Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотър (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Романът-епопея „Война и мир“ е най-великото художествено произведение в руската литература. Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е бил в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. Намирал се е в най-щастливия период от своя живот. На романа са отделени 7 години за написване- от 1863 до 1869. В него се сливат труд, воля, интелект и мисъл към голямото и велико дело на руския народ – Отечествената война от 1812 година. Творческата история на романа е интересна. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

При отбраната на Отечеството се изявяват потенциалните възможности на руския човек – саможертва в името на родината. Неслучайно Толстой пристъпва към войната от 1805 до 1812 година. Известно е, че първата се е водила извън Русия и не е била в интерес на народа, а втората – на територията на Русия добива национален характер. Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение. При него най-пълно се разкрива идейно-художествената концепция на романа и най-пълно се изявява отношението не само на главните герои, но и на народа към съдбата на родината. При Бородино побеждава не тактиката и стратегията, а духът на руската армия.

Жанрова характеристика за романа: Жанровата структура, която Толстой изгражда е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

XXIX

Когато френският офицер и Пиер влязоха в стаята, Пиер сметна за свой дълг да увери отново капитана, че не е французин, и поиска да си отиде, но френският офицер не искаше и да чуе за това. Той до такава степен беше учтив, любезен, добродушен и наистина благодарен за спасяването на живота си, че Пиер нямаше сърце да му откаже и поседна с него в залата — първата стая, в която влязоха. На Пиеровото твърдение, че не е французин, капитанът, който очевидно разбираше как можеше човек да се отказва от такова ласкателно звание, сви рамене и каза, че ако Пиер без друго иска да го смятат русин, нека бъде тъй, но че той въпреки това все тъй завинаги е свързан с него от чувството на благодарност за спасението на живота му.

Ако тоя човек бе надарен що-годе със способността да, разбира чувствата на другите и би долавял усещанията на Пиер, Пиер навярно би се махнал от него; но оживената непроницаемост на тоя човек за всичко, което не бе самият той, победи Пиер.

— Francais ou prince russe incognito — каза французинът, като се взря във финото, макар и измърсено бельо на Пиер и в пръстена на ръката му. — Je vous dois la vie et je vous offre mon amitie. Un Francais n’oublie jamais ni une insulte, ni un service. Je vous offre mon amitie. Je ne vous dis que ca.[1]

В звука на гласа, в изражението на лицето, в жестовете на тоя офицер имаше толкова добродушие и благородство (във френски смисъл), че Пиер, отвръщайки на усмивката на французина, с несъзнавана усмивка стисна протегнатата към не о ръка.

— Capitaine Ramball du 13-me leger, decore pour l’affaire du Sept[2] — представи се той със самодоволна, неудържима усмивка, която бърчеше устните му под мустаците. — Voudrez-vous bien me dire a present, a qui j’ai l’honneur de parler aussi agreablement au lieu de rester a l’ambulance avec la balle de ce fou dans le corps?[3]

Пиер отговори, че не може да каже името си и като се изчерви, почна, опитвайки се да си измисли име, да обяснява причините, поради които не може да го каже, но французинът бързо го прекъсна.

— De grace — рече той. — Je comprends, vos raisons, vous etes officier… officier superieur, peut-etre. Vous avez porte les armes contre nous… Ce n’est pas mon affaire. Je vous dois la vie. Cela me suffit. Je suis tout a.vous. Vous etes gentilhomme?[4] — добави той с отсянка на въпрос. Пиер наведе глава. — Votre nom de bapteme, s’il vous plait? Je ne demande pas davantage. M-r Pierre, dites-vous… Parfait. C’est tout ce que je desire savoir.[5]

Когато донесоха овнешкото месо, пържени яйца, самовар, водка и вино от руска изба, което французите бяха донесли със себе си, Рамбал помоли Пиер да участвува в обеда и веднага почна да яде лакомо и бързо, както здрав и гладен човек, като дъвчеше бързо с яките си зъби, примляскваше непрестанно и повтаряше: „Excellent, exquis!“[6] Лицето му се зачерви и потъна в пот. Пиер беше гладен и с удоволствие взе участие в обеда. Морел, вестовоят, донесе тенджера с топла вода и сложи в нея бутилка червено вино. Освен туй донесе и бутилка квас, която взе за проба от кухнята. Това питие беше вече познато на французите и имаше име. Те го наричаха limonade de cochon (свинска лимонада) и Морел хвалеше тая limonade de cochon, която бе намерил в кухнята. Но тъй като капитанът имаше вино, добито, когато минаваха през Москва, той остави кваса на Морел и започна бутилката бордо. Той уви бутилката до гърлото в салфетка и наля вино на себе си и на Пиер. Утоленият глад и виното още повече оживиха капитана и през време на обеда той приказва, без да спре.

