Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотър (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Романът-епопея „Война и мир“ е най-великото художествено произведение в руската литература. Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е бил в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. Намирал се е в най-щастливия период от своя живот. На романа са отделени 7 години за написване- от 1863 до 1869. В него се сливат труд, воля, интелект и мисъл към голямото и велико дело на руския народ – Отечествената война от 1812 година. Творческата история на романа е интересна. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

При отбраната на Отечеството се изявяват потенциалните възможности на руския човек – саможертва в името на родината. Неслучайно Толстой пристъпва към войната от 1805 до 1812 година. Известно е, че първата се е водила извън Русия и не е била в интерес на народа, а втората – на територията на Русия добива национален характер. Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение. При него най-пълно се разкрива идейно-художествената концепция на романа и най-пълно се изявява отношението не само на главните герои, но и на народа към съдбата на родината. При Бородино побеждава не тактиката и стратегията, а духът на руската армия.

Жанрова характеристика за романа: Жанровата структура, която Толстой изгражда е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

IX

Княз Андрей пристигна в главната квартира на армията в края на юни. Войските на първа армия, при която се намираше царят, бяха разположени в укрепения лагер на Дриса; войските на втора армия отстъпваха, като се стремяха да се съединят с първа армия, от която — както се разправяше — ги бяха отрязали големи френски сили. Всички бяха недоволни от общия ход на военните работи в руската армия; но за опасност от нашествие в руските губернии никой не мислеше, никой не предполагаше, че войната може да бъде пренесена по-далеч от западните полски губернии.

Княз Андрей намери Барклай де Толи, при когото бе назначен, на брега на Дриса. Тъй като около лагера нямаше ни едно голямо село или градче, грамадният брой генерали и придворни, които се намираха при армията, се бяха настанили в радиус от десетина версти наоколо в най-хубавите къщи из селата от едната и другата страна на реката. Барклай де Толи бе на около четири версти от царя. Той прие Болконски сухо и студено и със своя немски изговор каза, че ще доложи на царя за него, за да му се определи служба, а дотогава го моли да остане в неговия щаб. Анатол Курагин, когото княз Андрей се надяваше да намери в армията, не беше тук: той беше в Петербург и това известие бе приятно на Болконски. Интересите, с които живееше центърът на зараждащата се голяма война, завладяха княз Андрей и той беше доволен, че ще се отърве за известно време от раздразнението, причинявано от мисълта за Курагин. През първите четири дни, когато никой не го търсеше, княз Андрей обиколи на кон целия укрепен лагер и се помъчи с помощта на познанията си и на разговорите с осведомени хора да си състави определена представа за него. Но въпросът дали тоя лагер е изгоден, или не — остана нерешен за княз Андрей. От своя военен опит той бе успял вече да извлече убеждението, че във военните работи и най-дълбокомислено приготвените планове не значат нищо (както бе видял в Аустерлицкия поход), че всичко зависи от това как се отговаря на действията на неприятеля, които не се очакват и не могат да се предвидят, че всичко зависи от това как и от кого се води цялата работа. За да си изясни последния въпрос, княз Андрей, ползувайки се от положението и познанствата си, се мъчеше да проумее характера на управляването на армията, лицата и партиите, участвуващи в това управляване, и извади за себе си следното заключение.

