Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотър (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Романът-епопея „Война и мир“ е най-великото художествено произведение в руската литература. Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е бил в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. Намирал се е в най-щастливия период от своя живот. На романа са отделени 7 години за написване- от 1863 до 1869. В него се сливат труд, воля, интелект и мисъл към голямото и велико дело на руския народ – Отечествената война от 1812 година. Творческата история на романа е интересна. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

При отбраната на Отечеството се изявяват потенциалните възможности на руския човек – саможертва в името на родината. Неслучайно Толстой пристъпва към войната от 1805 до 1812 година. Известно е, че първата се е водила извън Русия и не е била в интерес на народа, а втората – на територията на Русия добива национален характер. Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение. При него най-пълно се разкрива идейно-художествената концепция на романа и най-пълно се изявява отношението не само на главните герои, но и на народа към съдбата на родината. При Бородино побеждава не тактиката и стратегията, а духът на руската армия.

Жанрова характеристика за романа: Жанровата структура, която Толстой изгражда е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

VI

Ростови дълго време нямаха известия за Николушка; едва към средата на зимата предадоха на графа едно писмо, от адреса на което графът позна почерка на сина си. Щом получи писмото, графът бързо и подплашено изтича на пръсти в кабинета си, като гледаше да не го видят, затвори се и почна да чете. След като узна (както знаеше всичко, което ставаше в къщата), че се е получило писмото, Ана Михайловна влезе с тихи стъпки при графа и го завари, че с писмото в ръка ридаеше и се смееше едновременно.

Макар работите й да бяха сега по-добре, Ана Михайловна продължаваше да живее у Ростови.

— Mon bon ami?[1] — произнесе Ана Михайловна въпросително-тъжно, готова за най-голямо съчувствие.

Графът зарида още по-силно.

— Николушка… писмо… ранен… би… бил… ma chère… ранен… миличкия… графинята… произведен офицер… слава Богу… Как да кажа на миличката графиня?…

Ана Михайловна приседна до него, избърса с кърпичката си сълзите от очите му и сълзите, капнали върху писмото, както и своите сълзи, прочете писмото, успокои графа и реши, че по време на обеда и до чая ще подготви графинята, а след чая, с Божия помощ, ще обади всичко.

През всичкото време на обеда Ана Михайловна говори за слуховете около войната и за Николушка; на два пъти попита кога са получили последното му писмо, макар че и по-рано знаеше това, и спомена, че много е възможно и днес да се получи писмо. Всеки път, когато при тия загатвания графинята почваше да се безпокои и да поглежда тревожно ту графа, ту Ана Михайловна, Ана Михайловна най-неусетно насочваше разговора към незначителни неща. Наташа, от всички в семейството най-много надарена със способността да чувствува отсенките на интонациите, погледите и израженията на лицата, още от началото на обеда бе наострила уши и разбра, че има нещо между баща й и Ана Михайловна, и то нещо, което засяга брат й, и че Ана Михайловна подготвя. Въпреки всичката си смелост (Наташа знаеше колко чувствителна е майка й за всичко, което се отнася до новините за Николушка) тя не се реши да попита през обеда и от безпокойство не яде нищо и се въртеше на стола, без да слуша бележките на гувернантката си. След обяда тя хукна презглава да стигне Ана Михайловна и както се беше засилила, хвърли се на шията й в диванната.

— Леличко, миличка, кажете, какво има?

— Нищо, мила.

— Не, душичко, миличка, прасковке, аз няма да ви оставя на мира, знам, че вие знаете.

Ана Михайловна поклати глава.

— Vous êtes une fine mouche, mon enfant[2] — рече тя.

— Писмо от Николушка? Сигурно! — извика Наташа, като прочете по лицето на Ана Михайловна утвърдителен отговор.

— Но, за Бога, бъди по-предпазлива: нали знаеш, че това може да порази твоята maman.

— Ще бъда, ще бъда, но разправете! Няма ли да разправите? Тогава ей сега ще отида и ще кажа.

Ана Михайловна разказа накъсо на Наташа съдържанието на писмото с условие да не обажда никому.

— Честна и благородна дума — каза Наташа, като се прекръсти, — няма да кажа никому — и веднага отърча при Соня.

— Николенка… ранен… писмо… — изрече тя тържествено и радостно.

— Nikolas! — каза само Соня и мигновено побледня.

Като видя впечатлението, направено на Соня от известието за раняването на брат й, Наташа за първи път почувствува всичката тъжна страна на това известие.

Тя се хвърли към Соня, прегърна я и заплака.

