричка — изражение. Тя млъкна, сякаш смяташе за неприлично да говори пред Пиер за бременността си, макар че работата бе тъкмо там.

— Аз все пак не разбрах de quoi vous avez peur[4] — рече бавно княз Андрей, без да откъсва поглед от жена си.

Княгинята се изчерви и махна с ръце отчаяно.

— Non, André, je dis que vous avez tellement, tellement changé…[5]

— Твоят доктор ти поръчва да лягаш по-рано — рече княз Андрей. — Да беше отишла да спиш.

Княгинята не каза нищо, но изведнъж късичката устничка с мустачки затрепери; княз Андрей стана, сви рамене и мина из стаята.

Пиер гледаше през очилата учудено и наивно ту него, ту княгинята и се раздвижи, сякаш и той искаше да стане, но пак се отказа.

— Не ща да зная, че мосьо Пиер е тук — каза неочаквано малката княгиня и хубавичкото лице изведнъж се изкриви в плачлива гримаса. — Аз отдавна исках да ти кажа това, André: защо тъй се промени към мене? Какво ти сторих? Ти отиваш в армията, тебе не ти е мъчно за мене. Защо?

— Lise! — Княз Андрей каза само това; но в тая дума имаше и молба, и заплаха, и най-главното, уверението, че тя сама ще се разкае за думите си; ала тя бързо продължи:

— Ти се държиш с мене като с болна или с дете. Аз виждам всичко. Нима преди половин година беше такъв?

— Lise, моля ви да престанете — каза княз Андрей още по-изразително.

Пиер, който през тоя разговор почваше все повече и повече да се вълнува, стана и отиде до княгинята. Изглеждаше, че не можеше да гледа сълзи и бе готов сам да се разплаче.

— Успокойте се, княгиньо. На вас само ви се струва така, защото, уверявам ви, сам съм го изпитал… защото… затова че… Не, извинете, чужд човек е излишен тук… Не, успокойте се… Довиждане…

Княз Андрей хвана ръката му и го спря.

— Не, Пиер, почакай. Княгинята е тъй добра, че не ще поиска да ме лиши от удоволствието да прекарам вечерта с тебе.

— Не, той мисли само за себе си — промълви княгинята, без да сдържа сълзите си, бликнали от яд.

— Lise — каза сухо княз Андрей, като повиши тона до оная степен, която показва, че търпението е изчерпано.

Изведнъж ядосаният катеришки израз по красивото личице на княгинята се смени с привлекателен и събуждащ съчувствие израз на страх; с прекрасните си очички тя погледна мъжа си изпод вежди и на лицето й се изписа боязливият и признаващ виновността й израз на куче, което бързо, но слабо маха увисналата си опашка.

— Mon dieu, mon dieu![6] — промълви княгинята и като прибра с една ръка гънките на роклята си, отиде при мъжа си и го целуна по челото.

— Bonsoir, Lise[7] — рече княз Андрей, стана и вежливо, като на чужда, й целуна ръка.

 

 

Приятелите мълчаха. Нито единият, нито другият не заговорваше. Пиер поглеждаше княз Андрей, а княз Андрей търкаше челото си с малката си ръчичка.

— Да отидем да вечеряме — каза той с въздишка, като стана и тръгна към вратата.

Влязоха в изящно и наново богато мебелираната трапезария. Всичко — от кърпите за ядене до среброто, фаянса и кристала — носеше оня особен отпечатък на ново, който имат домакинствата на младоженци. Посред вечерята княз Андрей се облакъти и като човек, комуто отдавна тежи нещо на сърцето и който отведнъж се е решил да се изкаже, с израз на нервно раздразнение, в каквото Пиер никога не бе виждал приятеля си, почна да говори:

— Никога, никога недей се жени, приятелю; моят съвет е — да не се жениш, Докато не си кажеш, че си направил всичко, каквото си могъл, и докато не престанеш да обичаш жената, която си избрал, докато не я опознаеш съвсем добре; иначе — ще се излъжеш жестоко и непоправимо. Ожени се, когато станеш старец, негоден за нищо… Иначе всичко хубаво и възвишено, което има в тебе, ще се погуби. Всичко ще се изразходва в дреболии. Да, да, да! Не ме гледай с такова учудване. Ако очакваш, че ще направиш нещо в бъдеще, на всяка крачка ще чувствуваш, че всичко е свършено за тебе, всичко е заключено освен салона, дето ще стоиш на едно ниво с придворния лакей и с всеки идиот… Какво ще приказваме!…

Той махна с ръка енергично.

Пиер свали очилата си, от което лицето му се промени, като подчерта още повече добротата му, и загледа учудено приятеля си.

— Моята съпруга — продължи княз Андрей — е прекрасна жена. Тя е от редките жени, с които можеш да си спокоен за честта си; но, Боже мой, какво не бих дал сега да не съм женен! Ти си единственият и първият, комуто казвам това, защото те обичам.

Говорейки така, княз Андрей сега още по-малко, отколкото преди, приличаше на оня Болконски, който се бе отпуснал в креслото у Ана Павловна и с присвити очи цедеше през зъби френски фрази. Слабото му лице трептеше цяло от нервното оживление на всеки мускул; очите, в които по-рано жизненият огън беше сякаш угасен, сега блестяха с лъчист, силен блясък. Личеше, че колкото по-безжизнен изглеждаше в обикновено време, толкова по-енергичен бе той в минути на раздразнение.

— Ти не разбираш защо ти приказвам така — продължи той. — Та това е цялата история на живота. Ти казваш, Бонапарте и кариерата му — рече той, макар че Пиер не приказваше за Бонапарте. — Ти казваш — Бонапарте; но когато Бонапарте е работил, когато стъпка по стъпка е вървял към своята цел, той е бил свободен, той не е имал нищо освен целта си — и я е достигнал. А свържеш ли се с жена, загубваш, като окован каторжник, свободата си. И всички надежди и сили, които носиш в себе си, всичко само ти тежи и те измъчва, защото те кара да се разкайваш. Салони, клюки, балове, тщеславие, нищожност — това е омагьосаният кръг, от който не мога да изляза. Сега тръгвам за война, за най-голямата досега война, а нищо не зная и за нищо не съм годен. Je suis très aimable et très caustique[8] — продължи княз Андрей — и у Ана Павловна ме слушат. И това глупаво общество, без което жена ми не може да живее, и тия жени… Ако можеше да знаеш какво представляват toutes les femmes distinguées[9], и изобщо жените! Баща ми има право. Егоизъм, тщеславие, тъпоумие, дребнавост във всичко — това са жените, когато се проявяват такива, каквито са. Когато ги видиш в обществото, струва ти се, че в тях има нещичко, а — нищо, нищо, нищо! Да, не се жени, мили, не се жени — завърши княз Андрей.

— Смешно ми се вижда — каза Пиер, — че вие смятате себе си за неспособен и своя живот — за похабен живот. Та за вас всичко, всичко е напреде. И вие…

Той не каза каквовие, но тонът му показваше вече колко високо цени приятеля си и колко много очаква от него за в бъдеще.

„Как може да приказва тия неща?“ — мислеше Пиер. Пиер смяташе княз Андрей за образец на всички съвършенства тъкмо защото у княз Андрей бяха събрани до най-голяма степен всички качества, които липсваха на Пиер и които най-точно можеха да се изразят с понятието — сила на волята. Пиер винаги се учудваше от способността на княз Андрей да се държи спокойно с най-различни хора, от неговата необикновена памет, от начетеността му (той четеше всичко, знаеше всичко, имаше понятие от всичко) и особено от способността му да работи и да се учи. И ако Пиер често биваше смаян, че на княз Андрей липсва способността за мечтателно философствуване (към което Пиер бе особено склонен), той и в това виждаше не недостатък, а сила.