Още когато царят беше във Вилна, армията бе разделена на три. Първа армия бе под началството на Барклай де Толи, втора — под началството на Багратион, трета — под началството на Тормасов. Царят се намираше при първа армия, но не в качеството на главнокомандуващ. В заповедта не се казваше, че царят ще командува, а само че ще бъде при армията. Освен това лично при царя нямаше щаб на главнокомандуващ, а щаб на императорската главна квартира. При него беше началникът на императорския щаб генерал-квартирмайсторът княз Волконски, генерали, флигел-адютанти, дипломатически чиновници и голям брой чужденци, но нямаше щаб на армията. Освен това, при царя се намираха без длъжности: Аракчеев — бившият военен министър, граф Бинигсен — старши по чин между генералите, великият княз престолонаследникът Константин Павлович, граф Румянцев — канцлер, Щайн — бивш пруски министър, Армфелд — шведски генерал, Пфул — главният съставител на плана на кампанията, генерал-адютантът Паулучи — сардинец по произход, Волцоген и много други. Макар тия лица да бяха без военни длъжности в армията, по своето положение те имаха влияние и често някой корпусен началник или дори главнокомандуващ не знаеше в качеството си на какъв Бенигсен или великият княз, или Аракчеев, или княз Волконски пита или съветва това или онова и не знаеше дали от тях или от царя излиза известна заповед под вид на съвет и трябва ли, или не трябва да я изпълнява. Но това беше външната обстановка, а същественият смисъл на царското присъствие и на всички тия лица, от придворно гледище (а в присъствието на царя всички стават придворни), беше ясен за всички. Той беше следният: царят не бе взел върху си званието главнокомандуващ, но се разпореждаше с всички армии; хората, които го обкръжаваха, бяха негови помощници. Аракчеев беше верен изпълнител и пазител на реда и телохранител на царя; Бенигсен беше помешчик от Вилненска губерния, който сякаш, поддържаше les honneurs на тоя край, а всъщност беше добър генерал, полезен за съвет и потребен, за да бъде винаги под ръка да замести Барклай. Великият княз беше тук, защото тъй му бе угодно. Бившият министър Щайн беше тук, защото беше полезен за съвет и защото император Александър ценеше високо личните му качества. Армфелд бе заклет враг на Наполеон и самоуверен генерал, което винаги влияеше на Александър. Паулучи беше тук, защото бе смел и решителен на приказки. Генерал-адютантите бяха тук, защото бяха винаги там, дето биваше церят, и най-сетне — най-главното — Пфул беше тук, защото бе съставил плана на войната срещу Наполеон и като накара Александър да повярва в целесъобразността на тоя план, ръководеше цялата дейност по войната. При Пфул беше Волцоген, който предаваше мислите на Пфул в по-достъпна форма, отколкото самият Пфул — един рязък, самоуверен до презрение към всичко кабинетен теоретик.

Освен тия изброени поименно лица, руси и чужденци (особено чужденци, които със смелост, присъща на хора, действуващи в чужда среда, предлагаха всеки ден нови неочаквани идеи), имаше още много второстепенни лица, които бяха при армията, защото там бяха техните шефове.

Между всички мисли и гласове в тоя огромен, неспокоен, бляскав и горд свят княз Андрей видя следните по-ясно очертани подразделения на насоки и партии.

В първата партия бяха Пфул и последователите му, теоретиците на войната, които вярваха, че има наука за войната и че в тая наука има свои неизменни закони, закони за облическо движение, за обходи и т.н. Пфул и последователите му искаха да се отстъпи навътре в страната, да се отстъпи според точните закони, предписани от мнимата теория за войната, и във всяко отстъпване от тая теория виждаха само варварство, необразованост или злонамереност. Към тая партия принадлежаха немските принцове Волцоген, Винцингероде и други, предимно немци.

Втората партия беше противоположна на първата. Както става винаги, щом има една крайност, има представители и на друга крайност. От тая партия бяха хората, които още от Вилна искаха да се настъпи в Полша и да няма обвързване с никакви планове. Освен че представителите на тая партия бяха представители на смелите действия, едновременно с това те бяха и представители на националността, поради което ставаха още по-едностранчиви в спор. Те бяха русите: Багратион, Ермолов, който почваше да се издига, и други. По това време бе разпространена известната шега на Ермолов, който уж молел царя само за една награда — да го произведе немец. Хората от тая партия казваха, спомняйки си за Суворов, че трябва не да се мисли, не да се набожда с карфички картата, а да се бием, да се удря неприятелят, да не бъде пускан в Русия и да не се позволява на войската да се отчайва.