— Мъничко е ранен, но е произведен офицер; сега е здрав, сам той пише — каза тя през сълзи.

— На, личи си, че вие, жените, всички сте плачли — рече Петя, който се разхождаше с решителни големи крачки из стаята. — Аз толкова се радвам, и наистина много се радвам, че брат ми така се е отличил. А вие всички сте ревли! Нищо не разбирате.

Наташа се усмихна през сълзи.

— Ти чете ли писмото? — попита я Соня.

— Не го четох, но тя каза, че всичко е минало и че той е вече офицер…

— Слава Богу — каза Соня, като се прекръсти. — Но да не би да те е излъгала? Да отидем при maman.

Петя мълчаливо се разхождаше из стаята.

— Да бях аз на мястото на Николушка, щях да убия още повече французи — рече той, — те са толкова мръсни! Щях да избия толкова, че да натрупат цял куп от тях — продължи Петя.

— Мълчи, Петя, какъв глупак си ти?

— Не съм аз глупак, глупачки са ония, които плачат за празни работи — рече Петя.

— Помниш ли го? — попита неочаквано Наташа след един миг мълчание. Соня се усмихна.

— Дали помня Nikolas?

— Не, Соня, помниш ли го, ама тъй, че добре да го помниш, да помниш всичко — каза с подчертан жест Наташа, която явно искаше да придаде на думите си най-сериозно значение. — И аз помня Николенка, помня го — каза тя. — Но Борис не помня. Никак не го помня…

— Как? Не помниш Борис? — попита учудено Соня.

— Не че не го помня, аз зная какъв е, но не го помня тъй, както Николенка. Николенка, затворя ли очи — и го виждам, а Борис — не (тя затвори очи), не — нищо!

— Ах, Наташа! — рече Соня възторжено и сериозно, без да гледа приятелката си, сякаш я смяташе недостойна да слуша онова, което щеше да каже, и сякаш говореше на някого другиго, с когото не бива да се шегува. — Щом веднъж обикнах брат ти, каквото и да се случи вече с него и с мене, аз никога, докато съм жива, няма да престана да го обичам.

Наташа учудено, с любопитни очи гледаше Соня и мълчеше. Тя чувствуваше, че онова, което казва Соня, е истина, че има такава любов, за каквато разправяше Соня; но Наташа не бе изпитвала нищо подобно. Тя вярваше, че то може да съществува, но не го разбираше.

— Ще му пишеш ли? — попита тя.

Соня се замисли. Въпросът, как да пише на Nikolas и трябва ли да му пише, беше въпрос, който я измъчваше. Сега, когато той беше вече офицер и ранен герой, дали щеше да бъде добре от нейна страна да му напомня за себе си и с това като че да му напомни онова задължение, което бе поел към нея.

— Не знам; мисля, че ако той ми пише — и аз ще му пиша — каза тя, като се изчерви.

— И няма ли да те е срам да му пишеш?

Соня се усмихна.

— Не.

— А мене ще ме е срам да пиша на Борис, аз няма да му пиша.

— Но защо ще те е срам?

— Ей така, не зная. Стеснително ми е, срам ме е.

— Аз пък зная защо ще се срамува — каза Петя, обиден от първата забележка на Наташа, — затуй, защото тя беше влюбена в онзи дебелия с очилата (така наричаше Петя своя едноименник, новия граф Безухов); сега е влюбена в тоя певец (Петя говореше за италианеца, Наташиния учител по пеене) — и затова я е срам.

— Петя, ти си глупав! — рече Наташа.

— Не по-глупав от тебе, любезна — каза деветгодишният Петя, като че беше стар бригаден командир.

През време на обеда графинята беше подготвена от загатванията на Ана Михайловна. Когато отиде в стаята си и седна в креслото, тя не откъсваше очи от миниатюрния портрет на сина си, инкрустиран в табакерката й, и в очите й бликаха сълзи. Ана Михайловна на пръсти отиде с писмото до вратата на графинята и се спря.

— Не влизайте — каза тя на стария граф, който вървеше подире й, — после. — И затвори вратата след себе си.

Графът долепи ухо до ключалката и почна да слуша.

Отначало той чуваше звукове от безразлични приказки, сетне — само гласа на Ана Михайловна, която говори надълго, след това — внезапен вик, след това мълчание, след това и двата гласа заприказваха едновременно с радостни интонации, после — стъпки и Ана Михайловна му отвори вратата. По лицето на Ана Михайловна бе изписано гордото изражение на хирург, който е извършил трудна ампутация и въвежда публиката, за да оцени изкуството му.