В най-хубавите приятелски и непринудени отношения ласкателството или похвалата са необходими, както е необходима смазката, за да се въртят колелата.

— Je suis un homme fini[10] — каза княз Андрей. — Какво ще приказваме за мене? Да говорим за тебе — рече той след кратко мълчание, като се усмихна на своите утешителни мисли. Тази усмивка тутакси се отрази по лицето на Пиер.

— Какво ще говорим за мене? — рече Пиер, като разтвори уста в безгрижна, весела усмивка. Какво съм аз? Je suis un bâtard.[11] И изведнъж силно се изчерви. Личеше, че е направил голямо усилие, за да каже това. — Sans-ncm, sans fortune…[12] И наистина какво… — Но той не каза какво бе това наистина. — Засега съм свободен и ми е добре. Само че съвсем не зная какво да започна. Исках да се посъветвам сериозно с вас.

Княз Андрей го гледаше с добри очи. Но в неговия приятелски и ласкав поглед все пак личеше съзнание за собственото му превъзходство.

— Ти си ми скъп особено защото си единственият жив човек в цялото наше общество. Тебе ти е добре. Избери, каквото щеш; все едно! Ти навсякъде ще бъдеш свестен човек, но едно нещо само: престани да ходиш у тия Курагини и да водиш тоя живот. Никак не ти прилича това: всички тия пиянства, хусарски лудории и всичко…

— Que voulez-vous, mon cher — каза Пиер, като сви рамене, — les femmes, mon cher, les femmes![13]

— Не разбирам — отговори Андрей. — Les femmes comme il faut[14] това е друго: но les femmes на Курагин, les femmes et le vin[15] не разбирам!

Пиер живееше у княз Василий Курагин и участвуваше в разпуснатия живот на неговия син Анатол, същия, когото, за да го поправят, се канеха да оженят за сестрата на княз Андрей.

— Знаете ли какво! — каза Пиер, сякаш неочаквано му бе хрумнала щастлива мисъл. — Сериозно, аз отдавна си мислех това. Докато водя тоя живот, аз нищо не мога да реша, нито да обмисля. Главата ме боли, пари нямам. Той ме канеше днес, но няма да отида.

— Дай ми честна дума, че няма вече да ходиш!

— Честна дума!

 

 

Беше вече минал един часът през нощта, когато Пиер излезе от приятеля си. Нощта беше юнска, петербургска, без дрезгавини. Пиер се качи в наемна каляска с намерение да си отиде в къщи. Но колкото по̀ наближаваше, толкова по-силно чувствуваше, чу му е невъзможно да заспи тая нощ, която приличаше повече на вечер или на утро. Из празните улици се виждаше далечината. По пътя Пиер си спомни, че тая вечер у Анатол Курагин трябваше да се събере постоянната компания за игра на карти, а сетне обикновено продължаваше пиенето, което завършваше с едно от любимите забавления на Пиер.

„Хубаво би било да отида у Курагин“ — помисли той. Но веднага си спомни дадената на княз Андрей честна дума, че няма да ходи у Курагин.

Ала тутакси, както става с хората, наричани безхарактерни, тъй страстно му се поиска да изпита още веднъж тоя толкова познат нему безпътен живот, че реши да отиде. И веднага му хрумна мисълта, че дадената дума не значи нищо, защото още преди да я даде на княз Андрей, той бе дал дума и на княз Анатол, че ще отиде у него; най-сетне си каза, че всички тия честни думи са такива условни неща, които нямат никакъв определен смисъл, особено ако се вземе пред вид, че още утре може или той да умре, или да му се случи нещо толкова необикновено, че не ще има вече нито честно, нито безчестно. Разсъждения от подобен род, които унищожаваха всички негови решения и намерения, често хрумваха на Пиер. Той тръгна към Курагин.