Към третата партия, на която царят имаше доверие повече, отколкото на всички други, принадлежаха придворните майстори на сделки между двете направления. Хората от тая партия, в мнозинството си невоенни, към които принадлежеше и Аракчеев, мислеха и говореха, каквото говорят обикновено хората, които нямат убеждения, но искат да изглеждат, че ги имат. Те казваха, че без съмнение войната, особено с такъв гений като Бонапарте (отново го наричаха Бонапарте), изисква дълбокомислени съображения, дълбоко познаване на науката, и в тая работа Пфул е гениален; но в същото време не може да се признае, че теоретиците често са едностранчиви и затуй човек не трябва напълно да им се доверява, че трябва да се вслушваме и в онова, което казват противниците на Пфул, и в онова, което казват хората на практиката, опитните във военното изкуство, и от всичко това да се вземе средното. Хората от тая партия настояваха, като се държи съгласно плана на Пфул Дриският лагер, да се изменят движенията на другите армии. Макар по тоя начин на действие да не се постигаше ни едната, ни другата цел, на хората от тая партия им се струваше, че тъй е най-добре.

Четвъртото направление беше направлението, в което най-видният представител беше великият княз, престолонаследникът, който не можеше да забрави аустерлицкото си разочарование, дето той бе излязъл пред гвардията като на преглед, с каска и колет[1], надявайки се да смаже юнашки французите, и като попадна неочаквано на първа линия, едва можа да избяга в общия смут. Хората от тая партия имаха в преценките си и като качество, и като недостатък това, че бяха искрени. Те се страхуваха от Наполеон, виждаха в него силата, а в себе си — слабостта и казваха направо това. Те казваха: „Нищо друго освен скръб, срам и гибел няма да излезе от всичко това! Ето ние напуснахме Вилна, напуснахме Витебск, ще напуснем и Дриса. Единственото умно нещо, което ни остава да направим, е да сключим мир, и то колкото може по-скоро, докато не са ни изгонили от Петербург.“

Тоя възглед, много разпространен във висшите кръгове на армията, намираше подкрепа и в Петербург, и в канцлера Румянцев, който поради други държавни причини държеше също така за мир.

Петите бяха привърженици на Барклай де Толи, не толкова като човек, колкото като военен министър и главнокомандуващ. Те казваха: „Какъвто и да е (винаги почваха така), но е честен и делови човек и по-добър от него няма. Дайте му истинска власт, защото войната не може да върви успешно без единство в началствуването, и той ще покаже какво може да направи, както показа във Финландия. Ако нашата армия е уредена и силна и отстъпи до Дриса, без да понесе никакви поражения, дължим това само на Барклай. Ако сега заместят Барклай с Бенигсен, всичко ще пропадне, защото Бенигсен показа още в 1807 година неспособността си“ — казваха хората от тая партия.

Шестите, бенигсенистите, казваха, напротив, че все пак няма по-делови и по-опитен от Бенигсен и каквото и да правиш, все пак ще отидеш при него. И хората от тая партия доказваха, че цялото наше отстъпление до Дриса беше най-срамно поражение и непрекъсната редица от грешки. „Колкото повече грешки извършат — казваха те, — толкова по-добре: поне по-скоро ще разберат, че тъй не може да върви. Потребен е не някакъв си Барклай, а човек като Бенигсен, който се прояви вече в 1807 година, когото самият Наполеон оцени, и човек, чиято власт драговолно би се признавала, а такъв е единствено Бенигсен.“

Седмите бяха хора, каквито винаги има при монарсите и особено при младите и каквито особено много имаше при император Александър, генерали и флигел-адютанти, които бяха страстно предани на царя не като на император, но го обожаваха като човек, искрено и безкористно, както го обожаваше Ростов в 1805 година, и виждаха в него не само всички добродетели, но и всички човешки качества. Тия лица, макар и да се възхищаваха от скромността на царя, който се бе отказал от командуване на войските, осъждаха тая излишна скромност и желаеха само едно нещо и настояваха обожаемият цар, като остави излишното недоверие към себе си, да обяви открито, че се поставя начело на войските, да назначи при себе си щабквартира на главнокомандуващия и като се съветва, когато потрябва, с опитните теоретици и практици, да поведе сам войските си, които само от това нещо биха дошли до крайно въодушевление.