— C’est fait![3] — каза тя на графа и с тържествен жест му посочи графинята, която държеше в едната си ръка табакерката с портрета, а в другата — писмото и долепяше устни ту до едното, ту до другото.

Като видя графа, тя му протегна двете си ръце, прегърна плешивата му глава и над плешивата му глава отново погледна писмото и портрета, и за да ги притисне до устните си — отново леко отстрани плешивата глава. Вера, Наташа, Соня и Петя влязоха в стаята и се почна четенето. В писмото накратко се описваше походът и двете сражения, в които Николушка бе участвувал, произвеждането му в офицер, и се казваше, че целува ръцете на maman и papa, молейки ги да го благословят, и целува Вера, Наташа и Петя. Освен това поздравява m-r Шелинг и m-me Шос, и бавачката, и освен това моли да целунат скъпата Соня, която той все тъй обича и за която все тъй си спомня. Като чу това, Соня така се изчерви, че сълзи бликнаха в очите й. И тъй като нямаше сили да изтърпи насочените към нея погледи, тя хукна към залата, разтича се там, завъртя се, изду като балон роклята си и цялата зачервена и усмихната, седна на пода. Графинята плачеше.

— Но защо плачете, maman? — каза Вера. — От всичко, което той пише, личи, че трябва да се радвате, а не да плачете.

Това беше напълно вярно, но и графът, и графинята, и Наташа — всички я погледнаха укорно. „На кого се е метнала такава!“ — помисли графинята.

Писмото на Николушка бе четено стотина пъти и ония, които бяха смятани достойни да го слушат, трябваше да отиват при графинята, която не го изпускаше от ръце. Дойдоха гуверньорите, бавачките, Митенка, някои познати и графинята всеки път с нова наслада препрочиташе писмото и всеки път откриваше от това писмо нови добродетели в своя Николушка. Колко странно, необикновено и радостно й беше, че нейният син, тоя син, който преди двадесет години съвсем неусетно мърдаше в нея с мъничките се ръчички и крачета, тоя син, за когото тя се караше с графа, защото разгалваше децата, тоя син, който се научи да казва първо „круша“, а след това „баба“, че тоя син сега е там, в чужда земя, в чужда среда, мъжествен воин, сам, без помощ и ръководство, върши там някаква своя мъжка работа. Целият всемирен вековен опит, който показваше, че като се почне от люлката, децата неусетно се превръщат в мъже — не съществуваше за графинята. Възмъжаването на сина й беше през всяко време на това възмъжаване толкова необикновено за нея, като че никога не е имало милиони и милиони хора, които тъкмо тъй бяха възмъжали. Както преди двадесет години не й се вярваше, че това мъничко същество, което живееше там някъде под сърцето й, ще закрещи и ще почне да смуче гръдта й, и ще почне да говори, тъй и сега не й се вярваше, че същото това същество можеше да бъде оня силен, храбър мъж, пример за други синове и хора, какъвто беше сега според писмото му.

— Какъв штил, как мило описва! — думаше тя, като четеше описателната част на писмото. — И каква душа! За себе си нищо… нищо! За някой си Денисов, а самият той сигурно е по-храбър от всички. Не пише нищо за своите страдания. Какво сърце! Цял го виждам! И как си е спомнил за всички! Никого не е забравил! Аз всякога, всякога казвах, още когато беше ей такъв, всякога казвах…

Повече от седмица се готвиха, писаха се черновки и се преписваха на чисто писма до Николушка от цялата къща; под наблюдението на графинята и грижата на графа се събираха необходими дреболии и пари за обмундироване и обзавеждане на новопроизведения офицер. Ана Михайловна, като практична жена, бе успяла да нареди за себе си и за сина си улеснения, в армията дори и за кореспонденцията. Тя имаше възможност да изпраща писмата си до великия княз Константин Павлович, който командуваше гвардията. Ростови предполагаха, че Руската гвардия в чужбина е съвсем точен адрес и че ако писмото стигне до великия княз, който командува гвардията, няма никаква причина да не стигне до Павлоградския полк, който трябва да е там някъде наблизо; и затова решено бе да се изпратят на Борис по куриера на великия княз писмата и парите, а Борис вече трябваше да ги препрати на Николушка. Писмата бяха от стария граф, от графинята, от Петя, от Вера, от Наташа и от Соня и освен това шест хиляди рубли за обмундироване, както и разни неща, които графът изпращаше на сина си.

Бележки

[1] Мили приятелю?

[2] Ти си хитра палавница, дете мое.

[3] Работата е свършена!