Когато стигна до входната площадка на голямата къща до конногвардейските казарми, в която живееше Анатол, той се изкачи на осветената входна площадка, тръгна по стъпалата и влезе през отворената врата. Във вестибюла нямаше никого; търкаляха се празни бутилки, наметки и галоши; миришеше на вино, чуваше се далечен говор и вик.

Играта на карти и вечерята се бяха свършили, но гостите още не се разотиваха. Пиер свали наметката си и влезе в първата стая, дето имаше остатъци от вечерята, и един лакей, мислейки, че никой не го вижда, скритом доизпиваше недопитите чаши. От третата стая се чуваше трополене, смях, викове на познати гласове и рев на мечка. Седем-осем млади хора се бяха струпали загрижено до един отворен прозорец. Трима се занимаваха с едно мече, което единият влачеше на верига, като плашеше с него друг.

— Залагам за Стивънс сто! — викаше един.

— Само да не го държат! — викаше друг.

— Аз съм за Долохов! — викаше трети. — Бъди свидетел, Курагин!

— Хайде, оставете Мечо, тук се обзалагат!

— На един дъх, иначе губиш! — викаше четвърти.

— Яков! Дай една бутилка, Яков! — викаше самият домакин, висок красавец, изправен сред навалицата само по тънка риза, разкопчана досред гърдите. — Чакайте, господа! Ето го Петруша, милия приятел — обърна се той към Пиер.

Един невисок човек със светлосини очи, чийто глас сред тия пиянски викове особено поразяваше с трезвия си тон, викна откъм прозореца:

— Ела тук — да бъдеш свидетел на облога! — Той беше Долохов, офицер от Семьоновския полк, известен картоиграч и дуелист, който живееше при Анатол. Пиер се усмихваше, гледайки весело наоколо си.

— Нищо не разбирам. Какво има? — рече той.

— Чакайте, той не е пиян. Дай една бутилка — каза Анатол, взе от масата една чаша и отиде при Пиер.

— Преди всичко — пий.

Пиер почна да пие чаша след чаша, като оглеждаше изпод вежди пияните гости, струпани отново до прозореца, и се вслушваше в разговора им. Анатол му наливаше вино и разправяше, че Долохов уговаря облог с англичанина Стивънс, моряк, който бил тук; облогът бил Долохов да изпие бутилка ром, седнал на прозореца на третия етаж, със спуснати навън нозе.

— Хайде, изпий я цялата! — рече Анатол, подавайки последната чаша на Пиер. — Или няма да те пусна!

— Не, не ща — каза Пиер, бутна Анатол и отиде до прозореца.

Долохов бе хванал ръката на англичанина и ясно, отчетливо изреждаше условията на облога, като се обръщаше главно към Анатол и Пиер.

Долохов беше среден на ръст, имаше къдрави коси и светли, сини очи. Той беше около двадесет и пет годишен. Като всички пехотни офицери той не носеше мустаци и устата му, най-поразяващата част от лицето му, се виждаше цяла. Линиите на тая уста бяха извънредно тънко извити. Горната му устна енергично се спускаше в средата като остър клин върху опънатата долна устна и в ъглите постоянно се образуваше нещо като две усмивки, по една от всяка страна; и всичко заедно, особено пък съчетано с твърдия, нахален, умен поглед, правеше такова впечатление, че не бе възможно да не забележиш това лице. Долохов не беше богат човек и нямаше никакви връзки. И макар Анатол да харчеше десетки хиляди, Долохов живееше при него и бе успял да се постави така, че Анатол и всички, които ги познаваха, уважаваха Долохов повече от Анатол. Долохов играеше всички игри на карти и почти винаги печелеше. Колкото и да пиеше, главата му никога не се замайваше. В онова време и Курагин, и Долохов бяха знаменитости на петербургския свят на хайманите и гуляйджиите.

Донесоха бутилката ром; двама лакеи, които очевидно бързаха и се смущаваха от съветите и виковете на заобиколилите ги господари, къртеха рамката, която не позволяваше да се седне върху външния корниз на прозореца.