Oui, mon cher m-r Pierre, je vous fdois une fiere chandelle de m’avoir sauve… de cet enrage… J’en ai assez, voyez-vous, de balles dans le corps. En voila, une (той посочи едната си страна) a Wagram et de deux a Smolensk — показа белег на бузата си. — Et cette jambe, comme vous voyez, qui ne veut pas marcher. C’est a la grande bataille du 7 a la Moskowa que j’ai recu ca. Sacre Dieu, c’etait beau! Il fallait voir ca, c’etait un deluge de feu. Vous nous avez taille une rude besogne; vous pouvez vous en vanter, nom d’un petit bonhomme. Et, ma parole, malgre l’atout, que j’y ai gagnee, je serais pret a recommencer. Je plains ceux qui n’ont pas vu ca.

— J’y ai ete[7] — каза Пиер.

— Ah, vraiment! Eh bien, tant mieux — продължи французинът. — Vous etes de fiers ennemis, tout de meme. La grande redoute a ete tenace, nom d’une pipe. Et vous nous l’avez fait cranement payer. J’y suis alle trois fois tel que vous me voyez. Trois fois nous etions sur les canons et trois fois on nous a culbute et comme des capucins de cartes. Oh! C’etait beau, monsieur Pierre. Vos grenadiers ont ete superbes, tonnere de Dieu. Je les ai vus six fois de suite serrer les rangs et marcher comme a une revue. Les beaux hommes! Notre roi de Naples qui s’y connait a crie: bravo! Ah, ah! soldat comme nous autres! — каза той след един миг мълчание. — Tant mieux, tant mieux, monsieur Pierre. Terribles en bataille… — той смигна усмихнат — galants… avec les belles, voila les Francais, monsieur Pierre, n’est-ce pas?[8]

Капитанът бе толкова наивно и добродушно весел и естествен, и доволен от себе си, че Пиер насмалко сам не смигна, загледан весело в него. Навярно думата „galant“ насочи мисълта на капитана към положението, на Москва.

— A propos, dites donc, est-ce vrai que toutes les femmes ont quitte Moscou? Une drole d’idee! Qu’avaient-elles a craindre?[9]

— Est-ce que les dames francaises ne quitteraient pas Paris, si les Russes y entraient?[10] — каза Пиер.

— Ah, ah, ah!… — Французинът весело, сангвинично се разсмя, като тупаше Пиер по рамото. — Ah! elle est forte, celle-la — рече той. — Paris?… Mais Paris, Paris…[11]

— Paris, la capitale du monde…[12] — каза Пиер, като довърши неговите думи.

Капитанът погледна Пиер. Той имаше навик да се спира сред разговора и да гледа с втренчени, засмени, ласкави очи.

— Eh bien, si vous ne m’aviez pas dit que vous etes Russe, j’aurai parie que vous etes Parisien. Vous avez ce je ne sais quoi, ce…[13] — и като каза тая любезност, пак мълчаливо го погледна.

— J’ai ete a Paris, j’y ai passe des annees[14] — рече Пиер.

— Oh, ca se voit bien. Paris!… Un homme qui ne connait pas Paris, est un sauvage. Un Parisien, ca se sent a deux lieues. Paris, c’est Talma, la Duschenois, Potier, la Sorbonne, les boulevards — и като забеляза, че заключението е по-слабо от предходното, той бързо добави: — Il n’y a qu’un Paris au monde. Vous avez ete a Paris et vous etes reste Russe. Eh bien, je ne vous en estime pas moins.[15]

Под влиянието на изпитото вино и след дните, прекарани в уединение с мрачните си мисли, Пиер изпитваше неволно удоволствие от разговора с тоя весел и добродушен човек.