Осмата, най-голяма група хора, която по грамадния си брой се отнасяше както 99 към 1, се състоеше от хора, които не желаеха нито мир, нито война, нито настъпателни движения, нито отбранителен лагер на Дриса, нито дето и да е, нито Барклай, нито царя, нито Пфул, нито Бенигсен, но желаеха само едно, и то най-същественото: най-големи изгоди и удоволствия за себе си. В тая мътна вода на кръстосващи се и преплитащи се интриги, които гъмжаха в главната квартира на царя, можеше да се успее в твърде много неща така, както би било немислимо в друго време. Някой от тях, не желаейки само да изгуби изгодното си положение, се съгласяваше днес с Пфул, утре — с негов противник, вдругиден заявяваше, че няма никакво мнение по известен въпрос само за да избегне отговорност и да угоди на царя. Друг, в желанието си да добие изгоди, обръщаше към себе си вниманието на царя, като крещеше високо онова, за което царят бе загатнал преди това, спореше и викаше в съвета, удряйки се в гърдите, и обявяваше дуел на несъгласните и с това показваше, че е готов да стане жертва за общата полза. Трети, между два съвета и в отсъствие на враговете си, просто измолваше еднократна помощ за вярната си служба, като знаеше, че сега няма време да му се откаже. Четвърти уж случайно все попадаше пред очите на царя, обременен от работа. Пети, за да постигне отдавна желаната си цел — обяд у царя, ожесточено доказваше правотата или неправотата на някое наново изказано мнение и представяше за това повече или по-малко силни и справедливи доказателства.

Всички хора от тая партия ловяха рубли, кръстове, чинове и в това ловене следяха само ветропоказателя на царската милост и щом забележеха, че ветропоказателят се обръща на една страна, веднага цялата търтейска част от армията почваше да духа към същата страна, тъй че на царя биваше все по-мъчно да го обърне на друга. Сред неопределеността на положението, при заплахата от сериозна опасност, която придаваше на всичко особено тревожен характер, сред вихъра на интригите, самолюбията, сблъскванията на различните възгледи и чувства, при разноплеменността на всички тия лица, тая осма, най-голяма партия от хора, заети с личните си интереси, придаваше голяма обърканост и неяснота на общата работа. Какъвто и въпрос да се подигнеше, роят на търтеите тутакси, преди още да е довършил песента си на досегашната тема, прелиташе вече на нова и заглушаваше и затъмняваше с бръмченето си искрените спорещи гласове.

Между всички тия партии, тъкмо когато княз Андрей пристигна в армията, се образува още една, девета партия, която почваше да издига гласа си. Тя беше партията на старите разумни хора, държавнически опитни и умеещи, без да споделят ни едно от противоречивите гледища, да погледнат отвлечено на всичко, което се вършеше в щаба на главната квартира, и да обмислят средствата за изход от тая неопределеност, нерешителност, заплетеност и слабост.

Хората от тая партия казваха и мислеха, че всичко лошо произхожда предимно от присъствието на царя с военния двор при армията; че в армията е пренесена оная неопределена, условна и колеблива несигурност на отношенията, която е удобна при царския двор, но е вредна в армията; че царят трябва да царува, а не да управлява войската; че единственият изход от това положение е заминаването на царя с неговия двор от армията; че самото присъствие на царя парализира петдесетхилядна войска, необходима за осигуряване на личната му безопасност; че и най-лошият, но независим главнокомандуващ ще бъде по-добър от най-добрия, който е свързан от присъствието и властта на царя.

В същото време, когато княз Андрей живееше без работа в лагера на Дриса, Шишков, държавен секретар, един от главните представители на тая партия, написа писмо до царя, което Балашов и Аракчеев се съгласиха да подпишат. В това писмо, ползувайки се от даденото му от царя позволение да разсъждава за общия ход на работите, той почтително и под предлог, че е необходимо за царя да въодушеви народа в столицата за войната, предлагаше на царя да напусне войската.

Въодушевлението на народа от царя и обръщението му към народа за защита на отечеството — същото (доколкото бе причинено от личното присъствие на царя в Москва) това въодушевление, което бе главната причина за победата на Русия, бе предложено на царя и прието от него като предлог да напусне армията.

Бележки

[1] Формена, тясно прилепнала куртка. — Б.пр.