Анатол се приближи до прозореца със своя победоносен вид. Искаше му се да строши нещо. Избута лакеите и задърпа рамката, но тя не се откъртваше. Той счупи стъклото.

— Я ела ти, юначага — рече той на Пиер.

Пиер хвана напречните дъски, дръпна ги и с трясък — някъде строши, а някъде изкърти дъбовата рамка.

— Извади я цялата, за да не помислят, че се държа — рече Долохов.

— Англичанинът се хвали… а?… Хубаво, нали?… — каза Анатол.

— Хубаво — рече Пиер, загледан в Долохов, който бе взел в ръце бутилката с ром и се приближаваше до прозореца, дето се виждаше светлината на небето и сливащите се по него утринна и вечерна заря.

С бутилката ром в ръка Долохов скочи на прозореца.

— Слушайте всички! — извика той, изправен на перваза на прозореца и обръщайки се към стаята. Всички млъкнаха. — Обзалагам се (той говореше френски, за да го разбере англичанинът, но не говореше много добре тоя език). Обзалагам се на петдесет империала[16] — искате ли на сто? — добави той, като се обърна към англичанина.

— Не, на петдесет — рече англичанинът.

— Добре, на петдесет империала, че ще изпия бутилката ром, цялата, без да я свалям от устата си, ще я изпия, седнал на перваза на прозореца ей на това място — той се наведе и посочи наклонения корниз на външната стена, — без да се държа за каквото и да е… Така, нали?…

— Много добре — рече англичанинът.

Анатол се извърна към англичанина, хвана го за копчето на фрака и като го гледаше от горе на долу (англичанинът беше дребен на ръст), почна да му повтаря на английски условията на облога.

— Чакай — викна Долохов и за да обърне вниманието към себе си, почна да чука с бутилката по прозореца. — Чакай, Курагин. Слушайте! Ако друг някой стори същото — плащам сто империала. Разбирате ли?

Англичанинът кимна, но съвсем не можеше да се разбере дали има намерение да приеме тоя нов облог, или не. Анатол не пускаше англичанина и макар англичанинът да кимаше, че е разбрал всичко, Анатол му превеждаше на английски думите на Долохов. Едно слабовато момче, лейб-хусар, което тая вечер бе загубило на карти, се покатери на прозореца, надникна навън и погледна надолу.

— У!… У!… У!… — рече то, като гледаше през прозореца камъните на тротоара.

— Мирно! — викна Долохов и смъкна от прозореца офицера, който се препъна с шпорите си и скочи неумело в стаята.

Долохов сложи бутилката на перваза на прозореца, за да може лесно да я вземе, и предпазливо и бавно се покатери на прозореца. Като спусна нозе и се опря с две ръце в двата края на прозореца, той огледа мястото, седна, пусна ръце, мръдна вдясно, вляво и взе бутилката. Анатол донесе две свещи и ги сложи на дъската на прозореца, макар че беше вече съвсем светло. Гърбът на Долохов в бяла риза и къдравата му глава бяха осветени от двете страни. Всички се струпаха до прозореца. Англичанинът бе застанал пред другите. Пиер се усмихваше и не казваше нищо. Един от присъствуващите, по-възрастен от другите, с изплашено и ядосано лице, изведнъж се промъкна напред и поиска да улови Долохов за ризата.

— Господа, това са глупави работи; той ще се пребие — рече тоя по-благоразумен човек.

Анатол го спря.

— Не го пипай, ще го уплашиш и ще се пребие. А?… И тогава?… А?…

Долохов се обърна, за да се нагласи, и пак се опря на разперените си ръце.