— Pour en revenir a vos dames, on les dit bien belles. Qelle fichue idee d’aller s’enterrer dans les steppes, quand l’armee francaise est a Moscou. Quelle chance elles ont manquee, celles-la. Vos moujiks, c’est autre chose, mais vous autres, gens civilises, vous devriez nous connaitre mieux que ca. Nous avons pris Vienne, Berlin, Madrid, Naples, Rome, Varsovie, toutes les capitales du monde… On nous craint, mais on nous aime. Nous sommes bons a connaitre. Et puis l’Empereur…[16] — почна той, но Пиер го прекъсна.

— L’Empereur — повтори Пиер и лицето му прие тъжно и сконфузено изражение. — Est-ce que l’Empereur…[17]

— L’Empereur? C’est la generosite, la clemence, la justice, l’ordre, le genie, voila l’Empereur! C’est moi, Ramball, qui vous le dis… Tel que vous me voyez, j’etais son ennemi il y a encore huit ans. Mon pere a ete comte emigre… Mais il m’a vaincu, cet homme. Il m’a empoigne. Je n’ai pas pu resister au spectacle de grandeur et de gloire dont il couvrait la France. Quand j’ai compris ce qu’il voulait, quand j’ai vu qu’il nous faisait une litiere de lauriers, voyez-vous, je me suis dit: voila un souverain, et je me suis donne a lui. Eh voila! Oh, oui, mon cher, c’est le plus grand homme des siecles passes et a venir.[18]

— Est-il a Moscou?[19] — объркан и с лице на престъпник каза Пиер.

Французинът погледна престъпното лице на Пиер и се усмихна.

— Non, il fera son entree demain[20] — каза той и продължи да разправя.

Разговорът им бе прекъснат от вик на няколко гласа до портата и от влизането на Морел, който дойде да каже на капитана, че пристигнали вюртембергски хусари и искали да оставят конете си в същия двор, дето били конете на капитана. Мъчнотията произлизаше предимно от това, че хусарите не разбираха какво им казват.

Капитанът заповяда да извикат старшия унтерофицер и го попита строго от кой полк е, кой им е началникът и на какво основание си позволява да заема жилище, което вече е заето. На първите два въпроса немецът, който слабо разбираше френски, отговори, като назова полка и началника си; но на последния въпрос, който не бе разбрал, той отговори, като вмесваше изкълчени френски думи в немските изрази, че е квартириер на полка и че началникът му заповядал да заема всички къщи наред. Пиер, който знаеше немски, преведе на капитана какво каза немецът и преведе на немски отговора на капитана. Като разбра какво му казваха, немецът отстъпи и изведе войниците си. Капитанът излезе на входната площадка и с висок глас даде някакви заповеди.

Когато той се върна пак в стаята, Пиер седеше на същото място, дето беше дотогава, отпуснал глава на ръцете си. По лицето му бе изписано страдание. В тоя миг той наистина страдаше. Когато капитанът излезе и той остана сам, — изведнъж се опомни и осъзна положението, в което се намираше. Не това, че Москва беше завзета, и не това, че тия щастливи победители се разпореждаха като господари в нея и се държаха покровителствено с него — колкото и тежко да го чувствуваше Пиер, не това го измъчваше сега. Измъчваше го съзнанието за собствената му слабост. Няколко чаши изпито вино и разговорът с тоя добродушен човек унищожиха съсредоточено-мрачното настроение, в което живееше напоследък Пиер и което бе необходимо за изпълнението на неговото намерение. Пистолетът и кинжалът, и селският кафтан бяха готови, Наполеон пристигаше утре. Пиер все така смяташе, че е полезно и достойно да убие злодееца; но усещаше, че сега няма да го стори. Защо? Не знаеше, но сякаш предчувствуваше, че не ще изпълни намерението си. Той се бореше срещу съзнанието на слабостта си, но смътно усещаше, че не ще я надвие, че предишният мрачен начин на мислене за отмъщение, за убийство и за самопожертвуване се бе разсипал на прах при досег с първия човек.

Капитанът влезе в стаята, като накуцваше леко и си подсвиркваше.

Бъбренето с французина, което по-рано забавляваше Пиер, сега му се стори противно. И песничката, която си подсвиркваше, и вървежът, и жестовете, и засукването на мустаците — сега всичко това се струваше оскърбително на Пиер.

„Ей сега ще си отида, ни дума повече не ще разменя с него“ — помисли Пиер. Той помисли това, но продължаваше да седи на същото място. Някакво странно чувство на слабост го приковаваше на мястото му: той искаше и не можеше да стане и да си излезе.

Капитанът, напротив, изглеждаше много весел. Той мина два пъти из стаята. Очите му блестяха и мустаците му леко подскачаха, сякаш сам се усмихваше на някаква весела измислица.

— Charmant — каза неочаквано той — le colonel, de ces wurtembergeois! C’est un Allemand; mais brave garcon, s’il en fut. Mais Allemand.[21]

Той седна срещу Пиер.

— A propos, vous savez donc l’allemand, vous?[22]

Пиер го гледаше мълчаливо.

— Comment dites-vous asile en allemand?[23]

— Asile? — повтори Пиер. — Asile en allemand — Unterkunft.[24]

— Comment dites-vous?[25] — недоверчиво и бързо попита отново капитанът.

— Unterkunft — повтори Пиер.

— Onterkoff — рече капитанът и няколко секунди гледа Пиер със засмени очи. — Les Allemands sont de fieres betes. N’est-ce pas, monsieur Pierre?[26] — завърши той.

— Eh bien, encore une bouteille de ce bordeau moscovite, n’est-ce pas? Morel, va nous chauffer encore une petite bouteille. Morel![27] — викна весело капитанът.

Морел донесе свещи и бутилка вино. Капитанът погледна Пиер при осветлението и очевидно бе поразен от разстроеното лице на събеседника си. С искрено огорчение и с изписано по лицето съчувствие Рамбал приближи до Пиер и се наведе над него.

— Eh bien, nous sommes tristes[28] — рече той, като пипна Пиер по ръката. — Vous aurai-je fait de la peine? Non, vrai, avez-vous quelque chose contre moi? — втори път попита той. — Peut-etre, rapport a la situation.[29]

Пиер не отговори нищо, но погледна ласкаво французина в очите. Тая проява на съчувствие му беше приятна.

— Parole d’honneur, sans parler de ce, que je vous dois, j’ai de l’amitie pour vous. Puis-je faire quelque chose pour vous? Disposez de moi. C’est a la vie et a la mort. C’est la main sur le coeur que je le dis[30] — каза той, като се удари в гърдите.

— Merci — каза Пиер. Капитанът погледна втренчено Пиер, също както го бе погледнал, когато научи как се казва убежище на немски, и лицето му изведнъж светна.

— Ah, dans ce cas je bois a notre amitie![31] — извика весело той и наля две чаши. Пиер взе налятата чаша и я изпи. Рамбал изпи своята, стисна отново ръката на Пиер и се облакъти на масата в замислено-меланхолична поза.

— Oui, mon cher ami, voila les caprices de la fortune — почна той. — Qui m’aurait dit que je serai soldat et capitaine de dragons au service de Bonaparte, comme nous l’appellions jadis. Et cependant me voila avec lui. Il faut vous dire, mon cher — продължи той с тъжен и отмерен глас на човек, който се кани да разправя дълга история, — que notre nom est l’un des plus ancieus de la France.[32]

И с леката и наивна откровеност на французина капитанът разказа на Пиер историята на прадедите си, детинството си, юношеството и зрелостта, всичките си роднински, имуществени и семейни отношения. „Ма pauvre mere“[33] играеше, разбира се, важна роля в разказа му.

— Mais tout ca ce n’est que la mise en scene de la vie, le fond c’est l’amour! L’amour! N’est-ce pas, monsieur Pierre? — каза той, като се оживи. — Encore un verre.[34]

Пиер отново пи и си наля трета чаша.

— Oh! Les femmes, les femmes![35] — и гледайки с мазни очи Пиер, капитанът почна да приказва за любовта и за любовните си похождения. Те бяха твърде много, което лесно можеше да се повярва, като се видеше самодоволното и красиво лице на офицера и възторженото оживление, с което приказваше за жените. Макар че всичките любовни истории на Рамбал имаха нечист характер, в което французите виждат изключителната прелест и поезия на любовта, капитанът разказваше историите си с такова искрено убеждение, че той единствен е изпитал и познал всичките прелести на любовта, и тъй примамливо описваше жените, че Пиер го слушаше с любопитство.