— Ако още някой рече да се вре при мене — каза той, като цедеше бавно думите през стиснатите и тънки устни, — веднага ще го хвърля ей тук. Е!…

Като каза „е!“, той пак се извърна, пусна ръце, взе бутилката и я вдигна до устата си, отметна глава назад и дигна свободната си ръка нагоре за равновесие. Един от лакеите, който бе почнал да събира парчетата стъкло, се спря наведен, без да откъсва очи от прозореца и от гърба на Долохов. Анатол бе застанал — изправен и ококорен. Англичанинът, издал напред устни, гледаше отстрана. Оня, който искаше да възпира, изтича в един от ъглите на стаята и легна на дивана с лице към стената. Пиер закри очи с ръцете си и леката усмивка, която бе забравила да изчезне, остана по лицето му, макар че то сега изразяваше ужас и страх. Всички мълчаха. Пиер свали ръце от очите си. Долохов седеше в същото положение, само главата му се бе отметнала още по-назад, тъй че къдравите коси на тила досягаха яката на ризата, и ръката с бутилката се дигаше все по-нагоре и по-нагоре, като трепваше и правеше усилие. Личеше как бутилката се изпразва и едновременно се издига и отмята главата. „Но защо трае толкова дълго?“ — помисли Пиер. Струваше му се, че бе минало повече от половин час. Изведнъж Долохов мръдна гърба си назад и ръката му затрепери нервно; това потреперване бе достатъчно, за да измести цялото тяло, седнало на полегатия корниз. Той целият се измести и ръката и главата му още повече затрепериха от усилието, което правеха. Едната му ръка се дигна, за да се хване за перваза, но пак се отпусна. Пиер пак затвори очи и си каза, че няма вече никога да ги отвори. Изведнъж той усети, че всичко около него се раздвижи. Погледна: Долохов се бе изправил на перваза и лицето му беше бледо и весело.

— Празна!

Той подхвърли бутилката на англичанина, който я хвана сръчно. Долохов скочи от прозореца. Той лъхаше силно на ром.

— Отлично! Браво! Това се казва облог! Да ви вземат дяволите! — викаха от всички страни.

Англичанинът извади кесията си и почна да брои парите. Долохов се мръщеше и мълчеше. Пиер скочи на прозореца.

— Господа! Кой иска да се обзаложи с мене? И аз ще направя същото — извика неочаквано той. — Дори няма нужда и от облог! Кажи да ми дадат една бутилка. Аз ще направя… кажи да ми дадат.

— Нека, нека! — рече Долохов усмихнат.

— Да не си полудял? Кой ще ти позволи? Тебе главата ти се замайва дори по стълбата — викнаха от разни страни.

— Ще я изпия, дай една бутилка ром! — кресна Пиер, удари по стола с решителен и пиянски жест и почна да се качва по прозореца.

Хванаха го за ръцете; но той беше толкова силен, че блъсна надалеч всички, които се приближиха до него.

— Не, по никакъв начин така няма да го склоните — рече Анатол, — чакайте, аз ще го излъжа. Слушай, аз ще се обзаложа с тебе, но утре, а сега всички ще отидем у…

— Да отидем — викна Пиер, — да отидем!… Ще вземем и Мечо с нас…

Той сграбчи мечката, прегърна я, дигна я и се завъртя с нея из стаята.

Бележки

[1] „Този ли е прочутият княз Андрей?“ Честна дума!

[2] Ах, не ми приказвайте за това заминаване, не ми приказвайте! Не искам да слушам за това.

[3] Страх ме е, страх ме е!

[4] От какво се страхуваш.

[5] Не, Андрей, ти толкова се промени, ти толкова се промени…

[6] Боже мой, Боже мой!

[7] Лека нощ, Лиза.

[8] Аз съм много любезен и хаплив.

[9] Тия изискани жени.

[10] Аз съм свършен човек.

[11] Незаконен син.

[12] Без име, без състояние…

[13] Жените, приятелю, какво да правя, жените!

[14] Порядъчните жени.

[15] Жените на Курагин, жени и вино.

[16] Златна десетрублева монета. — Б.пр.