Очевидно бе, че l’amour, която французинът толкова обичаше, не беше нито оная любов от низшия и прост вид, която Пиер изпитваше някога към жена си, нито оная, разпалвана от самия него романтична любов, която изпитваше към Наташа (Рамбал еднакво презираше и двата вида любов — едната беше l’amour des charretiers, другата — l’amour des nigauds[36]); l’amour, пред която се прекланяше французинът, се заключаваше предимно в неестествеността на отношенията към жената и в комбинацията на извращенията, които придаваха най-главната прелест на чувството.

Така капитанът разправи трогателната история на любовта си към една очарователна тридесет и пет годишна маркиза и в същото време към прелестното, невинно, седемнадесетгодишно дете, дъщеря на очарователната маркиза. Борбата на великодушие между майката и дъщерята завършила с това, че майката, жертвувайки себе си, предложила дъщеря си за жена на своя любовник и сега още, макар да бе отдавна минал спомен, вълнуваше капитана. След това той разказа един епизод, в който мъжът играел ролята на любовник, а той (любовникът) — ролята на мъжа, и няколко комични епизода от souvenirs d’Allemagne, където asile значи Unterkunft, дето les maris mangent de la choux croute и дето les jeunes filles sont trop blondes.[37]

Най-сетне последният епизод от Полша, още пресен в паметта на капитана, който разправяше с бързи жестове и пламнало лице, бе, че той спасил живота на един поляк (изобщо в разказите на капитана спасяването на живота се срещаше непрестанно) и тоя поляк му поверил очарователната си жена (Parisienne de coeur[38]), докато самият той постъпил на френска служба. Капитанът бил щастлив, очарователната полякиня искала да бяга с него; но движен от великодушие, капитанът върнал жената на съпруга й, като при това му казал: „Je vous: ai sauve la vie, et je sauve votre honneur!“[39] Като повтори тия думи, капитанът потърка очи и се отърси, сякаш отмахваше от себе си обхваналата го слабост от тоя трогателен спомен.

Слушайки разказите на капитана, Пиер, както често се случва в късен вечерен час и под влияние на изпито вино, внимаваше във всичко, което разказваше капитанът, разбираше всичко и в същото време следеше редица лични спомени, които, кой знае защо, изпъкнаха във въображението му. Когато слушаше тия разкази за любовта, той изведнъж си спомни своята собствена любов към Наташа и като прехвърляше във въображението си картините от тая любов, мислено ги сравняваше с разказите на Рамбал. Следейки разказа за борбата на дълга с любовта, Пиер виждаше всичките най-малки подробности на последната си среща с оная, която обичаше, при Сухарьова кула. Тогава тая среща не му оказа въздействие; той дори ни веднъж не бе си спомнял за нея. Но сега му се струваше, че в тая среща имаше нещо твърде многозначително и поетично.

„Пьотр Кирилич, елате тук, аз ви познах“ — чуваше той сега казаните от нея думи, виждаше пред себе си очите й, усмивката, пътната й шапчица, измъкналия се кичур коса… и във всичко туй му се струваше, че има нещо трогателно и умилително.

Като довърши разказа си за очарователната полякиня, капитанът се обърна към Пиер с въпрос дали е изпитвал подобно чувство на самопожертвуване за любовта и завист към законния мъж.

Предизвикан от тоя въпрос, Пиер дигна глава и почувствува необходимостта да разкаже мислите, които го бяха обзели; той почна да обяснява, че малко по-иначе разбира любовта към жената. Каза, че през целия си живот е обичал и обича само една жена и че тая жена никога не ще може да му принадлежи.

— Tiens[40] — рече капитанът.

След туй Пиер обясни, че е обичал тая жена от най-младите си години; но не смеел да мисли за нея, защото тя била премного млада, а той — незаконен син, без име. А сетне, когато получил име и богатство, той не смеел да мисли за нея, тъй като премного я обичал; поставял я премного високо над останалия свят и затуй — още повече — над себе си. Когато стигна дотук, Пиер запита капитана разбира ли това.

Капитанът направи жест, с който казваше, че дори и да не разбира, все пак го моли да продължи.

— L’amour platonique, les nuages…[41] — измърмори той. Може би изпитото вино или нуждата от откровеност, или мисълта, че тоя човек не познава и не ще узнае никого от действуващите лица на тая история, или всичко това заедно развърза езика на Пиер. И той с фъфлещ глас и мазни очи, загледан нейде в далечината, разказа цялата си история: и женитбата си, и историята на Наташината любов към неговия най-близък приятел, и нейната измяна, и всичките свои несложни отношения с нея. Предизвикан от въпросите на. Рамбал, той разправи и онова, което криеше отначало — положението си в обществото, и дори му съобщи името си.

В разказа на Пиер капитанът най-много бе поразен от това, че Пиер беше много богат, че имаше два двореца в Москва и че е зарязал всичко и не напуснал Москва, а останал в града, криейки името и званието си.

Късно през нощта те излязоха заедно на улицата. Нощта беше топла и светла. Вляво от къщата се виждаше заревото на първия почнал пожар в Москва, на Петровка. Вдясно се бе извишил новият сърп на месеца, а в срещуположния край на небето висеше оная светла комета, която в душата на Пиер се свързваше с любовта му.

При портите бяха Герасим, готвачката и двама французи. Чуваше се смехът им и разговор на неразбираем и за едните, и за другите език. Те гледаха заревото, което се виждаше в града.

Нямаше нищо страшно в един малък далечен пожар в грамадния град.

Загледан във високото звездно небе, в месеца, в кометата и в заревото на пожара, Пиер изпитваше радостно умиление. „Ето на, колко е хубаво, какво още ми трябва?“ — помисли той. И изведнъж, като си спомни намерението си, главата му се завъртя, прилоша му дотолкова, че трябваше да се облегне на стобора, за да не падне.

Без да се сбогува с новия си приятел, Пиер се отдръпна от портата с несигурни крачки, върна се в стаята си, легна на дивана и тутакси заспа.

Бележки

[1] Французин или руски княз инкогнито. Аз дължа на вас живота си и ви предлагам моето приятелство. Французинът никога не забравя нито оскърбление, нито услуга. Предлагам ви приятелството си. Казвам ви само това.

[2] Капитан Рамбал от 13-ти лек полк, кавалер на „Почетния легион“ за боя на 7 септември.

[3] Ще бъдете ли тъй добър сега да ми кажете с кого имам честта да разговарям тъй приятно, вместо да бъда в превързочния пункт с куршума на тоя луд в тялото си?

[4] Моля ви се! Разбирам ви, вие сте офицер… може би щабофицер. Вие сте се били срещу нас. Това не е моя работа. Аз ви дължа живота си. Това ми стига и аз съм изцяло ваш. Дворянин ли сте?

[5] Малкото ви име, моля? Нищо повече не питам. Господин Пиер ли казахте? Прекрасно. Това е всичко, което исках да зная. Чудесно, превъзходно!

[6] Да, драги мой господин Пиер, аз трябва да запаля една голяма свещ за вас, загдето ме спасихте от тоя побеснял човек. Стигат ми, нали, тия куршуми, които имам в тялото си. Ето един — при Ваграм, друг — при Смоленск. И тоя крак, който, както виждате, не ще да върви. Това стана в голямото сражение на 7-и до Москва. О, то беше чудесно! Трябваше да се види, то беше потоп от огън. Вие ни отворихте една мъчна работа, можете да се похвалите с това. И честна дума, въпреки тоя коз (той посочи кръста) готов съм да почна отново. Съжалявам ония, които не са видели това.

[7] Аз бях там.

[8] Ха, наистина ли! Толкова по-добре. Вие сте храбри врагове, трябва да се признае. Големият редут се държеше добре, дявол да го вземе. И вие ни накарахте здравата да ви платим. Аз бях там на три пъти, същият, какъвто ме виждате. Три пъти бяхме върху оръдията и три пъти ни катурваха като картонени войници. О, то беше много красиво, господин Пиер. Вашите гренадири бяха великолепни, Бога ми. Видях ги как шест пъти сгъстяваха редиците си и как вървяха като на парад. Чудесни хора! Нашият неаполитански крал, който е вещ в тия работи, им извика: „Браво!“ Ах, ах, значи, вие сте войник като нас! Толкова по-добре, толкова по-добре, господин Пиер. Страшни в битките… любезни с хубавиците, такива са французите, господин Пиер, нали?

[9] Тъкмо е случай да попитам, вярно ли е, че всички жени са напуснали Москва? Странна мисъл! Че от какво са се страхували?

[10] Нима френските дами не биха напуснали Париж, ако русите бяха влезли в него?

[11] Ха-ха-ха!… И тая си я бива. Париж?… Но Париж, Париж…

[12] Париж е столица на света…

[13] Ако не бяхте ми казали, че сте русин, бих се обзаложил, че сте парижанин. Вие имате нещо, не знам какво, това…

[14] Аз съм бил в Париж, прекарал съм там няколко години.

[15] О, то си личи. Париж!… Който не познава Париж — е дивак. Парижанинът личи от две мили. Париж — това е Талма, Дюшеноа, Потие, Сорбоната, булевардите… Париж е единствен в целия свят. Вие сте били в Париж и сте останали русин. Е, от това аз не ви уважавам по-малко.

[16] Но да се върнем пак към вашите дами; разправят, че били много хубави. Каква глупава идея е това — да се погребеш в степите, когато френската армия е в Москва! Те пропуснаха един чудесен случай. За вашите мужици — разбирам, но вие — образовани хора, — вие трябваше да ни познавате по-добре. Ние превзехме Виена, Берлин, Мадрид, Неапол, Рим, Варшава, всичките столици в света. От нас се страхуват, но ни обичат. Не е зле да ни познава човек по-отблизо. А освен това императорът…

[17] Императорът… Дали императорът…

[18] Императорът? Той е — великодушие, милосърдие, справедливост, ред, гений — това е императорът! Аз, Рамбал, ви казвам това. Такъв, какъвто ме виждате, преди осем години аз бях негов враг. Баща ми беше граф и емигрант. Но тоя човек ме победи. Той ме завладя. Аз не можах да устоя пред гледката на величие и слава, с които той покриваше Франция. Когато разбрах какво искаше той, когато видях, че той ни приготвя ложе от лаври, аз си казах: това е монарх, и му се отдадох. И ето! О, да, драги мой, той е най-великият човек на миналите и бъдещите векове.

[19] В Москва ли е той?

[20] Не, той ще влезе тържествено утре.

[21] Чудесен е полковникът на тия вюртембергци! Немец, но въпреки това чудесен момък. Но немец.

[22] Та вие, значи, знаете немски?

[23] Как е на немски убежище?

[24] Убежище ли? Убежище на немски е…

[25] Как казвате?

[26] Какви глупци са тия немци! Не е ли тъй, мосьо Пиер?

[27] Е, още една бутилка от това московско бордо, нали? Морел ще ни стопли още една бутилка. Морел!

[28] Какво? Ние сме тъжни?

[29] Да не би да съм ви огорчил? Не, наистина, да нямате нещо против мене? Или може би поради положението?

[30] Честна дума, освен че съм ви задължен, аз имам приятелски чувства към вас. Не мога ли да направя нещо за вас? Разполагайте с мен. Това е на живот и смърт. Казвам ви го с ръка на сърцето.

[31] А, в такъв случай пия за нашето приятелство!

[32] Да, драги приятелю, ето това са прищевките на съдбата. Кой можеше да ми каже, че ще бъда войник и капитан на драгуни, на служба при Бонапарт, както някога го наричахме. Но ето че съм в Москва с него. Трябва да ви кажа, драги, че нашето име е едно от най-старите във Франция.

[33] Клетата ми майка.

[34] Но всичко туй е само встъпване в живота, а същността му е любовта. Любовта не е ли тъй, мосьо Пиер? Още една чаша.

[35] О, жени, жени!

[36] Любов на коларите, другата — любов на глупаците.

[37] Спомени, от Германия, където мъжете ядат супа от кисело зеле и където девойките са прекалено руси.

[38] Парижанка по сърце.

[39] Аз ви спасих живота, спасявам и честта ви!

[40] Я гледай.

[41] Платоническа любов, облаци…